Студено е, усмихнато. Празнувам рождения ти ден в детската градина. Мислено, докато си говорим с приятелчетата на Янката за различните деца и онази специалната изложба, където и Яница грее. Хубаво е, нали? Сама виждаш как децата се надпреварват да задават въпроси и да споделят за себе си. Всичко. И как Яница не спира да се усмихва… и прозява – така де, тая нейна майка да вземе да си ходи вече и да я остави да си играе с децата, стига е разказвала! 🙂
Вълшебно е, Весе, да си сред дечица. Истинско. Приземяващо. Очичките им горят, сърчицата – отворени. Как да не им завидиш за любопитството и тази безкрайна детска категоричност, с която приемат и прегръщат света. И им завиждам. Бяло. Точно както и се чувствам, сестричке. Чисто. Леко. Прегърнато. Нищо, че тебе те няма. И повече от всеки друг ден имам право да ми е празно. И да си рева на спокойствие.
Само че, ето, усмихвам се. Заради теб, заради мен… Заради всичките тези деца, с които започна денят ми. Животът е такава шарена палитра, мила моя Весе. Днес рисуваш с бяло, утре с черно. И никога не си наясно в други ден с какво ще продължиш. Просто твориш и… приемаш цветовете. Важно е да ги приемаш, дори когато ти се струва, че хич не ти отиват. В такива случаи, знаеш, пак се оглеждаш – може би огледалото нещо е криво и не ти показва истинската реалност. Обаче видиш ли я, ама хубаво, със сърцето си, никога повече не се съмняваш в отражението си и не навеждаш глава. Вървиш стилно и със самочувствие. Хм, много е важен стилът, даа. А с моя, например, си се гордея много, сетричке, от година на година, ми става все по-удобен, ама ти се ме учила. Сигурно затова. 🙂
Улиците са спотаено есенни. Софийският трафик – убийствен. Разминавам се с толкова сиви лица, че се сепвам. Защо бе, хора, какво точно погребвате? Аз, вярно, си погребах сестрата, но пак ми е цветно. Нали съм жива и още обичам.
Вчера обаче и псувах, и ревах. На гробищата. Така и не можах да приема арогантността и алчността човешки в този ми ти парк на вечността. Занемарени гробове. Кална джунгла от сухи клони, избуяли бурени и боклуци. И не спиращи „загрижени” субекти, които обикалят да си предлагат помощта да въдворят ред и чистота. Ако си платиш и красота ще ти осигурят даже– ще подновят буквите на паметника, ще повдигнат гроба, ще го запълнят. Е, ще вземат пръст от съседния, ще преместят боклуците от едното място на другото, ама да не влизаме в детайли. Какво като си плащаме редовно данъците?! Плащане му е майката и тука. Особено, когато и гробищата вече са лукс. Аз даже и какво ли се жалвам сега, парцел в централните имам. Семеен. И да взема наистина да млъкна и да не си вдигам повече кръвното. Трудно ще ги променя тук реалностите. Както трудно обяснявам на уж интелигентната физиономия срещу ми, която е паркирала насред алеята и друга кола не трябва да мине. Опечален бил човекът и можел да си спира, както си иска. Какво сме се нервили, да му се не види, че и бибиткали. На гробища сме се намирали. Ами така е. На гробища сме и в този отсреща всичко му е погребано. И мисъл, и чувство…Весееее, смири ме, моля те! Не искам да се тровя с тоя яд, отивам да си плача при тебе и татко, при баба и дядо, при леля Марийка и чичо Павел…
Сълзите ми горчат, но измиват. Поливам с любов трупаната с години болка, а ръцете ми галят снимката ти на студения паметник. Знам, че не си тук, защото си жива в сърцето ми, но тук почива тленната ти същност, която някога прегръщах. Странно е, но гробът ти ми дава сила. Да не забравям. Не теб, а себе си. Да се чистя от плевели и умрели души. И затова пак толкова бързах да дойда. В чистилището на гробищата всеки ден, Весе, може да бъде рожден.
Знаеш ли, вчера си мислех, че с годините май разменихме ролите си. Вече не си ми кака. Ами виж как се движат вече сметките, ти си остана на 24-ри, а аз съм в четирийсетака, че и с три отгоре. Каката съм вече аз. С побелели коси. Грижливо маскирани в русо, ама какво да се прави, късметлийка съм и с побеляването, с годините си ставам все по-изкусителна блондинка, та не ме мисли. Аз обаче не спирам да те мисля. Все си те представям в днешно време. И никога не ми се получава. Не мога да те видя с бръчки. И всеки път ме боли, защото хем си тук, а, всъщност, те няма… Нещо като с трънчето от гробищата вчера. Заби ми се в ръката неусетно в пръста, докато чистех шумата. И независимо, че успях да го извадя, продължи да ме боли. И ти така ме болиш, Весенце. Все си те вадя от душата си и болката все си е там.
Есенно ми е днес. Красиво. И с онази сладката тъга. Като маслинка от коктейл. Хем солена, а се услажда. Подправя вкуса и дава усещане за празник. Така е. Празник е, Весе, преди 51 години си се родила, а аз цели 16 живях с теб, мога ли да се оплаквам?! Единствените ми жалби днес са към любимата ми Софийска вода, която за пореден път ни остави на сухо и…един кекс за радост на Янката май няма да мога да забъркам. Да замълча, така ли ми казваш? Добре де, сестричке, млъквам. Права си, стига съм се хабила за глупости. И с кекс, и без кекс, рожденият ти ден е прекрасен. Нали сме заедно. В мислите си.
А ти си добре, нали? И с татко се виждаш? Знам, че си му простила. И аз му простих, Весе, и знаеш ли колко леко ми стана. Все по-често прощавам и вече не съдя. Тежестта на упрека си спестявам, защото разбрах нещо ценно – не очаквай другите да са като теб. Не мери според собствения си аршин и не тръгвай с голямата кошница. Нещастието се гради с нереализираните очаквания, а щастливите хора просто вървят. Без да контролират, очакват, мерят…
За мама ли питаш? Добре е, сестричке, на крака. И с онази нейна безкрайна, безкрайна щедра душа, с която цял живот се е раздавала на другите. И знам, че днеска е забъркала нейния си кекс, за да почерпи за тебе, Весе, и да си поплаче насаме вкъщи. Няма как да спреш майчиното сърце да тъгува. То и аз ще си поплача пак, няма да се сърдиш. Довечера като си сипя виното и ти омеся питка (само водата да дойде, ей!). Ще си взема салфетки и ще се скрия в банята. За да се видя в огледалото колко съм размазана като рева. И въобще, колко е ненужно да плачеш. Защото сълзите може и да измиват, но хубавото е да ги избърсваш навреме. С усмивка. Защото вие сте живи. Всички вие, любими мои същества. И ти, незабравима моя сестричке. И ти така… Жива си, там, където е нужно.
А някой ден ще се видим. Там нейде в светлината. Ще се слеят отново душите ни и ще се запълни празнината, и ще изчезне тъгата…Но дотогава, Весенце, ще съм тук и ще разказвам. За тебе.. За Яница. За живота, радостта и болката… Това поне го мога и ми носи смисъл. И колкото мога ще променям, Весенце. С добрина, усмивка и търпение. На последното, виждаш, продължавам да се уча. И все някога ще се науча. Обещавам.
Това е, сестричке. Поредният ти земен рожден ден, на който не присъстваш. Есен в сърцата ни. Мъдра тъга. Памет за детство, което те гали. И ето, че пак си рева… И, разбира се, продължавам да чакам – водата и вечерта, която ни предстои. Дано и Янката си дочака кекса и питката. В твоя чест, Весе, и памет. Светла…
Липсваш, Весенце, липсваш…
Почивай и за мен!
❤