Моето здраво щастие

– Ще ми опишеш ли един твой ден? – още я помня как ме попита, там, на пейката в парка.

– Ами ставам, пия гореща вода, после кафе… – впускам се с усмивка в описание на любимите си ежедневни ритуали, разказвам и за Яница – закуска, градина, разходка, логопед… Жената, която е родила (в частна болница сред адекватен екип лекари!) само преди две седмици, близнаци, момченца, едното със Синдром на Даун и не може да реши дали ще си го гледа, ме слуша много внимателно, но видимо не й стига информацията. Разбирам защо, когато ме прекъсва сопнато:

 – Ама кога ходите до болницата? Сутрин или вечер?!

Защо ли си спомням точно това, часове преди моето прекрасно момиченце с бадемови очички отново да порасне? Наистина не знам. Но споменът за онази объркана майка, която не можеше да приеме различната си рожба, просто изскочи. Ей, така от нищото ми се навря, докато сладко си правех тортата, разгръщах си мислите в топлата кухня и с благодарност връщах лентата 13 години назад.

Боже, колко я плашеше това „болно“ дете! Толкова силно, че нито веднъж не го беше гушкала. Разказваше ми как дори не можела да го погледне, толкова я отблъсквало това нестандартно лице с тези дръпнати очи. И в крайна сметка наистина го остави за осиновяване и раздели двама братя. Ужасна история. Голям урок ми беше. Защото въпреки, че направих всичко възможно, за да покажа слънчевата страна на Синдрома, не ми се получи. Тези родители решиха, че не искат „болно дете“, което да им разваля имиджа и стандарта. Бяха с престижни професии, високи доходи. Но просто нямаха сърце за такова различно дете. И кой знае, може би го спасиха от себе си…

Да съдиш отстрани е винаги лесно, но изборите в живота са си лична отговорност. И няма правилно и грешно. Съдбовните решения ни хвърлят в дълбоките води на живеенето. На приемането на живота във всичките му цветове. И измерения. На Добро и зло. На любов, благодарност, смирение. И ако изплуваш, на верния си път, значи.

Добре, че изплувах, защото цялото това море от обич кой ли щеше да оцени! И да, наистина съм благодарна за „болното“ си дете. Това същото с нестандартната физиономия, което, слава на Бога, никога не ме е плашила. Напротив! Сякаш от първия миг я обикнах тази крехка нежност и й се любувах като на рядко скъпа японска порцеланова статуетка. Само не знаех кой и защо ми я дава. И затова в началото я оплаквах. Рев голям си беше, какво да се прави. Ама не се свиква лесно с нова самоличност. Пък всяко различно дете ти я подарява.

Моят неочакван подарък вече на 13!

Голяма и здраво усмихната!

Как да си представи човек живота без това „усложнение“?!

Аз поне отдавна не мога. И знам, че на онези хора им е празно. Всяка година – и особено на рождения ден на близнаците.

Да можеш да приемаш.

И безусловно да обичаш.

Търпеливо, светло…

Урокът Яница.

Честит рожден ден, мое здраво щастие!

Пораствай и сбъдвай – животът и мама те обичат!

Реклама

Несъвършена съм.
Нестандартно скроена.
Лутам се често.
Плача.
Крещя.
Глупостта осъждам.
Алчността.
Клокочи в мен
безсилие.

И се гневя.
Страдание човешко
боря.
Давам обич.
И получавам
предателства.

Вярвам в Доброто.

И продължавам.

В този свят
съм аномалия.

Мълчиш,

а ти се крещи.

Пълзиш…

А ти се лети.

Бленуваш слънце,

а вали.

И няма чистота.

Светът кърви.

Душата поиска си сняг.
Да покрие калните рани.
Белота да заслужи отново.
С чистота да повее.
Красота да поръси.
Гнили листа
да превърне в живот.

Хулят те, Господи…

Несправедлив те наричат.

Жесток…

А ти си мълчиш.

Рани превързваш.

Носиш на гръб.

А те си крещят…

Оправдания търсят.

Вярата тъпчат.

С егоизма човешки

душите си тровят.

И няма срам,

Нито смирение.

И аз си мълча.

Пазя те, Господи!

И се срамувам…

Дано ни простиш…

Изгубени в… локума

– Едно локумче може ли, девойче? – гласът ме кара да се обърна, точно когато погледът му нежно се усмихва. Момичето на касата не вдява. Мига като паднала от Марс, но и старецът не се предава. Смъква маската от устата си и отчетливо повтаря:

– Локумче искам, едничко… – после разтваря шепа с монети и й ги подава. – Стигат, нали?  

Слава Богу, че магазинът е празен. Ранно следобедно време е и само ние с Яница сме на опашката. Младата касиерка вдига безпомощно рамене – Ама господине, не знам какво искате! – повтаря, а аз стоя и не мога да повярвам. Сцената пред мен е небивала. Направо абсурдна! Седя като в театър на първия ред и наблюдавам с умиление как младата касиерка и дядото наистина не се разбират. Цял локум ги разделя. В нейния живот сладостите са други. Лъскаво сложни, с подобрители и оцветители. Замислям се, че тя може и никога да не е яла локум досега и ми става едно мъчно…. Затова отивам до рафта с бисквитите и го намирам. Негово Бивше Величество Локумът е вече на касата, девойката маркира кутийката с облекчение, а дядото щастливо отброява стотинките. Локумени ги нарича и не бърза да си тръгне. Хубаво му е и ме гледа с благодарност. И на мен не ми се тръгва. Локумено ми е едно, разнежено. Нали и аз съм от миналия век.

– Господине, маската си сложете или напуснете! – шефът на касиерката се е появил и вече нищо не е същото. Сладкият миг си е отишъл. Точно като времето на белокосия старец до мен.

Аплодисменти, родени в дъжда или за катастрофите с любов

Очите й ме държат изкъсо. У мен е кокалчето, заради което кучешката й същност бленува. После си разменяме ролите. Аз не я изпускам от очи, докато тя лакомо си хруска наградата и се наслаждава на всеки един миг. Урокът по живеене продължава и в хола. Яница възторжено ръкопляска пред телевизора, защото е попаднала на любима песен от „Замръзналото кралство”. Възторгът й се удвоява, веднага щом ме вижда – радостта е най-сладка, когато се споделя. „Маааам!” – щастливото й гласче ме вади от сладкия унес, а малките ръчички ме подканят заедно да ръкопляскаме на Елза и Анна.

Моите момичета. Моите житейски учители. Бълбукащи от щастие. Всеки наш ден.

Преображение е, а аз не рева. Напротив, потопена съм във възможно най-усмихнатата и светла емоция. Като кучето в кухнята размахвам опашка. Обгрижена, обичана… Благодарна съм в краката на Вселената и все по-лакомо поглъщам живота си. Онзи същият, който едва не изгубих онази сутрин… В дъжда. На път за морето.

Когато идваме на този свят, едва ли знаем точно колко пъти ще умираме. Защото смъртта в живота никога не е само една. Хиляди нейни посестрими обикалят и навестяват ежедневно сърцата ни. И ги разрязват на милиони парченца, винаги, когато се разделяме с хора, възможности… Когато ни разлюбват, предават… Когато губим себе си, живеейки живота на другите.

Бях се загубила преди 13 години . И онова Преображение ме намери. За да ме спаси. Дъждовната магистрала не хързулна само колата ни. Семейният ни аквапланинг сякаш започна тогава. И урокът по управление. На житейските ситуации.

Помете ли те стихията, просто се остави. Няма управление в бурята. Тя те отделя от повърхността и единственото, което чуваш са ударите на сърцето си и писъците на детето. И тогава наистина умираш…, за да се родиш отново. Ако Пътят ти, разбира се, не е извървян. Моят се оказва дълъг. И дъждовната магистрала беше само едно от лицата му.

Не знам кога започваш да обичаш болката. Но знам, че тя е живот.

Не знам защо контролът е толкова важен за нас, човеците, но знам, че когато го пуснем, всичко си идва на мястото.

„Честито!” – избързва да ми каже Маги, сутринта, докато се разхождаме с кучетата в парка, а аз й споделям , че днес имаме годишнина…. от една катастрофа. Тя се сконфузва, започва да се извинява, а аз се смея с глас, защото точно така се чувствам. Честита.

Хубаво е да си жив!

Да обичаш… и да те обичат.

Лакомо да поглъщаш подаръците на живота…

Да пречистваш всеки ден сърцето си с радост…

Да пазиш усмивката си…

И детето в себе си!

Аплодисменти, хора – за Него, Живота!

Само по душа

Пусна я.

И полетя.

Оказа се опасно жива.

Осколките тъга

не бяха я ранили.

С ръцете милваше дъжда

и вятъра прегръщаше.

Свободна.

Само по душа.

Летеше,

подивяла от гнева,

с който всяка вечер

си делеше.

Летеше.

И благославяше мига,

в който срещна се.

И се хареса.

Молитва за сълзи

Започва да вали и се затичвам. И не че ще изпреваря дъжда, но тичането някак ме свързва с вятъра. И ми олеква. За кратко обаче. Защото очите, в които се срещам, са тъжни. Подгонено от дъжда, и гробищното куче бърза. Изтръсква лениво козина под стряхата на паркинга. Гледаме се предпазливо. Отдалече. Не искам да го плаша и не спирам. Просто забавям ход и се усмихвам. Кучето въздъхва, а аз се моля да заплача.

Понякога пресъхваш. Въжетата в гърлото ти режат. И стискат ли стискат… душата, която кърви.

В колата говоря с мама, а тя…, не мога да повярвам, ми благодари! Времето било лошо, а аз не съм се уплашила… На гробищата съм. Все едно мога да бъда другаде… Моят Гергьовден е тук. Вече 30 години.

От вчера тази цифра не ми дава мира. 30-сет… Не разбирам как времето оплита дните и ги превръща в години. Плетката му е толкова съвършена, че в един миг сякаш се сливат и радости, и болки. В един миг си дете… Летиш безгрижен, щастлив… После нещо се случва и пропадаш… Асансьорът на времето е безпощадно точен. И грешка няма – 30-сет години те няма, Весе… И ето ме тук, под майския дъжд, пак плевя бурени и паля свещи за вечния ти покой.

Особена годишнина ти се случи, сестричке. Пандемична. Хората се спряха, затвориха се вкъщи. Някои се уплашиха, защото се огледаха и това, което видяха не им хареса. Други се почувстваха още по-безсмъртни, трети се разгневиха… Светът ни, Весе, се срина и, със сигурност, никой и нищо вече не е същото. Но аз съм добре – моля те, не се притеснявай. Даже много! Смея се с Янката, разхождам се с Родката в парка… Гордея се с Косьо, който вече върви сам по пътя си… Пия вино вечер с най-любимия си човек и сме си всички заедно… Изобщо пуснала съм яко филтъра и всеки ден благодаря. И не спирам да се моля. За онзи свят, в който няма страх, гняв и отчаяние. Светлината е винаги жива. И любовта е по-силна от всичко.

Силна е любовта, Весе. Даже и сега я виждам как лумва и пламти на гроба ти. Пламъкът на свещичките с лекота успява да си извоюва място и нито дъждът, нито вятърът му пречат да затанцува само и единствено за теб. И съм повече от сигурна, че в момента сме истински заедно. И душите ни празнуват.

Тъмнината храни страха. И завързва очите на вярата. И аз се боя. Но все по-малко. Когато е тъмно, избирам да включа фенерчето. И слънцето грейва.

Странно е, че хората се боят от смъртта. А тя си е неизменна част от живота. Дестинация, която няма как да пропуснеш. Често ни спасява, приземява и даже дава шансове за ново вачало. Но за да го разбереш, понякога един живот не стига.

Денят си минава, дъждът спира… Само очите ми още са сухи. Въжетата в гърлото все така си опъват. Нооо, не искам да се сърдя! Приела съм ги. Всичките, Весе, и си ги обичам. Защото без тях нямаше да мога да плувам в открити морета. Нямаше да имам силата да хвърлям котва там, където си струва. Да се държа здраво на палубата на живота и да не изхвърчам лесно от пътя си.

Една мокра муцуна ме облизва и усещам, всъщност, колко хубав беше следобедът… Дъждовно красив, житейски умислен… На топло и сухо, вкъщи… Отново се срещам и в кучешки поглед. Но този път радостен, очакващ… Затова те оставям, сестричке – разходка изгрява на хоризонта. Пък после… после пак ще си търся сълзите. А ти целуни баба. И татко. И се усмихвай повече за нас, там, от небето. И ни пази, моля те, Весенце мило, от нашия свят ни пази!

С обич: твоята малка Тони

В памет на Весето:

28 октомври 1965 - 6 май 1990

 

Светлината порасна

Небето се е сгушило в сивото и сълзи. Ноември си отива с дъждовна мелодия, а сутринта е притихнало кротка. Събуждам се с усмивката на една прясна рожденичка и щастливо мокро куче. Натичало се в локви.

Щастието е особена порода миг. Усещане, което пробожда ревера на душата ти като красива брошка. И дори да я махнеш, там винаги ще има дупчица, която ще помни и пази този миг.

Миговете щастие. Важните малки дупчици красив живот. Събрали и радост, и болка. В тях крием всичко. И пропускаме всичко. Нещо като житейска дантела, чиято плетка те оставя без дъх, винаги когато я погледнеш. Най-висше качество материя. С бримки любов.

Не бързам. И огледалото в банята ме харесва. Очите са моите, но без умора. А още не съм пила кафе… После чета пожелания и плувам в огромното море от обич към Яница, а един велик Стефан Данаилов говори простичко от екрана за живота и своите простички човешки мечти – всяка година да вижда морето… Влюбвам се за пореден път и благодаря за хората като него. Тези, които се раждат, за да живеят. Красиво и щедро. Дори след смъртта си.

Красотата е навсякъде. Виждам я в капчиците дъжд, които се стичат по клоните на саморасляка орех. И колкото и да е странно, дори в мръсния прозорец. Чувам го как благодари на дъжда, че измива праха на града и съседската малоумщина да изхвърляш боклуци от балконите.

Благодаря на вятъра, че отнася тъгата и на Андреевден, че отново ни носи зрънце светлина. От днес денят започва да нараства. Както казват бабите – с малко просено зърно.

Надеждата за светлина. Колко много зависим от нея. И колко малко ни е нужно, за да продължим в мрака. И издържим зимата.

Рожденият ни ден свърши. Яница вече е на своите десет, но аз все още не спирам да празнувам моите. Първите десет, в които истински пораснах за истинския живот.

Вече знам, че лятото е неизбежно, а морето е само на няколко месеца разстояние… И е толкова хубаво, толкова… 🙂

Красив ден, добри хора – светлината порасна!

❤

 

 

 

 

Изкуството да обичаш

Балоните са вече из цялата стая. Надути хвърчат щастливо. Някои обаче не издържат на напрежението и се пръскат с пукот на парчета. Надувам и си мисля за онзи 29-ти ноември, точно преди десет години. Когато и аз така хвърчах, а после „баааам”… и айде на парчета.

 

Неочакваният трясък на едно различно дете те поваля като мълния. Може да оцелееш, но може и да си останеш там, долу. В руините на самосъжалението. В капана на вината. И гнева, който те изяжда ден след ден, докато не изчезнеш с последното парченце живот.

 

Не пожелах да изчезна. И съм толкова благодарна, че отдавна съм горе – слепена и новоизградена, въпреки присъдата Даун. Не станах затворник, летящ човек си останах.

 

Тортата е вече в хладилника, а малката ръчичка мести прозорчето на календара и хитро ме поглежда: „Хей, вече е 29-ти! Рожденият ден не може ли да започва, бе, мамооо?!!” Смея се с глас и връщам на 28-ми – още малко търпение ни трябва.

 

Пустото му търпение. Винаги липсва.

 

Заслушана в равномерното й дишане, присядам до леглото. Всички заспали деца изглеждат толкова беззащитни. С онази крехкост на съня, която инстинктивно искаш да запазиш непокътната. Галя разпилените косички по възглавницата и благодаря, благодаря… За щастието, което не отказах.

 

Радост, болка… Тъга или надежда.

Изкуство е да обичаш.

И вярваш.

Да си такъв, какъвто си.

 

Честита да си, радост моя!

И ти, скъпа моя тъгичке…

Празнувам ви всичките.

И не спирам да благодаря за тебе, вълшебнице моя!

 

И ето…рожденият ни ден започва – полунощ вече мина!

Господи, колко е хубаво да си жив.

И да обичаш!

❤

 

Илюстрация: Бояна Петкова – акварелен портрет на Яница, част от ИЗКУСТВОТО ДА СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ – юбилеен календар на Сдружение „Синдром на Даун – България“, повече  прочете тук  

Златен прах и пламъци, които възраждат

Земята е толкова суха, че свещите се чупят преди да ги запаля. Но нямам време да се ядосам, защото запалката близва фитила и лумва такъв пламък, че се усмихвам. Светлината винаги усмихва. И те усещам, Весе. Вече си тук, с нас… Щастлива, че отново сме заедно на рождения ти ден. После подреждам белите димитровчета и докато нежно галя стъблата им, една пчеличка каца върху тях. Миг откровение. С усещане за вечност.

 

Слънцето прежуря, духва ветрец и златен прах от есенни листа се завърта в последен танц. Чувам как бие сърцето ми, а сълзите ми напират, но денят е от златните и мъглите се отлагат. Затова ги разпръсквам в тишината наоколо. И пак се усмихвам. За теб, Весенце…

 

54. Толкова щеше да празнуваш, но си остана на 24. Гледаш ме от черно-бялата снимка и за пореден път осъзнавам, че отдавна каката съм аз. Обрулена от житейските бури и времето, издълбало ями в душата ми. И май затова ми е тъжно. Защото остарявам сама.

 

Ти си остана момичето, което всички обожаваха, а аз ревниво пазя спомена за него. Единствен той ми остана. И дните като днешния. С мелодията на вселената, в която срещаш душата си.

 

Пчеличката литва, а часовникът ми подсказва, че трябва да тръгвам. Но не мога. Седя залепена до паметника и чета имената. Баба, дядо Христо, техните родители – прабаба Вела и прадядо Марин, чичо Павел, леля Марийка, татко, ти, Весе… Всичките сте тук…

 

– Угаси свещите! Да не стане беля, че виж колко е сухо наоколо! – нарежда мъдро Страхил и се качва в колата. Аз обаче ги изчаквам да си изгорят сами и пускам на воля очите си. Да си поплуват в светлината на пламъка и изгорят буцата, заседнала в гърлото ми.

 

Има пламъци, които възраждат. Има…

 

Още един 28 октомври на гробищата. Тръгвам си пречистена и благодарна. За живота. И смъртта, която смирява.

 

Почивай в мир, Весе, а аз продължавам. Отново сама.

С любов.

 

 

 

 

 

 

 

Резливо за първия учебен ден или за гроздето и лисиците

Мия ги едно по едно като внимавам да не се разпадне гроздчето. Гроздовите зърна са големи, красиви и твърди. Гледаш ги и си мислиш колко са сладки и силни. Но не са, когато ги опиташ. Киселата жилка ти напомня, че им е трябвало още слънце. Зрелостта им липсва, защото рано са били откъснати.

Покрай гроздето в устата ми и новата ни учебна година има всички шансове да придобие резлив вкус. Коментарите, които чета за фалшивата интеграция и лицемерието в училище и натирените в ъгъла на системата специални деца, ме ръчка като острие. Така да ме боли за тези, които не спират да очакват от другите.  Нетърпението обикновено киселее. Трудно е да чакаш, да, но когато детето ти расте с друг ритъм, щеш не щеш, се научаваш.

Яница размята коси и се чувства повече от различно, оставила кецовете и дънките вкъщи. С копринена рокля и лачени обувки държи цветето за госпожата и върви с горда усмивка. И не че й се ходи много на училище – нормална третокласничка е все пак, но знае – там има приятели. Деца, които я обичат. Нея, трудно говорещата. Ръкомахащата и наистина странна понякога птица. И няма грам лицемерие. Ръчичката на Теодор е истинска, когато я подава и тръгват към новата класна стая. И е търпелива, защото Яница я пуска на няколко пъти и за малко да си тръгне сама – тържеството на двора й идва в повече, кучето я чака да го води в парка и…, а, бе, стига й толкова училище за днес. Мони, Илинка, Роси, Ачето, Гого, Павката… Еми, Стефчо, Божидарка… И те са истински. И заради тях малката кифла, както казва бате, сяда на чина и има сделка – трети клас започва!

Фалшът отдавна е зад гърба ми. Дали защото ми личи, когато лъжа, винаги действам направо. Без излишни финтифлюшки заставам с лицето си на светло. Да ме разгледат, огледат и да си кажат, ако нещо ги притеснява. И, разбира се, аз да им разкажа. По моя си начин. С усмивка. И доверие. Хората не са глупави. Нито задължително лоши. Хората често не знаят, не могат и затова трябва да им се помогне.

А, че е трудно, хм… Трудно е – дали защото все късаме гроздето преждевременно или защото лисиците в градината са ни наистина в повече. Сладостта в обществото се заслужава с истински граждански труд и воля за промяна, а ние тепърва има да зреем.

Затова и не бързам. Още ми е твърде рано да късам плодове и да давам оценки за образованието. А не че не мога да мрънкам, обаче въпросът е защо да го правя?! И с какво ще помогне това на детето ми?!! С тропане по масата, че различните заслужават и другите са им длъжни няма да стане. Няма да стане и с фръцване – сори, ама вие не ни разбирате, пък ние, видиш ли, можем. Силвето, която е родена незряща, и ниже прекрасни бижута, играе на сцена и може да вдъхнови цяла вселена, никога не мрънка. Нищо, че ударите в живота продължават. „Колеги” я принуждават да напусне работа, не защото тя не се справя, а защото те не са научени да приемат различието й. Обаче няма да я чуете да се жалва, нито да обобщава. На Силвето животът й е сладък, а ако случайно й се падне кисел грозд, си прави нектар от него.

Свещеникът завършва „Отче наш” и благославя всички ни с новата учебна година. После обикаля с менчето и ни ръси със здравец. Светената вода е върху челата ни, но дали влиза в душите ни?!

Връщам се към тържеството сутринта и не искам да ми тежи.

Яница е до мен, а тя не е товар. Просто е различна. Защото е родена с нещо повече.

Защото е с рокля. Защото е празник…

Утре може да е друго. И може и да ми се плаче, защото системата мисли на парче, а не в цялост, но едно по едно, моля.

И, да – това е рецептата. Търпение, обич. Труд, доверие. И колкото се може повечко слънце и внимание, докато чакаш своята есен. Защото гроздето зрее тогава.

 

На добър час, мили деца, родители и учители!

И нека ви е сладка новата учебна година – всички заслужаваме слънце!

Всички!

 

 

Не оставям душата си гладна

Хванало ме е за гърлото.

И стиска ли, стиска.

Моето щастие.

 

Красивите мигове ти взимат въздуха.

Защото сърцето спира.

Като времето.

И няма значение къде си…

С кого си…

Просто СИ.

Там.

Между двете дихания.

В Неговите ръце.

 

Затова съм.

Точно тук.

И благодаря.

 

На тези, които ме предадоха, изпращам от слънчевото жълто.

За собствените грешки щедро подарявам обич.

И искам прошка.

Важно е да чистиш.

И обичаш.

Най-вече себе си.

 

Облягам взор в небето, удобно облегната на облачета нежност.

Оставям вчера на вятъра, а за утрешния ден е рано да мисля.

Още е днес.

И имам да прегръщам.

И поглъщам истинския живот.

Цветята, дърветата…

Търчащото лаещо куче – с влажния нос и щастливата опашка.

Бездомника на пейката, заради когото бърча нос.

И гълъбите, които храни.

 

Не оставям душата си гладна.

С обич вървя.

Хора и гледки дебнат отвсякъде.

 

 

 

Облачно. С момини сълзи

– И да не хукнете утре по гробища да ви вали! – гласът на мама още звучи предупредително в ушите ми, докато се надбягвам с черните облаци в парка. Няма да ме спрат, Весе – решила съм, че ще дойда. И ще го направя, дори камъни да завалят от небето. Само да разходя кучето и идвам, сестричке! И изобщо не ме разубеждавай и ти, а помагай да разгоним дъжда. За да прибера една щастливо натичала се Роуди вкъщи и да ти донеса кафе с цигара. Да запаля свещи. Да избърша снимката ти. Да изкореня бурените, да помета… И да не спирам сълзите си. Белким (както казваше баба) стопят тая страшна буца, дето е заседнала вече 29 години в гърдите ми.

29-ет, толкова станаха годините без теб. И колкото и време да минава, дупката в душата ми зее, Весенце. А на Гергьовден даже кърви. Хубав ден си избра да ни напуснеш. Знаков. Направи ни храбри и все със змея се борим…

Червената каишка ме води и всичко се нарежда. На косъм избягваме бурята и ето ме, вече газя гробищна кал и проклинам онези, дето пак са натрупали един тон боклуци върху гроба на леля Марийка. Слугинчето в дядовата фамилия, която помня като жилаво бабе от детските си години, докато ходехме на гости на друга баба –леля Василка, сестрата на дядо Христо, която ни черпеше с изсъхнал кекс, сладко от бели череши в изящни порцеланови чинийки и задължителната чаша вода към него. Ти май не идваше често с нас, но според мама, леля Марийка те е гледала като бебе, Весе, и докато сега й разказвам по телефона за кощунството над гроба й, ми обяснява колко й е задължена на тази жена и трябва да направим всичко възможно да изчистим боклуците и да ремонтираме счупения й паметник. Защото тя си няма никого. И защото е човещина. Пък тя винаги задължава. Е, вярно, само тези, които още могат да бъдат хора.

Само дето сили не ми останаха, Весе, да гоня вятъра и справедливостта. Уморих се, сестричке. Човешката природа ме умори и вече не виждам начин да надмогна ни алчността, ни омразата… И онази наглост всеобща, раждаща разрушителен егоизъм и болни амбиции.

Малко останахме, Весе. Тия, на които още ни пука. И сигурно и затова толкова държа да идвам тук, при момините сълзи, осеяли вечния ти дом. И нищо, че те нося в сърцето си, тук, при теб, Весе, е закопано и моето смирение. Заедно със заземяващата обич и онази възкресителна надежда, която вадя само два пъти в годината. Днес, на Гергьовден и на рождения ти ден в края на октомври.

Очите ми си почиват, галейки зеленината наоколо. Едно гущерче се шмугва в сухите клонки до нас и осъзнавам, че страхът е ненужно наказание. Окови, които сами си избираме. И понякога следваме чак до края на дните си.

Смъртта не е страшна. Страшен е животът, когато останеш без любим човек и не успееш да смириш болката си.

Радвам се, че не послушах мама. Мама, която, тия дни много се измъчи по болници… Но не спря да се притеснява и за мен, че ми създавала и тя грижи със своите болежки… Такава си е мама, знаеш… Моля те, пази ми я, Весе, и помогни да откаже най-накрая тия пусти цигари!

А довечера ще ти отсипя ракийка и ще си хапна питка и за теб. И не се сърди, ако пак си поплача. Облачно е просто – и в небето, и в сърцето… А сега те прегръщам и благодаря. Че си била и винаги ще бъдеш моята Весе. Сестрата, която животът ми подари и смъртта не можа да отнеме. Защото никой не умира, докато има кой да го обича и да си спомня за него.

Почивай в мир, Весе!

Ти си завинаги в сърцата ни!

 

В памет на Весето:
28 октомври 1965 г.  - 6 май 1990 г.

Непознатата

Богатство е да имаш спомени.

Да притежаваш обич.

Да можеш да прощаваш.

И недокосната от времето

сърцето да разтваряш.

И после да откриваш себе си.

Онази непозната,

с която се загубихме отдавна.

С която срещах злобата.

И болката отпращах.

Сега, загледана в огъня,

не искам нищо повече,

освен да поостане.

И пак да съм с момичето,

което може да прощава.

Живота безусловно да обича,

а мъката си да заравя.

Отключени души

Обичаше я.

И любовта им беше бяла.

Прогизнала от обич жадна.

Като небе разлята.

Не можеше да я заключи –

носеше я в мислите си явно.

И му тежеше скритото.

Откраднатите мигове броеше.

Целуваше, прегръщаше…

Благодареше.

Копнееше да го погълне нищото.

Да я забрави молеше…

Тя да го остави.

Спомените общи да ги няма.

Но са тук.

И двамата.

Хищно търсят се в измамата.

С ръце, протегнати към огъня.

Души, оплетени изгарят.

Телата си със страст попарват.

И валят звезди…

И е хубаво, по дяволите…

Всякак!

 

Фотография: Ева Шумкова

Въздух,
гора…
Обич.
Планина.
Мир.
Манастир.
Котки.
Камина.
Радост.
Със сняг.
Вечна картина!

❤

 

Неочакваната

Размразявах хладилника, чистех, бършех, кляках, ставах… Беше събота. Обикновено нормална. После дойде нощта и започнаха контракциите. Търпеливо зачакахме раждането. И сутринта, когато целунах момчето си и тръгнах за болницата, където самият той беше роден преди 13 години. С голямото обещание – да се върнем не една, а вече две жени в къщата. Да му родя най-после тая пуста сестричка, дето я чака толкова дълги години. Беше неделя. Слънчева. Необикновена. Денят, в който се появи тя. Очаквано неочакваната. Като гръм от ясно небе проряза живота ни. И остана. За да променя. Мен, нас… С усмивка. И любов.

 

В класната стая е празник. Яница празнува с децата деветия си рожден ден. Отишли сме само и единствено да почерпим класа. Вирус се опита да ни помрачи купона, ама не позна – при нас тия не минават, ама-ха! 🙂 Гледам блесналите им личица, хапват домашни курабийки (вчера ги пекохме цял следобед с Янка) и са толкова мили в желанието си да я зарадват. Затрупват я с рисунки и картички, подаръци… Пеят й песни, танцуват.. И ми благодарят за вкусните неща, които сме приготвили. На свой ред вадя малките подаръчета, които опаковах до среднощ, а Янката надписваше със саморъчен автограф. Четирилистна детелинка с калинка и по една Фиона или Щрек – на кой каквото му се падне. В магазинчето, където ги избирах, бяха останали точно 22 фигурки (колкото ми трябваха) и категорично разбрах, че това е подаръкът. Хем любими на рожденичката, хем с послание като за нея. Едни такива зелени, различни, набиващи се на очи. Ама пък толкова чудовищно симпатични и добри. Приказни същества. С весела история. От тези с поуката.

 

Снегът е мамещо бял. И малките крачета не се спират. Шалът е на устата, гърлото е достатъчно червено. Оставям я да се наслади на бялото вълшебство, което за поредна година й подаряват вселенски за рождения ден. После тичаме, за да се стоплим. Аз с препълнени душа и торба с подаръци. Тя – безгрижно лека, както винаги.

 

Пресявам брашното. Празничната питка заема ръцете ми. А в мислите ми се надбягват минали дни, месеци, години… Сезони, гледки… Яница на плажа… В парка при кучетата. На гърба на Зита… С гумени ботуши в локвите.. Коледна Яница.. И торти, торти… Щастие голямо!

 

Странно е, че не помня болка или страхове. Душата ми е щедро намазана с балсама на благодарността. Кога порасна това дете, само не знам… Кога?!!

 

Вечерта отново ще ни събере до масата. Ще раздава целувки, ще ни държи за ръцете, ще се смее и, разбира се, ще вдига наздравица за живота. Същият онзи, който ни я подари. Ще духаме свещички. И ще ядем торта. Ръчно изваяна. Със Зита (любимата кобила) и подкова за късмет. Тортата още не е дошла вкъщи. Но съм я видяла на снимка, магьосник майсторката – невероятната  адашка ( Тони, родом от любимото ми Царево) отново ни изненада с бутиков подарък – уникална торта. „Само морето не знаех къде да вплета в захарната композиция!” ми каза и се смяхме, защото една торта трудно може да побере любимото ни море. Още по-малко онова, нашето си. Под църквата. С камъчетата. И изгревите…

 

Телефонът ми не спира да пиука и звъни. Хора от всякъде ме поздравяват и пращат виртуални целувки на Янка. Съседка ми звъни, че е заделила 20 лева от пенсията си и иска аз да й купя нещо. От нейно име. „Здравче, ама недей, не мога да ги приема, това са много пари!” „Че защо? Аз така искам! Това е за мое удоволствие, най-напред!” Приемам и оставям усмивката си да лети.

 

Не е лесно да имаш такова дете, ама изобщо! Как се понася толкова обич?! Дано някой ден се науча…

 

Засега ми стига вълшебството просто да я имам. Нея – Любовта. Без очаквания. Без уговорки. Чисто бяла. Като празничен сняг.

 

Честит рожден ден, вълшебство мое!

Мама е до теб.

Всички са до теб…

И те обичат!

❤

Всичко се връща

Искам да се оглеждам в усмихнати очи.
Да срещам благост и разбиране.
И се оглеждам.
И ги срещам.
Винаги, когато се усмихвам…
Винаги, когато съм блага и добра.
Благославяй – дори дявола,
и бъди добър –
всичко се връща!
Съвършено просто е.
Съвършено!

Докато екранът още свети

Загубили реалността,

ровим в чужди профили.

Сравняваме животи,

мечтаейки на заем.

Оковани в алчността

на тъчскрийна ,

опитваме света да погълнем.

 

Докосваш подмяната.

Дисплеят изгасва.

Проблясъци неми

в метрото ловиш.

Погледи няма.

Екрани разтварят

килограми самота.

 

Натюрморт от хора.

Ежедневна картина,

която тялото понася,

докато разглобяваш

душата си.

Но някой ден

сърцето отказва –

вратите се затварят!

Екранът свети,

но спирката е крайна.

 

Не ти се слиза…

 

Зловещ пасианс.

Небето есенно не стига

Преглъщам.

И мълча.

Загърната в мига

отлитащ.

И няма светлина.

Небето есенно

не стига.

 

Горчи кафето.

Мислите хвърчат.

Не се усмихвам.

Няма и тъга.

 

Безкрайна съм.

Изчистена от цветове.

И вчера.

От утрешното аз

освободена.

Прозрачна съм.

Като това небе,

Поела сивото за свое.

 

 

Обличам си неделята.

Не мрънкам..

Познават ме минутите.

И затова не питат

Защо ги губя

в тишина.

Кафе повторно сипват.

И ме обичат.

Всякаква.

И друга.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Да броиш надежда – лесно и с любов

Тежка съм. Сънят е целият в мен и не ме пуска. Искам да стана, но очите ми отказват да се отворят. Тогава осъзнавам, че имам точно още два изгрева и не мога да си позволя да ги проспя. И ставам. Поемам към плажа с бодра крачка, а после прегръщам новия ден и благодаря, че съм жива. Вълшебно усещане!

 

Спомням си за последните си морски сутрини именно днес, когато приятел ми честити първия учебен ден на Яница и добронамерено добавя: „Няма да ви е лесно…”

 

Лесно… Трудно… Сега, после… Днес, утре… Понятия, които често натоварваме с излишна тежест.  Чудя се защо. Земната ни същност явно го изисква. Не знам защо, но точно на нас, простосмъртните, ни е супер важно да чертаем планове, граници…, да слагаме бариери, да акумулираме очаквания, да лепим етикети… И най-страшното – да си въобразяваме, че всичко можем и знаем, а утре ни е в кърпа вързано.

 

 

А ако нямаше утре? Ти днес, например, беше ли щастлив? Не че щастието има ясно изразени параметри, ама… Помисли си, моля те, човеко, какво ти беше днес и искаш ли да го повториш. Наистина! Пак! Ако искаш, дишай спокойно – на прав път си и има смисъл. Ако ли не… Хм, разрови и виж защо мирише тоз твоичкият си живот и дори да не разбереш какво и кога, благодари. После просто поспри. И, със сигурност, ще има смисъл. Вярвай!

 

Когато живееш според правилата на другите е трудно – Господи, ужасно трудно! Отказах се отдавна от този спорт и ми олекна. Тя ме научи. Но не стана отведнъж. Девета година съм тази магистратура и честно, още не мисля, че я завършвам. Цял живот ще си я следвам. Защото не бързам. Наслаждавам се на моменти като днешните. В тях е истината.

 

Денят не тръгва по ноти. Отдавам се на по-лежерно пиене на кафе, което после ми излиза през носа. Бързам да не закъснеем, което категорично не се харесва на Яница – не гледаме Дора изследователката и драмата започва. Не мога да й се карам, разбирам я. Уважавам сутрешните табиети, но ни чака Той – първият учебен ден и драмите са без значение.

 

Усмивката й се завръща, когато влиза в училище  и първото, което виждаме са двете й най-любими госпожи, които вървят срещу нас, все едно някой ги материализира с вълшебна пръчица да ни посрещнат по най-специалния и незабравим начин и Дора да бъде овъзмездена. Гушкане, целувки…

„Изведнъж”. „Специално”. Прекрасни думи и едно състояние, което описва идеално живота ми.

 

Как успяваш? Често ме питат. Честно, изобщо не успявам. Поне не и във всичко. Едно единствено ми е важно обаче – да продължавам да вярвам, да вървя напред и да обичам. Нямам вълшебна пръчка, но ми е лесно. Защото трудно не искам.  Не и сега.

Те я приемат. И обичат. Такава, каквато е. Абсолютно естествено. И без задкулисие. Павката, Габи, Гого, Мони, Илинка, Еми… Децата имат едно единствено име – жизнерадост! Как да ти е трудно при толкова много жива радост?!

Туфата с детелинки ме зове. Красиви, нежни… И видимо – всичките с три листа. Казвам си, че ще намеря една четирилистна за новата учебна година на Янка. Първите два пъти – нищо, но на третия я съзирам. И когато е в ръцете ми, Яница ми носи своята – трилистна. Откъснала е за мен. Специално. И разбирам може би най-важното днес – не бройката, а любовта е важна.

Затова спирам да броя. Листенца, класове… Оставям се на великата Майка Природа, която ни е създала съвсем простички същества – с листенца за обич, с очи за изгреви и сърца за надежда. Крехки и уязвими. Като миг красота.

 

Господи, благодаря!

❤

Алпинизъм за душата

Майският ветрец люлее липата, а слънцето срамежливо огрява покривите отсреща. Потръпвам от хлад и благодат. Черпя се с тишина и съботно небе. И те търся, Весе… Там, горе… в дирята на самолета. Виждам те в птиците. Намирам те в ореха, който протяга клони към балкона. И вместо да плача, се усмихвам. За теб и новия ден. За дъха, който изпълва сърцето ми. За мига, в който отново сме заедно…

 

Тези дни не спирам да мисля за любовта. Когато се ражда, никой не знае какъв ще бъде нейният край. Дали ще я поругаят или качат на пиедестал. Не че това самата Любов я интересува. Не, Любовта не е по дребните сметки. Тя просто изпълва сърцето и ако там има достатъчно място – остава. Завинаги сгушена в някое най-свидно кътче. За да топли и гали. И да напомня за същността на живота.

 

И ето ме сега, сестричке, пред твоя пиедестал. Разтворила широко сърце и търсеща любовта. Онази, която ни събра съвсем за кратко и която ни ориса на вечност. Пия кафето си (черно, така както го обичаш и ти), облягам се на зеленото на листата и благодаря за пролетта.

 

Пролетта те отне от нас, но сякаш ни подари Възкресение. Жесток подарък, но… подарък. На онзи черен Гергьовден, когато душата ти литна, освободена от земните мъки, още не знаех, че загубите, всъщност, пълнят живота. С гняв или смирение. Предстоеше ми дълъг път на приемане и опитомяване на болката. Път, по който продължавам да вървя и днес.

 

 

Цяла седмица си неотлъчно до мен нощем, когато синузитът на Янка запушва нослето й, а майчините ми тревоги се вихрят с пълна сила. Знаеш колко ме е страх от нейните ларингоспазми и ето, пак ми даваш сила да не се филмирам излишно и да търся добрия край.

 

Добрият край… Ще спра ли някога да вярвам в Него? Понякога си се чудя, мила сестричке, как оцелявам в хорската джунгла. В земния ад, който и без синузит ти отнема дъха и те оставя без вяра и въздух… Ех, как ти завиждам понякога, че отлетя толкова млада и си спести цялата тази клоака…

 

И да му се не види, можеш ли да ми обясниш как от малката сестра се превърнах в голямата?! Защото така се чувствам вече – каката съм аз. Ти си остана на 24, а аз 45 съм подкарала и нося поне още хиляда отгоре. Животът тежи, Весенце… Особено когато катериш душата към Високото.

 

Коленете ми често са сини, но не от лазене. Духовен алпинизъм ме гони и катеря, Весе, и падам… Но челото ми поне е опряно в небето и главата ми ниска сабя не я сече.

 

 

Това е, сестричке –

отдавна те няма,

а аз оцелявам.

Година след година.

Смирено вървя.

Приближавам.

Очите пресъхват.

Сълзите ги няма.

Скръбта отлежава.

❤

В памет на Весето: 28 октомври 1965 г. – 6 май 1990 г.

Пак

Гримът измит –

гневът превързан.

Денят разпуска

с крак връз крак.

Отпушва вино.

Пие за нощта,

с която ще си ляга.

Свършва?

Или започва… Пак?!

Няма ги въпросите,

а отговорите се разбягаха.

Стегна ги умората.

Целувките изстиват.

Глътнах си отровата.

Готова съм.

Душата чака

в хола.

 

 

 

Оцелялата

Отворих си душата

с чекмеджетата

в сърцето.

Изхвърлих чуждото.

Открих забравените рани –

не прокървиха.

И в бялата покривка

на забравата

гравирах името си:

Оцелялата.

Гордост и предразсъдъци или за пътеводните деца и късите клечки

Поръсени като с пудра захар, покривите ми се усмихват. Снегът им отива. И нищо, че е пролет. Пак е хубаво. Защото сме тук.. Сега… Защото дишаме.. Обичаме.. Мечтаем… Защото въпреки студа, пролетта е неизбежна. Белотата на снега го обещава.

Смиряващо усещане. Пречистващо…

Тротоарът е сух, булевардът шумен, а малката ръчичка ме топли. Крачим умълчано. Тя традиционно усмихната, аз – намествайки чаркове – дълъг ден ме чака.

В училищният коридор прогнозите нямат значение. Детската глъч стопява ледове, гони умора и черпи с обич. Якето още не е съблечено, нито раницата оставена, а Гоги вече споделя кифлата си с Яница, Стефчо я целува, а Мони мило пита как сме днес.

Еликсирно усещане. Безаналогово, вълшебно…

А как започна всичко… Господи, някога ще мога ли да го изтрия от себе си…

 

– Моля затворете телефона – гласът е настойчив и суров, а лекарката надвесила се над носилката, в която лежа пред родилна зала, не изглежда ласкаво. Всъщност, в нея няма нищо човешко, но това ще го разбера по-късно. Сега просто затварям телефона и се опитвам да проумея словесния шамар, който ми запокитва в лицето:

– Амниоцентеза да сте правили? – клатя глава неразбиращо и едвам изхриптявам – Не, не съм, нямаше индикации за това изследване. Защо ме питате, не разбирам…

– Ами защото сте родили дете с Даун, затова! И сега ще си носите последствията!

Зарът е хвърлен, клечките изтеглени. Моята е късата. Присъдата изглежда доживотна. Трябва да изрева един тон сълзи и да се погреба жива заедно с току-що роденото си дете, за да проумея нещо съществено – комбинацията е печеливша. Бингото е у мен!

Роклята е закопчана. Косата сресана, а новините пантофки сякаш сами ходят. Моето малко момиченце с дънки е не просто пораснало. Неузнаваемо е! И, ти да видиш, вече е Принцесата на бала! Преглъщам емоцията и тръгвам след нея. Както винаги тя хвърчи напред, а аз я следвам. Пътеводно дете.

Ангелско усещане…

Молът като никога излъчва гостоприемност. Така и не свикнах с тези огромни лъскави пространства, но тази вечер наистина е различно. И аз знам защо – Яница, Деси, Мелинка, Алекс и Дени са тук. Защото Вени е дошъл чааак от Ловеч, Хриси от Казанлък, Насето от Ракитово, Ичи от Ботевград, а Слава от Пловдив…  Защото нашият Гого се усмихва, тайно сгушил се при мама на фотьойла, точно като свенливата госпожица Йоана… Защото сладкото Николче раздава целувки… А щурата Вяра… Мммм, Вяра великански превзема сцената с чар и харизма!

В такива мигове щастието няма измерение. Душата просто празнува. Поемаш с цялата си същност – любов, сила, благодарност!

Никога няма да успея да излея обичта си към вас, докоснати от Бога създания! Колкото и да опитвам, думите са безцветно нищожни. Затова само регистрирам. Усещания и епизоди. Сладките житейски земетресения, които ме подреждат и нареждат. Лечебно и красиво.

Нощта е тук. Черна и поглъщаща. Снегът отдавна се е стопил, а пролетта е дошла. Тихо, по чорапи. Шарени. Като живота.

Не знам колко и как ще спя тази нощ, но си лягам омиротворена. А вие, мила ми госпожо педиатър-неонатолог, ако ме помните, да знаете, че си нося последствията. И слава на Бога, ми личат. 🙂

Щастлива съм…, обичана от толкова много слънца…

Да, Слънцето грее за всички – и за изгнилата трева, и за новите филизи. Лъчите му  галят, без да искат нищо в замяна.

 

Не се щадете  – животът е нетрайно чудо, досущ като снега през март.

 

Обичайте смело, прегръщайте топло…

Наслаждавайте се на всеки възможен миг и си носете с гордост последствията!

Пълнете чаши, очи, ръце…

Оглеждайте се в другите и ако случайно нещо не харесате, просто започнете отначало.

 

Нашето ново начало. Утре. Днес.

В името на любовта. И децата ни.

 

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

 Снимките са от професионална фотосесия на детска модна агенция Мини Супер Моделс по поръчка на Сдружение на родителите на деца Със Синдром на Даун – част от Слънчев моден бал, пролет 2018-та

 

 

 

 

 

Новогодишна молитва без захар

Последната глътка на последното сутрешно кафе за тази година.

Без захар и белотата на млякото.

Черна… и силна.

Наслаждавам й се дълго.

 

Тишината в стаята е вълшебна.

Сладостта й гони всяка умора и мисъл, която разхвърля покоя.

Блажено протягам душа и се разстилам в магията на притихналата къща.

Моят дом.

Моята уютна крепост.

 

За такива моменти живея.

Спрели времето.

Оценили мига

и запълнили пространството с едно единствено чувство –

благодарност.

 

И тази година имах, защото не спирах да давам.

Боля ме, защото животът, когато минава през сърцето, боли.

Прегръщах открито, а ме поваляха в гръб.

Пронизваха ме с алчност.

Гълтах отрова от завист и злоба.

И пак продължавах.

И ставах.

И вярвах.

Защото обичах…

Обичам…

И пак ще обичам!!!

 

Мир.

Хармония.

Красота.

 

Обич.

Нежност.

 

Моля се за мен и теб,

За всяка жива душа!

Да бъдем.

И да има

Радост,

Споделеност,

Светлина!

 

Щастлива Нова 2018-та!

На покрива

На покрива е кацнала надеждата.

По счупената керемида се разхожда.

Перата си подрежда с гълъба.

В комина черното заравя.

 

Не ми е лесно в клоните.

Превива ме умората.

А после ми опъват нервите.

Но още  мога без упойка.

 

И независимо от зимата.

Убивате ме с топлото бездушие.

Крилете ми подрязвате със злоба.

Главата ми обаче пак е твърда.

 

Не позволявам да ме газят принципно.

И никога не бързам с шампанското.

Дори  го подарявам.

Мехурчетата щастие раздавам ги безплатно.

 

А ти си остани там в ниското.

С егото, комплексите и лакомията.

Налитай с враните на лъскаво.

И продължавай да живееш в клетка.

 

 

 

 

Цената

Ако сега си отида,

какво ще оставя?

Любов и заздравели рани,

копнеж и слънце.

Много слънце.

Мъгли стопени,

планини изкачени.

И тишина.

Много тишина…

 

Ако сега ме поискаш,

може би ще дойда

и може би ще искаш още,

а аз не ще си тръгна.

Защото ще е хубаво

и скъпо удоволствие.

Цената му изплащаш

от години.

С вината,

сладостта,

умората.

Нашата.

И моята.

Но пак не си ги давам.

И не тръгвам.

Тук съм.

И съм твоята.

 

Рожден ден с вълшебства от дъното

Лепя сърчицето от усмивки и внимавам Яница да не нареже покривката заедно с картичката за Нино. Майсторим вече час – предимно аз, тя е заета да разлиства гланцовото блокче. Наслаждава се на цветовете и нехае що за сюжет да изберем за слънчевия младеж, който онзи ден имаше рожден ден, а утре ще черпи с торта след тренировката по фехтовка. Майка му ни посвети в голямата му страст – картичките. Имал огромна колекция и обожавал да си я разглежда и разбира се, да я увеличава. Е, Нино е щастливец – утре ще я увеличи. С картичките, които нашата слънчева банда ще му подари и, разбира се, с ръчно изработената версия на най-усмихнатото сърце. Лично от нас с Янката. И с цялата ми обич, която, именно днес, не знам къде да складирам.

 

Обич, страст, живот, топлина… Болка, дъжд, самота… Гледам снимката на Косьо и Яница от вчера, която не спира да събира лайкове във Фейсбук и си мисля за мама, която се събужда с празнотата на твоя рожден ден, Весе. Отново сама. Без теб.

 

 

Няма те… Даже вече не броя годините. Нито моите, нито твоите са важни. Така съм свикнала с липсата ти, че ако сега изскочиш пред мен, едва ли ще те позная. Всъщност, ей за това си мисля от вчера. Как времето подменя реалностите. И размива спомените. Срамота, но аз все по-трудно те помня в детайли. Не че това ми е важно, но, факт, вече забравям… Как точно гледат очите ти… Гърбицата на носа ти… Бенката над устните… Смеха ти…

 

А си говорим често, знаеш. Като сутринта на разсъмване, когато чух дъжда и разбрах, че днес гробищата ще ги пропуснем. И ти ме разбра. Усетих и затова с чиста съвест си останах вкъщи. На топло. Да превързвам душа с картичка за рожден ден. И мисъл за живота, който винаги побеждава.

 

Яница избира оранжевия лист, но гланцовата хартия е прекалено тънка, а картичката ни се нуждае от стабилна основа. За беля нямам нищо подходящо под ръка, затова отивам да ровя в Косьовата стая. В шкафа със скъпоценности, които събирам от неговото детство, намирам сгънат син картон и веднага го грабвам. Оказва се коледна картичка, с налепени снежни човеци. Артистично я разлепвам и прекроявам с новата визия, когато отварям вътрешността и застивам: „Dear Mom and Dad, happy New Year! Love, Kosio” Няма дата, но е някъде от времето на алианса. Гледай ти какво направих. Унищожих такъв спомен… И тъкмо да се ядосам, усещам, че този път няма да ми се получи. Изведнъж ме облива едно необичайно спокойствие. И радостна тръпка, че нещо толкова скъпо на сърцето ми ще се роди за нов живот. Даа, картичката за Нино ще стане още по-специална. И това, ако не е вълшебство!

 

На вълшебства ми тръгна още в неделя вечер. Подреждах кърпите и най-неочаквано на дъното на гардероба – нееее, не мога да повярвам – лежи нашият пръстен, Весе! Онзи сребърно нежният, с малкото бяло камъче, от Задругата на майсторите, който мама ни беше донесла, а ние не можахме да разделим. Помниш ли? Първо го носеше ти, а после като си отиде остана за мен. Като всичко твое. Мислех, че съм го изгубила, защото от години изчезна, а гледай ти, той си бил вкъщи. Там, под кърпите в коридора. Чакал най-подходящия момент да се върне в живота. Отново да задиша на ръката ми, с мисълта за теб, за нас…

 

Аз и ти. Сестрите, които така и не можаха да се опознаят. Малката, която по принуда порасна. И голямата, която завинаги си остана малка.

 

Разпервам ръце и Яница идва да ме гушне. Паролата ни за спешна прегръдка действа винаги. И ето ни сега, залепени една в друга, включени в контакта на Вселената, споделяме обич.

Картичката за Нино е готова. Яница щастливо се заема с буквара си, а аз се свивам удобно на фотьойла. Телевизорът бръмчи и, без да искам, вече съм част от захаросаната драма на двама влюбени. Безкрайно скучен филм, но пък с очакван хепи енд. Нали не живеем само за единия му пуст щастлив край??!! – чувам се как произнасям на глас въпроса, който ме раздира в последните минути.

Някои, всъщност, живеят точно така. Скучно. Безлично… Вперили поглед в Нищото, загубили вяра и смисъл. Идеализирали края за сметка на дните си. Тези, обикновените. С идеалната цел, когато се събуждаш до любимия човек…, пиеш кафе…, поздравяваш слънцето…, благодариш, че си жив…, разгръщаш книга…, пееш под душа…, танцуваш в дъжда… Когато знаеш, че още има смисъл да се усмихваш…

 

Така е, Весе. Още има смисъл да се усмихвам. И независимо, че те няма и ме боли, защо да те поливам със скръб и сълзи?!

 

Не искам да плача. Помъдрявам или просто днес болката ми е различна? Има ли значение… В един миг пресъхваш…

 

Ето те… Преди 30-тина години, може би… Снимката е абсолютно запазена, цветна… Черно-бели са само размазаните ми спомени.

 

Когато обичаш, празнуваш. Дори да боли.

Когато картичката ти има нужда от нова основа, не се страхуваш да развалиш спомена. Ще си сътвориш нов. Или ще си намериш стария, изгубен с години пръстен.

Никога не знаеш що за изненади крие дъното… на гардероба! 🙂

 

Октомврийска тъга с есенните нюанси на твоя рожден ден, Весе.

Знам, че ще го помня дълго.

Вълшебствата остават следи.

Любовта също.

 

Тук си, нали?

Обичам те…

❤

 

В памет на Весето 
28 октомври 1965 г. - 6 май 1990 г.

 

 

 

 

 

 

 

Яница от страната на слънцето и сгряващите усмивки

 

                                             Здравей,   мило другарче!

Днес е голям ден – с теб тръгваме на училище. Ще се учим да пишем и четем, да броим и смятаме. Ще рисуваме, пеем, играем – ще се срещаме всеки ден, за да опознаваме заедно  толкова много интересни неща. И знаеш ли – интересното вече започна – запознахме се и, ето, вече имаш много въпроси. За мен и моя странен свят. Да, за някои аз съм странна. Други – ме наричат различна, а аз просто съм родена такава. Имам нещо в повече. Големите му казват „допълнителна хромозома” или Синдром на Даун –  едни сложни думи, които, ние, децата, няма нужда още да помним. Важното е да знаем, че това не е нито страшно, нито опасно. Случва се навсякъде по света и носи на семейства, като моето, по едно необикновено дете. Всяка година, например, в нашата страна, се раждат още сто дечица като мен. И имат нужда да бъдат хранени, гушкани и приспивани като всяко бебе. После порастват и тръгват на детска градина, на училище… Всъщност, знаеш ли, някои не тръгват. Защото майките и татковците им не могат да им намерят учители и приятели, които да ги приемат, разбират и обичат. Които да им помагат. Аз и всички като мен, за съжаление, правим всичко малко по-бавно, малко по-трудно и дори най-обикновеното и лесно за теб  говорене, за мен, например, е още трудна работа. Ето, аз  още се уча да говоря, още имам нужда от помощ, когато се обличам и връзвам връзките на обувките си. Не тичам много бързо (макар, че мама все по-често не може да ме стигне в парка и със стълбите още много внимавам, защото и те не са от лесните ми задачи.. Изобщо, толкова много неща са ми трудни, но аз не спирам да опитвам и ако ми помагаш, знам, че ще се науча. А най-хубавото е, че и ти ще научиш много покрай мен. Ще разбереш, че на света има най-различни хора – като цвят и поведение, като желания и мечти. Има и такива като мен, странни чудновати птици с бадемови очички и широка усмивка, които също като теб искат да учат, могат  и знаят и, също като теб, имат нужда от верни приятели. Това съм аз – една необикновена нова твоя приятелка, която още не може с думи да ти каже ЗДРАВЕЙ, но ти го показва с очи и усмивка. И като едно истинско  слънчево дете, ти обещава обич и прегръдка всеки ден!                    

Благодаря, че си до мен!

                                                                                                      

Слънчевата Яница

                                                                                   1 „А” клас

                                                                     122 ОУ „Николай Лилиев”, София

 15. 09. 2017г.            

Писмото, което отпътува за новите приятелчета на порасналата Яница -

Честит първи учебен ден, мой слънчев лъч - мама вярва в теб! 

На добър час, мили деца!                           

Съединение, Сдружение и фондации или защо отказвам да съм мишка

Телефонът ми не спира да писука. Съобщенията жужат, а сърцето ми отбива. Латексът се стича, защото забравям, че още държа четката в ръка. Как да преглътнеш поредните обиди и да си продължиш с ремонта?!!

– Ако и този път си замълчиш, ще бъдеш поредната мишка! – очите му направо святкат. И докато успея да кажа каквото и да било, ме разстрелва с въпроса: Мамо, ти можеш ли да бъдеш мишка?

Истината не е за всеки. Първо, защото всеки си има своя и второ, защото винаги наранява. Дали обаче мълчанието е злато? И високите цели дали са оправдание, когато средствата са ниски? Нямам още отговори, но и да мълча повече не мога. От дни изтръсквам емоциите и търся думите. А днес намерих и деня. Съединението. Най-подходящото време да помислим за силата на цялото. Цялото, което вечно раздробяваме с алчност, его, интереси… Да се опитаме да разберем защо все нещо делим и не спираме да си ги мерим – успехите, провалите, амбициите, душиците…

Светът, в който живеем наистина е миши. Миризмата му на канал ме удари, когато Яница се роди и дежурната неонатоложка ме разби на парчета с бездушие и жестокост. Жигоса ме с клеймо „Виновна, родила Даун!” и си тръгна, за да си понеса сама последствията. И позна. Често се чувствам виновна. Но не заради детето си, а заради всички нас, родителите на такива специални същества. Ей, Богу, така и не проумях, защо не можем да намерим общия път на единство! Как вместо да градим ясното бъдеще за своите деца с целенасочени действия, общи цели и конструктивно да борим системата – най-големия враг на нашите деца – като здрав екип, дружно се ритаме по кокалчетата и си мерим уврежданията – вие с леките, ние с тежките. Вие с малките деца, ние – с големите. А докато едни се карат, други ги обират (аман и от специалисти, които ни третират като касички), трети обслужват собствените си интереси.

Пълно е с благотворителност, организации, проекти и толкова много добри намерения, които водят единствено към нечий джоб. Уврежданията са луксозна стока и влезеш ли в схемата – носят чудесни възможности. Е, вярно, не за тези, които наистина се нуждаят, но когато се добереш до меда, на кого ли му пука.

Откакто съм в кюпа, наречен „Обществена дейност”, мед така и не намерих (аз все на л..йна, с извинение попадам, ама в ползу роду облагите са такива ;)), обаче проумях нещо – защо държавата ни е такава – разпокъсана, оглозгана, бедна… Защото всички се лъжем и крадем. Най-вече от себе си. Защото не умеем да ценим и уважаваме. Защото водещият принцип е частното, а не общото благо. Защото няма приемственост, а всичко започва от всеки.

Срам ме е, че на моменти ми писва и се свивам в черупката. Токът ми просто свършва и угасвам. Трудно вирея сред арогантност, провинциални нрави, безцеремонна тъпотия и  модерната агресия.

Но ставам звяр, когато принципно ме настъпят. По каузата. Едни мили хора го усетиха миналия август, когато се опитаха да си присвоят като лична заслуга първия истински заедно направен фото проект на Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун –  „47 усмивки”. Просто по пътя към „Промяната”, която преследваха, срещнаха подмяната и продължиха с огромното си его. Тогава преглътнах и замълчах. Дори се извиних в името на общия мир. Защото не аз, нито те сме важните, а децата ни. И Сдружението, което е моето голямо второ семейство. Него бранех като орлица. Защото вярвах и още вярвам – силата е в единството. А и какво ли щяхме да спечелим, ако откриването на изложбата беше опорочено и се размятахме с кирливи ризи?!

Днес обаче същите тези хора са управители на Фондация и нанасят удари. По моето второ семейство. Къпят се в слава и одобрение от лайкове. Разрастват дейността си, събират дарения. Претендират за модерно социално предприемачество, но засега обслужват единствено своето семейство. И спор няма – всичко е напълно законно. И да, помага на каузата, защото клипчетата им са полезни (всички им благодарим за което!!!). Хората, обаче (родители, дарители), някак продължават да ги свързват с едно Сдружение, акумулирало вече доверие (и разработило добре през последните години темата Синдром на Даун), без да подозират, че предприемачеството им засега реално обслужва само тяхното дете и семейство.

Утре един магазин ще дари част от оборота си за един личен проект в името на всички със Синдром на Даун.  Точно затова днес кирливите ризи вече са извадени. Не защото искам да се заяждам и съдя. И не защото им завиждам(е), както бяхме обвинени аз и малкото, които имаха смелост да попитат къде точно отиват средствата. Пиша публично, а не само в затворените ни групи в социалната мрежа, защото представлявам една общност, която се чувства излъгана и чака от мен позиция. И иска да защитя единството. И да кажа ясно на тези, които даряват за какво и кого го правят. За да няма подмяна и заблуда кой кой е. Слава на Богу, все още има хора, които мислят и задават въпроси (нищо, че други ги трият и не търпят захаросаното им пространство да се цапа с истина). И както написа една от нашите майки: „Много е лесно да стъпиш на вече построената стълба за общото благо, изкачвайки я обаче, някъде по пътя вие забравихте каква беше общата цел. След като обаче вече има „вие“ и „ваше“ трябва, да има една граница и тази граница да бъде ясна.”

Знам какво ще последва. Но не ме е страх от калта. Знам, че да казваш нещата с истинските им имена не е популярна позиция и винаги го отнасяш. Но ако всички мълчим, къде ли ще стигнем? На мен ми се лети и отказвам да бъда в блатото на равнодушието и подмяната.

Под слънцето има място за всички. Няма монопол на сдружения и фондации. Обаче има морал. И всеки сам прави своите избори. С кого да върви, как да дарява…

Пътят ни е сложен. И да, всички трудно оцеляваме. Но децата ни са приключение, което ни поднася толкова много други възможности. И най-голямата – да се огледаме дълбоко в себе си и да извадим светлината.

В мишия свят е тъмно. Но аз не съм мишка. Кос, наистина не мога да бъда, мамо! (Господи, добро и будно момче си имам, благодаря!!!) И не замълчах. Който може, ще разбере. Който не – ще хвърли камък. А аз ще продължа да вярвам в човешката същност и в онази светла идея, която може да ни отведе далече, стига само да позволим на егото да ни напусне и общата цел да ни сплоти. Да му се не види, трябва да вярвам, иначе всичко просто е загубено

Мухъл и сила в топли нюанси ремонт или как се раждат стените с характер

Възелът е отпуснат. Не, направо развързан. Душата ми лети и се усмихва. Изчегъртала съм я от мухъл и се каня да я боядисам в чисто нови нюанси.

Червено. Странно, но напоследък все към него посягам. Гугъл ми разяснява„ че червен е цветът на чакрата Муладхара – първата чакра – енергийният център на оцеляването. Разбира се, това е цветът на любовта, силата и живота. Първородно, магическо срество. И още – червеният цвят бил човешкият план за духовно тяло. Носител на двете вечни половинки – Добро и Зло. Символизиращ кръв, огън, гняв, война, революция, сила, мъжество… Все познати превъплъщения. Много мои, мдаа! 🙂

А някога мразех червеното. Бях сиво-кафява. Земно притихнала. Възрастно тиха. Помня се и като черно-лилава. Затворена в себе си. Творчески скрита, търсеща цветния път към мечтите. После избухнах в оранжево. Години плувах и в жълто. В бялото задължително спирах. Почивах си и пак продължавах.

Виж, спокойно зелена никога не съм била. Нито пък безбрежно синя. Обаче, ще бъда! Кухнята ми помага. Избирам й чуден нюанс за южната стена. Морско зареждащ. Спокоен. Да се оглежда мирно в бордото отсреща. Любими контрасти. Противоположно допълващи се. Жизнени, утвърждаващи.

– Ще бъде тъмно, пак помисли! – още звучи в главата ми гласът на любимия разум, с още по-любимите мустаци. Как само улавя нюансите ми и умее да ме сваля бързо на земята! Ама този път не познава. Категорична съм. Цветът е този. И затова благо обяснявам:

– Ако сложим това синьо, ще стане някак измито…Бледо и бозаво…Дразнещо обикновено. А аз искам стени с характер!

Ясно изразена. И наситена за вкус, цвят и аромат. Такава се обичам.

Ярките тонове обаче са диагноза. С тях винаги биеш на очи. Привличаш от всичко по много. И често си уморен да оцветяваш избелелите по природа.

Слава Богу, банята е лъсната. Таванът се кипри в бяла премяна. Само той (и аз) си знаем какво му струваше това. Колко препарат и грунд изяде и как се задушаваше от безсилие да укроти разрастващата се чернилка. Ама ето – всичко мина.

Ремонтът е хубаво нещо. Но само, когато си готов за него. Всецяло и безусловно. Иначе си е проста хамалогия. Без смисъл и вдъхновение.

Чакам го от години. И дълго отлагах. Залъгвах се с приоритети. Падах и ставах… Смирявах се с плесен и прах. Узрявах.Научих, че няма универсална белина. Всяко петно си е само за себе си. А някои остават и завинаги.

Гадно е, но човек може да свикне с всичко. И дори да го заобича. Но пък когато обичаш, без значение какво, вървиш напред. Само не влизай в чужди мръсотии! Твоята винаги си е за предпочитане. Там можеш да бъдеш, който и каквото си искаш. Че и Мистър Пропър дори! Просто усетиш ли чернилка, извади парцала. Не си струва да се хабиш за плевели и мухъли. Дезинфекция му е майката. Целогодишно!

Решиш ли да търкаш, резултатите идват. Доказателството е пред мен. Високо и светло. Ухае на чисто, все едно ни мухъл е яло, ни плесен мирисало.

Като дете се радвам на кутиите цветен латекс (силиконов, за да се мие). С тях ще рисувам не просто стени, с тях ще изписвам душата си. Истински решена за промяна.

Хм, „промяна”… Ей я на, моята. Събуди ме в три и сега заедно пием кафе. Тя – младозелена и нетърпелива. Аз – по-августовски златно узряла. Радвам й се и си опаковам мига. С червена панделка, против уроки и зли очи (Тая злост така и не я разбрах. Но я приех, като част от живота, който обичам.)

„Как си, Тони?” – питат ме често тези дни и все се усмихвам: „Благодаря добре, в ремонт!”. И не лъжа.

Добре съм.
Пораствам.

🙂

Подарък

На С.

 

Нощта е нежна.

Леко зла.

По августовски хапе.

Но няма болка,

Нито суета.

Гримът от вчера

е размазан.

 

С усмивка отброявам…

Свобода.

Небето я поглъща.

В звездите ровя.

С вятъра мълча.

Подаръка ти търся.

 

Честит рожден ден, любов моя!

❤

 

 

Душата ми крещи БЛАГОДАРЯ

Денят започва да завира.

Делнично.

Красиво.

Поемам жарък въздух.

Петровденски мълча.

Цветя поливам на балкона.

В кухнята хвърча.

Приготвям радост за закуска.

Слънцето целувам.

Усмихвам се на сутринта.

 

Мехурчета любов летят.

Мигът е мой.

Като стиха.

Изливам го

със страст на юнски огън.

Вая вечността.

Напред вървя.

Омиротворена.

С лятна стъпка.

Посоката е вярна.

Душата ми крещи:
БЛАГОДАРЯ!

❤

По Пътя: Лимонадова вода, гняв и други житейски напитки

„Туп-туп…Туп-туп” още звучи в главата ми. Лежим, гушнати и сърцето му бие до моето. Пред очите ми е кучето от гробищата. С очи жадни за любов. И опашка като метроном. Отброява радостта. Очи, в които се огледах. Сродна душа, с която поговорих. И тя тръгна след мен. Кучешки отдадена. И вярна. Нетипичен следобед. С мустак, който гъделичка ухото ми. И мисли, които разпъват тишината.

 

Всъщност, от сутринта нищо не ми е типично. От седмици съм на педал. Бързам и закъснявам. А днес се събуждам особена. Някак спряла времето. Не мога да обясня защо, но го усещам толкова ясно. Пия кафето си бавно. Наслаждавам се на всяка усмивка на ей това ведрото, вечно готовото за живот мое вълшебно нежно кокиче. С бадемовия поглед. И студената сутрин изобщо, ама изобщо не ме плаши. Вятърът не спира да прегъва клоните на ореха-саморасляк, изникнал под балкона. Но поне не вали. Ще се видим, Весе. Гергьовден е и 55-ти парцел ме зове.

 

Не мога да пропусна срещата ни. Не че ти си там в пръстта, но ми олеква, когато притихвам край гроба ти. Чистя, мета… Скубя плевели, бръшлян… Слушам песента на птичките, радвам се на катеричките… Днес дори и на едно гущерче, опнало се на паметника ти на припек. И така вече 27 години…

 

Кой е цветът на скръбта? А на гнева? Има ли значение… Черното никога не е било моето. Винаги съм бяла, Весе, макар и не винаги добра. Виж ме точно сега. Гневът ме заслепява, когато съзирам боклукчийската камара, в която „доброжелатели” са превърнали гроба на леля Марийка. Слугинчето-сираче на дядовата фамилия, чийто кости почиват до семейния парцел. Няма кой да се грижи за нейната памет, паметникът й се счупи миналага година- от влагата ли, вандали ли помогнаха…не знам, но фактите са ужасни – намираме не място за почит, а бунище с боклуци. Наистина побеснявам. Понасям триметровия сух клон, който като корона украсява чудовищната камара и Янката, явно загледана в мен с изненада, губи равновесие и заравя колена в прясната кал. Започвам да крещя и да й се карам, а вятърът събаря всичко, което съм приготвила за гробищните ритуали. Не усещам как съм стъпкала и две от свещите с подметката си… Едно, две, три… Дишай, Антонийо, и това ще мине!

 

Несъвършена съм, Господи. И ето в такива моменти – обидно несмирена. Като сухи клонки пламвам винаги, щом усетя несправедливост, престъпна глупост, безхаберие, нечовечност, предателство… Лумвам и… После бърша сажди. И виж, тогава съм черна, истински черна…

 

Само не разбрах защо днес не плача. Пресъхнало ми е всичко, Весе. Нетипично отново. Месеци наред съм размекната, а точно днес се втърдявам като стомана. Сякаш те виждам как ми се усмихваш: „Ще се научиш най-накрая! Животът е хубаво нещо!”. И си е така. Даже започвам да се смея, защото си спомням уникалната чешма, която видяхме на гробищата днес: „За всички жадни души в памет на Евгения Лимонадова”. Лимонадова черпи с вода. И то от отвъдното. Как да не се посмееш?! 🙂

 

Мисля си, че ние живеем без теб вече повече, отколкото бяхме някога заедно. Някога! И се чувствам не като по-малката сестра, а като свръх голямата. На поне едно 120-140 години! Весенце, понякога съм точно толкова стара! Гърбът ми носи товари, които ме превиват до земята. Но вървя, защото моят край още не е дошъл. И гледам да не се оплаквам, че знам ли колко още има да нося…

 

Щастливка си ми ти, сестричке… Спаси се, а ние останахме. Запазили спомена за онова лъчезарно момиче, което мама и татко кръстили Веселина. На баба. Първородната внучка. Умна и красива. Сестрата, с която живях едва 16-сет и споменът, с който ми се наложи да живея дълги 27 години. И с който ще си живея цял един живот…А после защо не ми се плаче… Ами останаха ли ми сълзи бе, Весе… Как се живее с дупка в сърцето?!

 

Всъщност, ето така се живее. Без сълзи. На възможно най-бавни обороти. С усмивка и бадемов поглед… Влажен нос и щастлива кучешка опашка…, гъделичкаш мустак в ухото и онова живително „туп-туп”… Е, и с малко гняв за цвят, иначе рискувам да литна бе, Господи, а ангели си имаш много. 🙂

 

Пиеш една студена вода в памет на Лимонадова… Наслаждаваш се на вечеря с пълен състав на масата и се взираш във виното, което искри в кристалната чаша… Колко било лесно, хм…

 

Нетипично тъжен ден. Смислен. Изпих го до дъно. И не ми загорча.

 

Ще се науча най-накрая, Весенце… Ще ме научиш!

❤

В памет на сестра ми <3
Весето: 28 октомври 1965г. - 6 май 1990 г.

 

 

 

Рецепта за Великден

Предпоследният е вече във фурната. Чакат ме още поне два-три часа в кухнята, а не си чувствам краката. Добре, че умората е от сладките. Пропила ме е до кости, досущ като облака, който ме е обгърнал – брашно, ванилия,  лимонена кора, ром, стафиди, масло… Цялата съм козуначена. Ей за това си струва всичката тая суетня. Заради неповторимия аромат на домашен козунак. Моят незаменим Великден.

 

От сутринта си мисля за празника. Но не за стандартния – с агнешкото, козунака и боядисаните яйца, а за онзи в душата. Дето възкръсва всяка година с пролетта. Празникът на живота. Обсипаните с цвят дървета и новите филизи. Тучното зелено, песента на птиците… И онази вечната любов, която няма сезонност. Майчината. Не знам защо, но се замислих точно за нея. И за това, че Косьо се роди две седмици след Великден, а с Яница забременях месец преди празника. С него сякаш приключих един живот, а с нея – започнах друг. Със сбъднатото си момче изгоних демоните на детството и създадох своя дом. Със сбъднатото си момиче възкръснах от пепелта на неудовлетворението и продължих по съвършено нов път. Милите ми рожби, моята рецепта за живот.

 

Ето така се живее. И меси козунак. С любов – минала, настояща и бъдеща. Със сърце, което тупти и вечно обича. Без значение дали навън грее слънце или вилнеят бури. Рецептата е универсална. И богата на продукти. Майсторският козунак (или живот) е винаги сладък. Изисква огромно количество топлина, грижа (месене) и подправки,  но справиш ли се отдалеч си личи и ухае не само целият блок, но и през два квартала, че чак в трети. 🙂 Щастието не може да се крие. А и не бива. Нищо, че ще ти завидят. Завистта е част от пейзажа. Като злобата и предателството. И не че се свиква с тях, но се учиш да не ги виждаш. И отново да ги поръсваш с парченца любов. От онази ароматната. За да удавиш смрадта и неутрализираш нечистотията

 

Готови са. Последни минути чакане, за да изстинат. Очите ми натежават, гърбът боли. 14 часа и половина. Шест пълни тави – три големи и три малки или 2,5 кг брашно, 14 яйца, 400 гр мазнина (масло и олио) 600 грама захар, 600 мл прясно мляко, 42 гр мая, 30 мл ром, лимонена кора от два лимона, четири ванилии и две пакетчета ванилена захар, стафиди, орехи, кафява захар за поръсване… Ммммм, и тази козуначена реколта се роди прекрасна, ароматна и млада. Готова да й се насладим с всичките си сетива. Няма да я разочароваме. Изобщо. 🙂

 

Най-добре се съхранявали козунаците, добре увити в чаршафи. Това чета в малко архивно книжле, което си намерих в един кашон със стари книги. Аз ги увивам в памучни кърпи и найлонови торбички, за да не изсъхнат, а и за да ги скрием от очите. Голямо зло съм – не давам да се яде до неделя. Или поне се опитвам. 🙂

 

Опитах се, ама не успях. И единият е вече история. Янката го обикаля цял ден и накрая се предадох. Всъщност, пред нея винаги май се предавам. Тя е по-силна от всичко. Тя, любовта. 🙂

 

В църквата е спокойно. Минавам под масата с лекота, нищо, че гърбът от вчера още ме боли. Целувам ръката на отеца и си вземам здравеца. Оклюмал, но ще го съживя. Скоро. Че и засадя задължително, както правя всяка година. Благословеният здравец расте на балкона. С него си пия сутрин кафето и ми е винаги светло. Ееех, хубавите дни са отново пред нас… Господи, благодаря, че за нас отново възкръсваш!

 

И рекламата вече е факт. За повече здрави семейства – гледайте я тук Направо не мога да повярвам какво и как се случва в живота ми. Сериал, а сега и това. Никога не съм търсила популярност, но покрай Яница навлизам в един свят, в който няма граници. Свят, който расте и се променя с нас. Нима това не е истинският Великден?!

„Ако се радваш на това, което Бог ти е дал, Той ще те благослови, а ако роптаеш, ще каже: „Турете му още едно кило отгоре!“

„…И така, семейството на Яница са хора, които знаят, че любовта, търпението и вниманието са най-важни за едно семейство. И че щом са заедно, всичко ще бъде наред.” Гледай ти, така погледнато отстрани ние сякаш живеем в приказка! Хубаво е. И сгряващо някак. Да живеят приказките, рекламите и Великден!

„Не се лъжете да искате да бъдете щастливи без Любовта. Щастие без Любов няма в света. И страдание без Любов няма. Щом страдаш, Любовта те е посетила. Щом се радваш, Любовта те е посетила. Това са двата принципа на Любовта.“

Да живеят козунаците и любовта!

Най-вярната рецепта за всеки Великден!  🙂

 

(в публикацията са използвани цитати от „Първият момент на любовта“, Петър Дънов УЧИТЕЛЯ)

 

 

 

Моменти… И кашкавалки!

Априлският вятър изобщо не се шегува, затова дърпам ципа и… уффф, оставам си с разкопчано яке! Да му се не види, нали снощи се скъса, ама кой ще ти помни! Още съм под хипноза след концерта в „Арена Армеец”. Ходя като омагьосана и ми е едно такова… Безумно искащо и даващо любов… С дъх на ванилия, рай… И „Еуфория”. Специалните ми моменти винаги ухаят  така. Затова благославям мислено Калвин Клайн и любимия си Граф и се гмурвам в сутрешния човекопоток. И миризмата на прясно изпечени банички.

Подлезът се оказва пълен с премръзнали хорица. Но поне якетата им са закопчани. Сутринта наистина е враждебно студена и усмивките са замръзнали. Единствена Яница грее на хоризонта. И докато аз се суетя с празното откъм монети портмоне и се чудя десет или двайсет лева да разваля, тя вече е на опашката и жизнерадостно ми сочи кашкавалките. Опитвам се традиционно да я заинтригувам с нещо различно – рогче, баничка, кифла… Ама не, тя е непоклатима в избора си, както всеки ден, и твърдо го отстоява пред витрината с ухаещи закуски. Усмихвам се на това мое твърдоглаво чудо, а после и на жената отсреща – редът ми е дошъл.

– Добро утро, една кашкавалка! – тя ми я носи, после посяга към парите, но вместо да ги вземе, ме поглежда с широка усмивка и веднага ми ги връща:

– Не, кашкавалката днес е от мен!

– Нооо, моля ви… Защо??!! – изведнъж напълно се събуждам.

– Защото аз така искам! – казва мило жената и за да не бави опашката и най-вече, за да се избави от моята благодарност, просто се обръща към следващия клиент и хвърля Доброто зад гърба си.

Не за първи път специалното ми дете получава подарък. Яница от малка знае как да стигне до сърцевината на човещината. Вади от хората усмивки и жестове, които сгряват. И ме потапя в свят на вълшебства и чудеса. Като днешното. Всъщност, то се оказва продължение от миналата седмица, когато същата тази продавачка изненадващо се взря в мен и извика:
– Ама вие сте от „Откраднат живот”!!!! Нали??? – въпросът й, меко казано, ме стъписа – мина сигурно половин година от нашия гастрол в сериала, а ние с Янката почти всеки ден се навъртаме около тези закуски и не че не ни е виждала от тогава. Обаче какво значение има времето?! Важното е, че жената ни разпозна и това истински я преобрази. Тя направо светна – ихаааа, вече обслужва тв звезди, че и какви само!!! 🙂 Забавна история. Е, да си призная, и безумно изчервяваща – не си е работа да те оглежда цяла опашка и да се подсмихва разбиращо: „Даа, и ние знаем кои сте! И ние сме ви гледали!”. И добре, че е Яница да ме спасява – тя не само, че умее брилянтно да приема внимание и комплименти, но и задължително се разхожда със самочувствие на истинска звезда, минимум от ранга на Джулия Робъртс! Та това е положението вече. Тя ме води. А аз се уча. 🙂

И сега е пред мен – доволна, с подаръка-кашкавалка в ръце. Лакомо си отхапва и примлясква от удоволствие. Аз пък преглъщам ли преглъщам…, но сълзите ми се надпреварват коя по-напред да се изтърколи и накрая се превръщам в чудно размазано сутрешно петно с развален цип на якето.  Осъзнавам колко нелепо е да ревнеш – ей така, от нищото (или по-точно, от щастието), но нямам власт да спра тази емоция. Или по-скоро, не искам да я спирам! Не ме вълнува кой какво ще си каже, мисли или вижда, а аз какво мога, искам или усещам. И аз искам точно това сега – пълно сливане с благодарността.

Небето е сиво, но погледът ми се къпе в светлина. От снощи съм такава. Гледам нагоре и ми е вълшебно светло. Едно момче се раздаде със сърце и душа на най-голямата сцена в България и сбъдна една своя мечта (Владииии, а Яница ми сбъдна теб, когато ни запозна и съм щастлива, щастлива….!). Сбъднати бяхме и всички ние в залата, защото си подарихме емоция от най-чист вид.

Обич, нежност, човещина…

Радост и сълзи…

Подлези, надлези…

Горе, долу…

Арени…

Победи…

Моменти… и, да, кашкавалки! 🙂

Ммммм, красота, която ще спаси света!

❤

Панорамата отгоре

Затваря очички и сънят я увлича. А аз стоя като закована и се взирам в малкото телце. Не мога да се отделя от топлината му и от онази безкрайност, наречена майчина любов.

И моите очи се затварят. Умората ме е хванала под ръка и ме тегли към леглото, но не й се давам. Отварям лаптопа и започвам да пиша.

Има мигове, които не бива да изпускаш. Те са като хвърчило, което държиш в ръка, радваш му се, тичаш, скачаш, щастлив си…. Но после изведнъж духва вятър и хооооп, хвърчилото е вече в небето. Лети свободно. Рее се сред облаците, а ти седиш и само наблюдаваш, с празни ръце…

Днес ръцете ми са пълни. Мигът е тук. Хей го на, щастливо опнал крака на дивана. Усмихнат и сит. Доволен, че все по-често съм такава Добра стопанка на душата си. Благодарна. Притихнала. Умиротворена.

Погледнато от камбанарията на „перфектността“ обаче, трябва да съм друга. Средностатистическа застаряваща нещастница. Изтерзана майка на страдащо болно дете. С генетична аномалия. Плод на нейната безотговорност и медицинско невежество. Скарана с пренаталната диагностика и симетрията на д-р Енчев. Всъщност, с последното наистина съм скарана. Аз съм фен на козметичните реалности. И ценител на житейската красота без излишно страдание. Аман от болка!

Прав е Моканина. Мъката по белия свят е в огромни количества. Всеки ден я срещам. Но знам – белите лястовици съществуват. И не спирам да ги търся.

Не е лесно да крачиш към върха. Но панорамата отгоре си струва всички усилия.

Затова отдавна не искам много. Само живот, здраве и от онези хвърчащите мигове, с панорамата отгоре.

Не знам каква ще бъда Утре. Но се моля да:

– не ставам зла и сърдита.

– никога да не обвинявам детето си за проваления си живот.

– да не печеля на гърба на неговото различие

– да смиря егото си и да не го завирам в очите на другите

– да обичам, вярвам, разбирам себе си и другите

– да живея днес, а не с вчерашния ден…

 

Телцето се размърдва. А на лицето грейва тиха усмивка. Време е мама да я ориса. Тя още спи, но Днес е нейният ден.

 

Не знам каква ще бъде Утре. Но се моля да е:

• здрава
• щастлива
• да има своя свят и среда
• да обича и да я обичат

 

И Добро и Зло са пред очите ми.
Всеки ден се боря с тъмнината и се ограждам със Светлина.
Творя чудеса с мисъл и прощавам на враговете си.

Пролетта дойде, а Слънцето е в живота ми.
Мога ли да съм нещастна?!

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

Вятърно

За Вятъра живея.

За онзи дето духа

и отвява

умора,

гняв

и болка.

 

От Вятъра поемам сила,

а после впрягам я

в минути,

дни,

години…

 

С Вятъра се гоним.

Често.

Бурите му гъделичкат.

Разстройват струни

на душата.

Егото разпъват.

 

С Вятъра умирам пак.

И пак се раждам.

Тук.

И там.

В кръговрата.

 

 

 

 

Не винаги боли

Малки сме…

Нищожно крехки.

Раними.

Смъртни…

И малко ни е нужно,

за да бъдем тук.

Зрънце любов,

обвита в нежност.

Сълза от радост.

Копнеж по утрешното слънце.

Ръце, които да държиш.

И онзи миг, когато осъзнаваш,

че да си жив

не винаги боли.

Научих се да мълча

В калта не живея.

С боклуците съм на „ви”.

Не мразя, тъй както умея.

Научих се да мълча.

 

Изчезнах в студа.

С тъмнината се борих.

Всяка вечер прегръщах тъга.

С безкрайност лекувах.

Натрупах умора…

И малко остана до пролетта.

Заразата Коледа

– И нали ще ми кажете, когато сметката стане 250? – жената пред мен е повече от сериозна, когато обяснява на касиерката в Джъмбо своята коледна аритметика. Гласът й трепери отчаяно, че току виж не успее да си тръгне с цялата тази лъскава лавина от украси и играчки. Сериозно отчаяни сме и ние на опашката след нея – количката й с връх предстои да бъде маркирана. Не мога да спра безумния си поглед, който скача от Барби във фризьорския салон към корона в отровно лилаво, през кюлотено розовото на кухненския кукленски сет от тенджери и тигани, розовите пералня и ютия (ало, дизайнерите, ние момиченцата познаваме и другите цветове, ако не знаете), бебе (познайте в какъв цвят – бебешко розово, разбира се, което май може да плаче и да се смее едновременно. Жената не спира да вади от количката играчка след играчка, предимно в обемни опаковки. И странно, вместо да завидя на детето, което ще получи всичкото това коледно пиршество, вече го съжалявам. Не е лесно да поемеш на един път толкова много пластмаса. И то в розово. Още повече, ако майка ти посмее да украси и къщата ви с всичките тези зашеметяващо лъскави звънчета, гирлянди, светещи чорапи, озъбени снежни човеци и особено онази анорексична метална елхичка, дето сега касиерката върти нервно в пръстите си и й търси баркода. Не съм сигурна дали тя или пеещото еленче дето сгъва копитца и вие „Джингъл белс”, все едно тази Коледа му е последната, са ми фаворитите. Защото няма равен и онзи подкачащ Дядо Коледа, на три ракии минимум. Обаче, спор няма – да разнасяш такива играчки трезвен не става.

Опашката е замръзнала в очакване, когато се чува въздишка. Касиерката е хванала последната кутия – а л и л у я ! Но радостта ни е секундна. Защото кученцето не излиза от ръцете й, а тя вдига телефона на стената и пита максимално спокойно:

– Да знаеш кода на кученцето Луси? – отсреща видимо не го знаят, защото гласът й вече не звучи спокойно. Даже леко истерясва – Ама…. Кой тогава го знае??!!!!– затваря слушалката, а въпросът й риторично увисва във въздуха. Любителката на розова пластмаса обаче ликува. С Луси или без, сметката й излиза.

– Гледай ти, само 185 лева! Не може да бъде! А за кученцето ще изчакам, не се тревожете, дайте да ви платя дотук, а? – поглежда ни хитро над очилата и добавя сговорчиво – Да не изнервяме хората….

– Хм, ние, не сме изнервени! Ма моля ви се, грам изобщо – само светът май свършва по Коледа – не мога да се сдържа и промърморвам, вперила уморен поглед в километричните опашки наоколо. Самотно ми е в тази пазарна лудница с моята полу празна кошница. И, о, изненада. Жената зад мен и тя със скромно пакетче се наредила – две книжки, салфетки и коледна чаша. Никаква пластмаса! Благодаря й мислено! 🙂 Заговорнически се усмихваме, когато най-накрая и аз подреждам мижавите си покупки – супер топли пантофи (цяла седмица ми мръзнат краката и веднага щом намирам моя номер ги мятам в кошницата), памучно бельо на смешна цена от щанда за 12-годишните (йеее, колко е хубаво да влизаш в детски размери понякога) и хранителния комплект за Яница, с който освен, че ще си играем на магазин, ще затвърждаваме знания за плодове, зеленчуци и ще се учим да броим. Друго не си харесах. А не че не разгледах почти всичко, докато бутах прилежно празната кошница. Днес определено не съм в настроение за пазар. Тук съм по задължение. Като всички. Та какво ти изнервяне?! Доброволно сме се наредили. И изборът ни е ясен – Коледа иска жертви.

Празнично арестувани в магазини и молове. Галеници на материята, длъжници на Духа. На всичкото отгоре масово болни. Кихащи, кашлящи, с подсмърчащ нос… Разменяме си дружно коледни щамове, а после кой ми лепна тоя ми ти вирус… И аз като касиерката започвам да истерясвам. Обаче е повече от нормално. Разболявам се. Гаден грип. Започва рязко да ме втриса и се сещам за любимия ми професор Гълъбов, светило по вирусология от БАН, с когото някога в едно радиопредаване, сме нищили толкова пъти темата грип. Та професорът казваше: „Грипът идва с точен час. Внезапно. Поглеждате си часовника и с лекота съобщавате час на втрисане.” За жалост, и моят час дойде. Точно тук на опашката. Както си бях захвърлила якето, бързо го навличам, увивам се и в шала и с последни силици плащам. Пожелавам весели празници на всички и хуквам. Имам спешна нужда от въздух. Студен. Поне да знам защо ми е така студено.

Вкъщи температурата е констатирана. Но кой ти може да си легне веднага? Пия гореща вода, витамини… Уреждам това-онова, говоря по телефона… А после сядам да пиша. Увита в одеяло, с три жилетки и новите топлички пантофки. А бе друго си е да си направиш коледен подарък!

Болна съм, кисела… Но и благодарна. Навръх Игнажден. Не можах да омеся питка, вино да си сипя, но пък и утре е ден. Утре, по всичко личи, ще си лежа или поне седя на топло. Цял ден. Когато сам не се спираш, има начин да те спрат. Бях се заиграла много. И сега си плащам. На кого да се сърдя?! Уффф, аман от риторика!

Болна съм, но вкъши. На топло. С любимите хора. Далеч от взривени цистерни и коледен тероризъм. Как да не ти кажа БЛАГОДАРЯ, бе, Господи, как?! И меденки имам да ти меся, Янката е обещала пак да помага. И пуйка със сини сливи да си наредим в тавата със зелето в неделя. И в чест на твоя рожден ден да прегръщам, прегръщам… Света, който не свършва. А празнично започва отново.

Благодарно кисела.
Заразена, но спасена от розовата пластмаса.
Моята Коледа.
Празник с любов. И прегръдка.

❤

Сняг и ванилия

– Сложих шоколада, ама нали само един остана след целия ми каръшки ден, не стига. И прилагам рационализация. Със сешоара! 🙂 Топлият въздух го накара да потече и.. взе че стана! – пишем си с прекрасната ми адашка Тони във вайбъра за тортите, които майсторим за Янката и неволите, дето цял ден ни измъчват. Предимно измъчват милата ми Тони, де, нали е мастър шефски клас приятелка, аз като обикновен кексаджия – без големи претенции, по-леко приемам драмите сладкарски. – Само това не бях правила днес – продължава Тони –  след като изхвърлих 300 грама шоколад и 500 грама сметана…

– Нееее, ама как ще хвърляш, бе жена! – пиша и крещя.

– Ами то се пресече…А аз се ядосах и айдееее в мивката!

– Ей затова не се занимавам с фино сладкарство – не мога да изхвърлям! – и си е така. Не мога. Мен баба, преживяла три войни ме е отгледала и мисълта за шоколада в мивката…бррх, чудовищна грехота! – Трябваше да го изпечеш като сладкиш – й пиша осъдително на Тони, а тя все едно се извинява:

– Късно осъзнах, че можеше да му сложа малко брашно, яйца и да го метна във фурната. Но пък тогава дойде момента със соленото крема сирене и… а бе така весело я карах целия ден! – забъркала адашката чуден крем с маскарпоне и крема сирене, ама не го опитала и то да вземе да се окаже солено. Смея се с глас на нейните изпълнения, които допълват идеално моите – и аз бърках кремове и торти до преди малко и не мога да кажа, че перфектността ме посети. Напротив. Сиропирах, мазах и накрая ваниловият крем се разтанцува по плота. Преля, простичко казано. Но пък си беше вкусно преливане, облизвахме десет минути. А бе определено не сме скучали днес, си казвам и пиша на адашката:

– Знаеш ли, Тони, замислих се, че преди седем години след часове щях да изживея най-големия си кошмар в живота, а днес…Днес правим торти! 🙂 И със сбъркан крем, и с пресечен, и в разпльокан вариант (като моя), наистина е весело! Че и, виж, сняг заваля! Бяла приказка просто! Щастлива съм… И безкрайно, безкрайно ти благодаря, че си част от тази красива история!

Така е, щастлива съм. Тук, със сладостта на двете торти и до седемте балона, които надух в полунощ с последни сили и по възможност тихо, че да не събудя рожденичката. Цветовете им са толкова нежни. Топло червено, сладко розово, небесно синьо, маслено зелено, дантелено сиво, златно и слънчево жълто. Цветовете на дните ни. Крехки и прекрасни, докато в тях има въздух.

Седя пред компютъра и колкото и думи да кръжат в главата ми, не мога да ги материализирам. Главата ми е празна като бална зала – изпразнила съм я от ненужни мебели, лъснала съм паркета изящно и съм готова да танцувам цяла нощ. Със щастливи мисли и със сърцето, което вече прелива. Пълно е с хора и емоции, на които цял живот няма да ми стигне да благодаря! Като Тони, която вече цяла седмица майстори бутикова торта с Мики Маус. Защото си представя Яница как е сгънала ръчички под брадичката си и очичките й греят, вперени в тортата! Тони, с която сме се виждали има-няма седем-десет пъти, но се чувстваме необяснимо близки, все едно сме се познавали винаги. И сигурно е така. Тони, която сънува радостта на моето дете и смело твори, дори когато шоколадът й отива зян в мивката, тя не се предава и започва отново. Тони, която знае как да обича и щедро подарява сърцето си.

Отварям прозореца. Студено и толкова хубаво! Снегът е спрял, но покривите и колите са бели. Въздухът е чист и мирише на сняг. Затоплена от вечерта до печката, усещам тръпки и бързичко затварям.Не искам да загубя топлината. И аромата на празник. Сняг и ванилия. Подарък свише!

Господи, щедър си! Винаги ни даваш шансове, възможности… И цял живот бъркаме. Вкусове. 🙂 Сладко. Солено… Често ни пресичаш кремовете и сме готови да ги изхвърлим, без да предполагаме, че сладкиши ни дебнат отвсякъде.

Хубаво е да си в житейската сладкарница. Особено в кухнята й. Там се раждат истинските шедьоври! 🙂

Честит рожден ден, мое бяло, сладко, чисто и прекрасно вълшебно дете!

Първите седем ги преминахме с отличен… вкус! 🙂

Бъди щастлива – много, много щастлива!

Вселената твори за теб, а мама те обича!

❤

29.11.2016 г.

Задушница

Стинг пее.

Свещичка гори.

Тука си, Весе.

Сърцето боли.

Тука сте всички.

Пламъкът пари.

Стига сълзи –

усмивка се ражда.

С вино кръщава.

Житото свършва.

Животът не бърза.

Живи сме още.

Дали?

Страх за Надежда – по будителски

Кехлибарено. Прозрачно нежно. Изпращам първи ноември с глътки топлина. А пред очите ми се нижат мигове от един ден, в който срещах, губих, плаках и благодарих.

Започвам месеца на Яница с последните страници на „Портрет на една дама” от Хенри Джеймс. Ретро роман, който в изминалите седмици ми носеше такова ценно спокойствие. После отварям съвременността – Фейсбук и пропадам в бездна. Под снимката на една от хитовите 47 усмивки на любим слънчо от Силистра, чета: „Прекрасното момиче, уловило тези кадри си отиде по един нелеп начин…” И не мога дори да го проумея. Как така си отиде???!!! – се чувам, че питам на глас и наистина не мога да осъзная как едно младо момиче, толкова живо, красиво,толкова добро вече го няма! Нели, която ни подари част от душата си, снимайки нашите слънчовци, вече я няма. Отишла на почивка с мъжа си в стара селска къща и се задушили в съня си от екобрикети в стая без комин. Нели, на 33 години. Омъжена от трети септември. Бременна с първородната им рожба. Господи, ама добър си бил. Нищо не са усетили. Прибрал си ги щастливи, прегърнали вечния си сън. Всички заедно, дори с тази неродената още душичка. Сякаш ги виждам даже. Усмихнати, спасени… И дори не мога да се разрева. Няколко минутки седя скована на стола, а после скачам припряно. Животът ме чака. И нямам никакво, ама никакво право да губя дори и минутка. Чувствам се странно. Все едно току-що са ми ударили звучен шамар, от който съм се събудила. Кошмарът е истински – дните ни са преброени. А животът не е даденост. Колкото и често да го забравяме

(на снимката: Нели Кирилова, фотографката отлетяла на небето, позира с усмивка пред слънчицето Марти, увековечено пред нейния обектив миналото лято)

„Казват, че след сълзите идва радостта…” – отново съм във Фейсбук и този път усещам, че няма да плача. Но греша. Историята ме раздрусва за пореден път. Вярно, щастливо, но трусът е качествен, а аз съм неволен участник в него от снощи. Звъни ми вчера привечер телефона, точно когато съм вдигнала всички мерници на Хелоуин – ми не го обичам този празник, а и съм толкова зверски уморена, че маска на чудовище просто не ми трябва… и чувам отсреща: „Пакост или лакомство?” Гласът е на любимата ми Ани от Девня, та не я застрелвам с интонация или поне така си въобразявам до днес. След като си разменяме мисли относно вещиците и бонбоните (безсмислени за мен и забавно важни за Ани), тя ми споделя болката си. Иска да зарадва Вики, сина на Олето Коцева, който преди минути е станал жертва на непознати дечица – откраднали му маската, докато ги черпели с бонбони. Това е първата хелоунска маска на детето, родено с една хромозома бонус и сега седи в коридора на апартамента им в „Надежда” и плаче, защото не е страшен и няма да може да изплаши татко си, когато се прибере от работа. Майка му, обаче, плаче по-силно и от него и сърцатата Ани търси начин да ги усмихне. „Да познаваш някой в „Надежда”, бе, Тони? Да купи една маска за два лева и да им я занесе с един шоколад на вратата. Толкова ще бъде хубаво!” Така е, съгласявам се, но не познавам никого в „Надежда”, а и съм толкава уморена сама да хукна като дядо Коледа, пардон, да литна като баба Яга… Пък и аман от този Хелоун бе, хора… Виж само какви драми носи! Но оказва се, че греша. И сега чета доказателството, написано от Оля: „В рамките на час плаках, плаках много, а след това се смях. На вратата се звънна. Едно мило семейство търсеше Вики. Казаха, че имат изненада, докато ние гледахме като втрещени, те му подариха страхотна маска и голям шоколад. Не мога да изразя емоцията и радостта! Настана голяма веселба. Вики беше в стихията си, щастлив, усмихнат и, разбира се, страшен!!!@Ani Gendova, Благодаря!” Иииих тая Ани, бееее – не човек, а вълшебница! Ще ме накара и Хелоун да заобичам с тези нейни магии. Звъня й сега на свой ред, за да ми разкаже повече и магията наистина се оказва един път. След като удряла на камък след камък покрай софийските си познати и приятели, взела че се изжалвала в една фейс група и оттам се отзовала съвсем непозната жена от „Надежда”. И доставила собственоръчно  поръчаната „страшна“ усмивка от Девня. Та после как да не вярваш в Доброто, маскирано като Зло?!

Следобед изпращам  в историята софийските 47 усмивки – изложбата я демонтират, а ние с Вили, майката на слънчевата Дани, прибираме прекрасните хризантеми, които цъфтяха заедно с нашите усмивки. Една жена минава и моли да й подарим цвете. С радост го правим, а после пием кафе и си говорим за сценариите на живота.

Вървя по улицата и една малка ръчичка ме води. Не знам какво ме очаква утре, не искам и да знам. Имам голямо въображение. Но в дни като този притихвам. Велик сценарист си, Господи, велик!

 

Любов.

Вечен сън.

Страх и Надежда.

Какъв ден само.

Будителски.

 

Благодаря!

❤

 

Рожден ден без вода или сълзи с усмивка за Весето

Студено е, усмихнато. Празнувам рождения ти ден в детската градина. Мислено, докато си говорим с приятелчетата на Янката за различните деца и онази специалната изложба, където и Яница грее. Хубаво е, нали? Сама виждаш как децата се надпреварват да задават въпроси и да споделят за себе си. Всичко. И как Яница не спира да се усмихва… и прозява – така де, тая нейна майка да вземе да си ходи вече и да я остави да си играе с децата, стига е разказвала! 🙂

Вълшебно е, Весе, да си сред дечица. Истинско. Приземяващо. Очичките им горят, сърчицата – отворени. Как да не им завидиш за любопитството и тази безкрайна детска категоричност, с която приемат и прегръщат света. И им завиждам. Бяло. Точно както и се чувствам, сестричке. Чисто. Леко. Прегърнато. Нищо, че тебе те няма. И повече от всеки друг ден имам право да ми е празно. И да си рева на спокойствие.

Само че, ето, усмихвам се. Заради теб, заради мен… Заради всичките тези деца, с които започна денят ми. Животът е такава шарена палитра, мила моя Весе. Днес рисуваш с бяло, утре с черно. И никога не си наясно в други ден с какво ще продължиш. Просто твориш и… приемаш цветовете. Важно е да ги приемаш, дори когато ти се струва, че хич не ти отиват. В такива случаи, знаеш, пак се оглеждаш – може би огледалото нещо е криво и не ти показва истинската реалност. Обаче видиш ли я, ама хубаво, със сърцето си, никога повече не се съмняваш в отражението си и не навеждаш глава. Вървиш  стилно и със самочувствие. Хм, много е важен стилът, даа. А с моя, например, си се гордея много, сетричке, от година на година, ми става все по-удобен, ама ти се ме учила. Сигурно затова. 🙂

Улиците са спотаено есенни. Софийският трафик – убийствен. Разминавам се с толкова сиви лица, че се сепвам. Защо бе, хора, какво точно погребвате? Аз, вярно, си погребах сестрата, но пак ми е цветно. Нали съм жива и още обичам.

Вчера обаче и псувах, и ревах. На гробищата. Така и не можах да приема арогантността и алчността човешки в този ми ти парк на вечността. Занемарени гробове. Кална джунгла от сухи клони, избуяли бурени и боклуци. И не спиращи „загрижени” субекти, които обикалят да си предлагат помощта да въдворят ред и чистота. Ако си платиш и красота ще ти осигурят даже– ще подновят буквите на паметника, ще повдигнат гроба, ще го запълнят. Е, ще вземат пръст от съседния, ще преместят боклуците от едното място на другото, ама да не влизаме в детайли. Какво като си плащаме редовно данъците?! Плащане му е майката и тука. Особено, когато и гробищата вече са лукс. Аз даже и какво ли се жалвам сега, парцел в централните имам. Семеен. И да взема наистина да млъкна и да не си вдигам повече кръвното. Трудно ще ги променя тук реалностите. Както трудно обяснявам на уж интелигентната физиономия срещу ми, която е паркирала насред алеята и друга кола не трябва да мине. Опечален бил човекът и можел да си спира, както си иска. Какво сме се нервили, да му се не види, че и бибиткали. На гробища сме се намирали. Ами така е. На гробища сме и в този отсреща всичко му е погребано. И мисъл, и чувство…Весееее, смири ме, моля те! Не искам да се тровя с тоя яд, отивам да си плача при тебе и татко, при баба и дядо, при леля Марийка и чичо Павел…

Сълзите ми горчат, но измиват. Поливам с любов трупаната с години болка, а ръцете ми галят снимката ти на студения паметник. Знам, че не си тук, защото си жива в сърцето ми, но тук почива тленната ти същност, която някога прегръщах. Странно е, но гробът ти ми дава сила. Да не забравям. Не теб, а себе си. Да се чистя от плевели и умрели души. И затова пак толкова бързах да дойда. В чистилището на гробищата всеки ден, Весе, може да бъде рожден.

Знаеш ли, вчера си мислех, че с годините май разменихме ролите си. Вече не си ми кака. Ами виж как се движат вече сметките, ти си остана на 24-ри, а аз съм в четирийсетака, че и с три отгоре. Каката съм вече аз. С побелели коси. Грижливо маскирани в русо, ама какво да се прави, късметлийка съм и с побеляването, с годините си ставам все по-изкусителна блондинка, та не ме мисли. Аз обаче не спирам да те мисля. Все си те представям в днешно време. И никога не ми се получава. Не мога да те видя с бръчки. И всеки път ме боли, защото хем си тук, а, всъщност, те няма… Нещо като с трънчето от гробищата вчера. Заби ми се в ръката неусетно в пръста, докато чистех шумата. И независимо, че успях да го извадя, продължи да ме боли. И ти така ме болиш, Весенце. Все си те вадя от душата си и болката все си е там.

Есенно ми е днес. Красиво. И с онази сладката тъга. Като маслинка от коктейл. Хем солена, а се услажда. Подправя вкуса и дава усещане за празник. Така е. Празник е, Весе, преди 51 години си се родила, а аз цели 16 живях с теб, мога ли да се оплаквам?! Единствените ми жалби днес са към любимата ми Софийска вода, която за пореден път ни остави на сухо и…един кекс за радост на Янката май няма да мога да забъркам. Да замълча, така ли ми казваш? Добре де, сестричке, млъквам. Права си, стига съм се хабила за глупости. И с кекс, и без кекс, рожденият ти ден е прекрасен. Нали сме заедно. В мислите си.

А ти си добре, нали? И с татко се виждаш? Знам, че си му простила. И аз му простих, Весе, и знаеш ли колко леко ми стана. Все по-често прощавам и вече не съдя. Тежестта на упрека си спестявам, защото разбрах нещо ценно – не очаквай другите да са като теб. Не мери според собствения си аршин и не тръгвай с голямата кошница. Нещастието се гради с нереализираните очаквания, а щастливите хора просто вървят. Без да контролират, очакват, мерят…

За мама ли питаш? Добре е, сестричке, на крака. И с онази нейна безкрайна, безкрайна щедра душа, с която цял живот се е раздавала на другите. И знам, че днеска е забъркала нейния си кекс, за да почерпи за тебе, Весе, и да си поплаче насаме вкъщи. Няма как да спреш майчиното сърце да тъгува. То и аз ще си поплача пак, няма да се сърдиш. Довечера като си сипя виното и ти омеся питка (само водата да дойде, ей!). Ще си взема салфетки и ще се скрия в банята. За да се видя в огледалото колко съм размазана като рева. И въобще, колко е ненужно да плачеш. Защото сълзите може и да измиват, но хубавото е да ги избърсваш навреме. С усмивка. Защото вие сте живи. Всички вие, любими мои същества. И ти, незабравима моя сестричке. И ти така… Жива си, там, където е нужно.

А някой ден ще се видим. Там нейде в светлината. Ще се слеят отново душите ни и ще се запълни празнината, и ще изчезне тъгата…Но дотогава, Весенце, ще съм тук и ще разказвам. За тебе.. За Яница. За живота, радостта и болката… Това поне го мога и ми носи смисъл. И колкото мога ще променям, Весенце. С добрина, усмивка и търпение. На последното, виждаш, продължавам да се уча. И все някога ще се науча. Обещавам.

Това е, сестричке. Поредният ти земен рожден ден, на който не присъстваш. Есен в сърцата ни. Мъдра тъга. Памет за детство, което те гали. И ето, че пак си рева…  И, разбира се, продължавам да чакам – водата и вечерта, която ни предстои.  Дано и Янката си дочака кекса и питката. В твоя чест, Весе, и памет. Светла…

Липсваш, Весенце, липсваш…

Почивай и за мен!

❤

Злокачествени мисли или терапия с обич

Улицата е тиха, сутринта – здраво щипе бузи. Вървя, загърната в топлото яке, и пъдя черните мисли. С поглед към слънцето. Небето е надиплило чудни дантели, а листата под краката ми издават нежна мелодия. Есенна. Красиво е. И ми се живее.

Болницата е претъпкана. Традиционно. Но понеже е частна и добре организирана, няма излишен стрес и напрежение. Питам на информация къде се провеждат безплатните профилактични прегледи по повод скрининга за рака на гърдата и след като ме упътват към секция Образна диагностика, разбирам още по-силно, че днес много, ама изключително много обичам живота. Двойно повече от вчера.

Страх ме е. Признавам си честно. Така и не свикнах с това усещане на профилактичните ходения по доктори, вечно очаквам да чуя най-страшното. И така да ми олеква като ми се размине. Мазохизъм някакъв. Та ето ме и сега. Уж спокойна, ама с едно дяволче отвътре, което ме върти на шиш и ме предизвиква: „Няма гаранция, моето момиче, че и този път ще ти се размине! Ама ти си знаеш де. Вече си попълвала статистиката в най-различни графи, та какво да обяснявам точно на тебе!” Ми не ми обяснявай, да му се не види, започвам да си се нервирам сама на глупавите нерви. Не стига, че такъв дълъг ден ме чака, седмицата – и тя дълга и предълга, а аз тука ще си губя времето с някакви си страхове. Аааа, този път не си познал, моето момче – репликирам на онзи рогатия, дето ми се присмива лукаво и ми стяга така гадно сърчицето. После се нареждам спокойно на опашката пред гишето и да видиш как ми олеква. Особено, когато идва и моят ред.

– Ехографско изследване или мамография?

– Амиии – докато отговоря вече е дошъл и следващият въпрос:

– На колко сте години? – а сега де, замислям се и отговарям разтягайки сричката, докато го сметна. – Наааа… 42.. Не, извинете – на 43. – тия мои години, така да ги забравям, така да не са ми важни. Но в случая греша. Важни са.

– Значи мамография. Тя е за вас. Ехографът е за младите жени. – а такаааа, Антонийке. Видя ли сега как смени категорията! Досмешава ми и тъкмо си запявам „младостта си отива” на Мишо Белчев, чувам гласа от регистратурата: Госпожо, забравих да ви дам и една анкета. Моля попълнете я! – взимам я и чинно и сядам да попълвам. Добре свършена работа от фондацията на Нана „Една от осем”. Като човек, който ври в каузи, оценявам труда им като отговарям внимателно на всички въпроси и си оставам на финала и личните данни в помощ и за статистика. Знам, че информацията е сила и винаги съм от нейната страна. Светлата.

Седя пред кабинета и си разсъждавам. Черните мисли вече ги няма, но сивите са още там. Гадостта сам да си измисляш ужасни сценарии ми е повече от позната. И все по-често отказвам да я следвам. Но си е трудно упражнение. Бога ми, понякога безобразно трудно. Просто наистина знам, че гаранция няма за нищо и всичко се случва на всички. Особено болестите. Знам и друго, и с мислене и без мислене, каквото има да ти се случва, ще ти се случи. Или каквото те търси, ще те намери. Та и да се тръшкаш, и да трепериш, смисъл никакъв. Най-много наистина да привлечеш лошото. Да го извикаш с ненужната си тревога. Знам го, ама с разума. Душичката ми още си потреперва и си се бунтува, по човешки – със страх и паника. И с най-честия въпрос: ами, ако наистина ми открият нещо? Всъщност, точно това е въпросът, заради който повечето хора не обичат да ходят профилактично по доктори. Страх ги е от отговора. И затова смело зариват глава в ежедневието си и край – няма повече заплаха. Докато не стане късно. И не заболи.

Мен болката отдавна не ме плаши, но ако мога, винаги си я спестявам. Затова се изследвам. Сравнително редовно. С отговорност към себе си и хората, които обичам. И не е трудно. Въпрос на навик и организация. Това разказвам сега и на младото момиче в бялата престилка, която ме посреща в кабинета. Изненадана е от моята добре попълнена анкета и обяснението ми, че съм тук, защото се обичам. Споделям й, че редовно следя гърдите си, защото заради мастита, който ми докараха безотговорните й колеги преди 20 години, съм се обзавела с кистозна мастопатия и просто нямам друг избор, освен да се следя. Смеем се взаимно, когато идва ред за мамографа. На „тезгяха” му малкият ми размер просто се губи и девойката едвам се справя. Извинявам й се за усилията, а тя с разбиране ми отговаря: „Ама не може всички да сме с големи гърди!” Фигурата й е дребничка, слабичка и чак сега включвам, че сме от един отбор. Съзаклятнически я поглеждам и твърдо заявявам: „Ааа, то аз и не искам, моля, моля!” Така де, този комплекс ми е чужд. Харесвам си ги точно такива, каквито са. С лупа да ги търсиш. Ама лекички. Само кисти да нямаха… Другото си им е супер, ама ха!

– Готови сме, можете да се облечете! Резултатите до пет работни дни – не може да бъде! Колко е хубаво да знаеш, че едното препятствие е приключило. Ама чак до пет работни дни… Леле, ще се поболея от мислене ще ме бъде или не. Благодаря обаче на девойката и напускам кабинета и болницата. Навън слънцето завзема все повече територия, а щипкащата сутрин отстъпва. Денят ще бъде прекрасен! Обещавам си го. Най-тържествено. Тук пред цялото есенно великолепие. Въпреки онзи лукавия, дето не спира да ми обяснява как няма да ме бъде. Писна ми да му вярвам! Писна ми да ми трови живота. Така де. Ами ако ми открият нещо, ще се справям. Пак. И кой знае, може да е за добро. Винаги е за добро. Аз ли не знам. Отказвам да се пъхам в капана на страха, самосъжалението и болката. Искам да живея. Днес. А утре… Ако има и дойде, добре. Ако ли не – пак добре. Това не мога да променя. Но мога да променя днес. И да направя от днешния си ден толкова много неща: удоволствие, удовлетворение, радост, празник, спомен дори… Мога да обичам, да се влюбвам… Защото още съм жива. С кисти в гърдите или без, с малки или с големи гърди, животът е винаги един и същ – наш. И прекрасен.

Вече летя по тротоара. Леко ми е. Обичам тези авторитници в задника. Помагат ми. Добре че има болници. И гробища. Там често е рецептата. Да се смириш и намериш.

В кафенето съвсем ми олеква. Моето момче ме черпи капучино и докато си мълчим приятно над топлите чаши, две възрастни госпожи нахлуват артистично. Едната е с уникално изрисувани вежди. Просто не мога да отлепя поглед от тях. Жената зад бара явно ги познава, по всичко личи че са редовни клиентки. Затова не бави въпроса:

– Кафенцето или… – Веждите я прекъсват бързо:

– А, кафенцето го остави за после, донеси ми водката, ако обичаш. – опулваме се яко. Няма 11-сет някак. Обаче от друга страна, жената си има табиет. И не мога да го обясня, но няма вид на пияница. Излъчва щастие. Макар и не съвсем, защото, без да искам, подочувам разговора:

– А, бе, Миче, колко дни ги държат за миомата, знаеш ли? Че Данчето я оперираха вчера. – Мичето не знае или поне аз не чувам, но разбирам колко им е важна Данчето за компанията и инстинктивно вече й стискам палци бързо да се върне на масата при своите приятелки. Черните вежди я очакват. А водката им изглежда самотна. Другата баба е само на кафе. Кой знае, може би, Мичето е сериозната компания. Как да не им се зарадваш, че и бяло завидиш?! Та те наистина знаят кога, как и защо. И нямат притеснения дали е редно или не. Просто се радват една на друга. Че са още живи и пенсиите им стигат за боя за вежди и водка с утеха.

Така продължава денят ми. Със завидно спокойствие. И необяснимо щастие. Все едно аз съм гаврътнала водката. Отмятам задача след задача и не мисля за нищо.

Вечерта идва с умора и разбираемо се сещам за сутринта. Влизам в интернет и проверявам дали пък изследването ми не е излязло. И о, чудо, още на първия ден е готово, че и ще живея даже! С фиброкистозните си изменения. Защото нямало данни за неоплазма (думичката ми е непозната, но бързо я разгадавам – злокачествен тумор). Оооооох, че хубаво, как да скрия! И не крия. Един любим мустак ме целува – виждам, че и той тайничко си отдъхва. Обича ме… Господи, и ти ме обичаш! И на напук на огледалото – и аз си се обичам. Опакована ей с тия ми ти скрити болежки и явните бръчици, целулита…, с малките гърди, големичкия нос… Със страховете си и слабостите си… Харесвам си се, ей! Ама наистина! И ще е така, докато виното ми не свърши (така и не пропих водка!). А животът…, хммм, ами подарък ни е. И, със сигурност, си струва във всяка опаковка. Днес отново го разбрах.

С алчността на прегоряло лято

И Септември си отиде.

С топлина и тръпки,

в сутрешна жилетка скрити.

И с хлапашкото безумие

по презрамки в парка.

С алчността на прегоряло лято

По софийска улица.

С кестени и заблудила се смокиня.

 

И аз си тръгнах.

С яке.

Нарамила мечти осъществени.

Погълната от блянове.

И разделена с мъката.

Щастието е тихо и приспано.

Нервите понякога опънати.

 

А Октомври…

Искам да е златен!

С килим от нежност.

Слънчево да гали.

Моля се за есента, в която

ще преглъщам с обич всичко.

Неузряло, застояло…

Ще забравя даже и тъгата.

И на вино вечер ще я каня.

С мисълта, че пак ще дойде лято.

 

Снимка: Ева Шумкова