По Пътя: Лимонадова вода, гняв и други житейски напитки

„Туп-туп…Туп-туп” още звучи в главата ми. Лежим, гушнати и сърцето му бие до моето. Пред очите ми е кучето от гробищата. С очи жадни за любов. И опашка като метроном. Отброява радостта. Очи, в които се огледах. Сродна душа, с която поговорих. И тя тръгна след мен. Кучешки отдадена. И вярна. Нетипичен следобед. С мустак, който гъделичка ухото ми. И мисли, които разпъват тишината.

 

Всъщност, от сутринта нищо не ми е типично. От седмици съм на педал. Бързам и закъснявам. А днес се събуждам особена. Някак спряла времето. Не мога да обясня защо, но го усещам толкова ясно. Пия кафето си бавно. Наслаждавам се на всяка усмивка на ей това ведрото, вечно готовото за живот мое вълшебно нежно кокиче. С бадемовия поглед. И студената сутрин изобщо, ама изобщо не ме плаши. Вятърът не спира да прегъва клоните на ореха-саморасляк, изникнал под балкона. Но поне не вали. Ще се видим, Весе. Гергьовден е и 55-ти парцел ме зове.

 

Не мога да пропусна срещата ни. Не че ти си там в пръстта, но ми олеква, когато притихвам край гроба ти. Чистя, мета… Скубя плевели, бръшлян… Слушам песента на птичките, радвам се на катеричките… Днес дори и на едно гущерче, опнало се на паметника ти на припек. И така вече 27 години…

 

Кой е цветът на скръбта? А на гнева? Има ли значение… Черното никога не е било моето. Винаги съм бяла, Весе, макар и не винаги добра. Виж ме точно сега. Гневът ме заслепява, когато съзирам боклукчийската камара, в която „доброжелатели” са превърнали гроба на леля Марийка. Слугинчето-сираче на дядовата фамилия, чийто кости почиват до семейния парцел. Няма кой да се грижи за нейната памет, паметникът й се счупи миналага година- от влагата ли, вандали ли помогнаха…не знам, но фактите са ужасни – намираме не място за почит, а бунище с боклуци. Наистина побеснявам. Понасям триметровия сух клон, който като корона украсява чудовищната камара и Янката, явно загледана в мен с изненада, губи равновесие и заравя колена в прясната кал. Започвам да крещя и да й се карам, а вятърът събаря всичко, което съм приготвила за гробищните ритуали. Не усещам как съм стъпкала и две от свещите с подметката си… Едно, две, три… Дишай, Антонийо, и това ще мине!

 

Несъвършена съм, Господи. И ето в такива моменти – обидно несмирена. Като сухи клонки пламвам винаги, щом усетя несправедливост, престъпна глупост, безхаберие, нечовечност, предателство… Лумвам и… После бърша сажди. И виж, тогава съм черна, истински черна…

 

Само не разбрах защо днес не плача. Пресъхнало ми е всичко, Весе. Нетипично отново. Месеци наред съм размекната, а точно днес се втърдявам като стомана. Сякаш те виждам как ми се усмихваш: „Ще се научиш най-накрая! Животът е хубаво нещо!”. И си е така. Даже започвам да се смея, защото си спомням уникалната чешма, която видяхме на гробищата днес: „За всички жадни души в памет на Евгения Лимонадова”. Лимонадова черпи с вода. И то от отвъдното. Как да не се посмееш?! 🙂

 

Мисля си, че ние живеем без теб вече повече, отколкото бяхме някога заедно. Някога! И се чувствам не като по-малката сестра, а като свръх голямата. На поне едно 120-140 години! Весенце, понякога съм точно толкова стара! Гърбът ми носи товари, които ме превиват до земята. Но вървя, защото моят край още не е дошъл. И гледам да не се оплаквам, че знам ли колко още има да нося…

 

Щастливка си ми ти, сестричке… Спаси се, а ние останахме. Запазили спомена за онова лъчезарно момиче, което мама и татко кръстили Веселина. На баба. Първородната внучка. Умна и красива. Сестрата, с която живях едва 16-сет и споменът, с който ми се наложи да живея дълги 27 години. И с който ще си живея цял един живот…А после защо не ми се плаче… Ами останаха ли ми сълзи бе, Весе… Как се живее с дупка в сърцето?!

 

Всъщност, ето така се живее. Без сълзи. На възможно най-бавни обороти. С усмивка и бадемов поглед… Влажен нос и щастлива кучешка опашка…, гъделичкаш мустак в ухото и онова живително „туп-туп”… Е, и с малко гняв за цвят, иначе рискувам да литна бе, Господи, а ангели си имаш много. 🙂

 

Пиеш една студена вода в памет на Лимонадова… Наслаждаваш се на вечеря с пълен състав на масата и се взираш във виното, което искри в кристалната чаша… Колко било лесно, хм…

 

Нетипично тъжен ден. Смислен. Изпих го до дъно. И не ми загорча.

 

Ще се науча най-накрая, Весенце… Ще ме научиш!

Tony-18

В памет на сестра ми <3
Весето: 28 октомври 1965г. - 6 май 1990 г.

 

 

 

Рецепта за Великден

Предпоследният е вече във фурната. Чакат ме още поне два-три часа в кухнята, а не си чувствам краката. Добре, че умората е от сладките. Пропила ме е до кости, досущ като облака, който ме е обгърнал – брашно, ванилия,  лимонена кора, ром, стафиди, масло… Цялата съм козуначена. Ей за това си струва всичката тая суетня. Заради неповторимия аромат на домашен козунак. Моят незаменим Великден.

 

От сутринта си мисля за празника. Но не за стандартния – с агнешкото, козунака и боядисаните яйца, а за онзи в душата. Дето възкръсва всяка година с пролетта. Празникът на живота. Обсипаните с цвят дървета и новите филизи. Тучното зелено, песента на птиците… И онази вечната любов, която няма сезонност. Майчината. Не знам защо, но се замислих точно за нея. И за това, че Косьо се роди две седмици след Великден, а с Яница забременях месец преди празника. С него сякаш приключих един живот, а с нея – започнах друг. Със сбъднатото си момче изгоних демоните на детството и създадох своя дом. Със сбъднатото си момиче възкръснах от пепелта на неудовлетворението и продължих по съвършено нов път. Милите ми рожби, моята рецепта за живот.

 

Ето така се живее. И меси козунак. С любов – минала, настояща и бъдеща. Със сърце, което тупти и вечно обича. Без значение дали навън грее слънце или вилнеят бури. Рецептата е универсална. И богата на продукти. Майсторският козунак (или живот) е винаги сладък. Изисква огромно количество топлина, грижа (месене) и подправки,  но справиш ли се отдалеч си личи и ухае не само целият блок, но и през два квартала, че чак в трети. 🙂 Щастието не може да се крие. А и не бива. Нищо, че ще ти завидят. Завистта е част от пейзажа. Като злобата и предателството. И не че се свиква с тях, но се учиш да не ги виждаш. И отново да ги поръсваш с парченца любов. От онази ароматната. За да удавиш смрадта и неутрализираш нечистотията

 

Готови са. Последни минути чакане, за да изстинат. Очите ми натежават, гърбът боли. 14 часа и половина. Шест пълни тави – три големи и три малки или 2,5 кг брашно, 14 яйца, 400 гр мазнина (масло и олио) 600 грама захар, 600 мл прясно мляко, 42 гр мая, 30 мл ром, лимонена кора от два лимона, четири ванилии и две пакетчета ванилена захар, стафиди, орехи, кафява захар за поръсване… Ммммм, и тази козуначена реколта се роди прекрасна, ароматна и млада. Готова да й се насладим с всичките си сетива. Няма да я разочароваме. Изобщо. 🙂

 

Най-добре се съхранявали козунаците, добре увити в чаршафи. Това чета в малко архивно книжле, което си намерих в един кашон със стари книги. Аз ги увивам в памучни кърпи и найлонови торбички, за да не изсъхнат, а и за да ги скрием от очите. Голямо зло съм – не давам да се яде до неделя. Или поне се опитвам. 🙂

 

Опитах се, ама не успях. И единият е вече история. Янката го обикаля цял ден и накрая се предадох. Всъщност, пред нея винаги май се предавам. Тя е по-силна от всичко. Тя, любовта. 🙂

 

В църквата е спокойно. Минавам под масата с лекота, нищо, че гърбът от вчера още ме боли. Целувам ръката на отеца и си вземам здравеца. Оклюмал, но ще го съживя. Скоро. Че и засадя задължително, както правя всяка година. Благословеният здравец расте на балкона. С него си пия сутрин кафето и ми е винаги светло. Ееех, хубавите дни са отново пред нас… Господи, благодаря, че за нас отново възкръсваш!

 

И рекламата вече е факт. За повече здрави семейства – гледайте я тук Направо не мога да повярвам какво и как се случва в живота ми. Сериал, а сега и това. Никога не съм търсила популярност, но покрай Яница навлизам в един свят, в който няма граници. Свят, който расте и се променя с нас. Нима това не е истинският Великден?!

„Ако се радваш на това, което Бог ти е дал, Той ще те благослови, а ако роптаеш, ще каже: „Турете му още едно кило отгоре!“

„…И така, семейството на Яница са хора, които знаят, че любовта, търпението и вниманието са най-важни за едно семейство. И че щом са заедно, всичко ще бъде наред.” Гледай ти, така погледнато отстрани ние сякаш живеем в приказка! Хубаво е. И сгряващо някак. Да живеят приказките, рекламите и Великден!

„Не се лъжете да искате да бъдете щастливи без Любовта. Щастие без Любов няма в света. И страдание без Любов няма. Щом страдаш, Любовта те е посетила. Щом се радваш, Любовта те е посетила. Това са двата принципа на Любовта.“

Да живеят козунаците и любовта!

Най-вярната рецепта за всеки Великден!  🙂

тони козунаци 2017

 

(в публикацията са използвани цитати от „Първият момент на любовта“, Петър Дънов УЧИТЕЛЯ)

 

 

 

Моменти… И кашкавалки!

Априлският вятър изобщо не се шегува, затова дърпам ципа и… уффф, оставам си с разкопчано яке! Да му се не види, нали снощи се скъса, ама кой ще ти помни! Още съм под хипноза след концерта в „Арена Армеец”. Ходя като омагьосана и ми е едно такова… Безумно искащо и даващо любов… С дъх на ванилия, рай… И „Еуфория”. Специалните ми моменти винаги ухаят  така. Затова благославям мислено Калвин Клайн и любимия си Граф и се гмурвам в сутрешния човекопоток. И миризмата на прясно изпечени банички.

Подлезът се оказва пълен с премръзнали хорица. Но поне якетата им са закопчани. Сутринта наистина е враждебно студена и усмивките са замръзнали. Единствена Яница грее на хоризонта. И докато аз се суетя с празното откъм монети портмоне и се чудя десет или двайсет лева да разваля, тя вече е на опашката и жизнерадостно ми сочи кашкавалките. Опитвам се традиционно да я заинтригувам с нещо различно – рогче, баничка, кифла… Ама не, тя е непоклатима в избора си, както всеки ден, и твърдо го отстоява пред витрината с ухаещи закуски. Усмихвам се на това мое твърдоглаво чудо, а после и на жената отсреща – редът ми е дошъл.

– Добро утро, една кашкавалка! – тя ми я носи, после посяга към парите, но вместо да ги вземе, ме поглежда с широка усмивка и веднага ми ги връща:

– Не, кашкавалката днес е от мен!

– Нооо, моля ви… Защо??!! – изведнъж напълно се събуждам.

– Защото аз така искам! – казва мило жената и за да не бави опашката и най-вече, за да се избави от моята благодарност, просто се обръща към следващия клиент и хвърля Доброто зад гърба си.

Не за първи път специалното ми дете получава подарък. Яница от малка знае как да стигне до сърцевината на човещината. Вади от хората усмивки и жестове, които сгряват. И ме потапя в свят на вълшебства и чудеса. Като днешното. Всъщност, то се оказва продължение от миналата седмица, когато същата тази продавачка изненадващо се взря в мен и извика:
– Ама вие сте от „Откраднат живот”!!!! Нали??? – въпросът й, меко казано, ме стъписа – мина сигурно половин година от нашия гастрол в сериала, а ние с Янката почти всеки ден се навъртаме около тези закуски и не че не ни е виждала от тогава. Обаче какво значение има времето?! Важното е, че жената ни разпозна и това истински я преобрази. Тя направо светна – ихаааа, вече обслужва тв звезди, че и какви само!!! 🙂 Забавна история. Е, да си призная, и безумно изчервяваща – не си е работа да те оглежда цяла опашка и да се подсмихва разбиращо: „Даа, и ние знаем кои сте! И ние сме ви гледали!”. И добре, че е Яница да ме спасява – тя не само, че умее брилянтно да приема внимание и комплименти, но и задължително се разхожда със самочувствие на истинска звезда, минимум от ранга на Джулия Робъртс! Та това е положението вече. Тя ме води. А аз се уча. 🙂

И сега е пред мен – доволна, с подаръка-кашкавалка в ръце. Лакомо си отхапва и примлясква от удоволствие. Аз пък преглъщам ли преглъщам…, но сълзите ми се надпреварват коя по-напред да се изтърколи и накрая се превръщам в чудно размазано сутрешно петно с развален цип на якето.  Осъзнавам колко нелепо е да ревнеш – ей така, от нищото (или по-точно, от щастието), но нямам власт да спра тази емоция. Или по-скоро, не искам да я спирам! Не ме вълнува кой какво ще си каже, мисли или вижда, а аз какво мога, искам или усещам. И аз искам точно това сега – пълно сливане с благодарността.

Небето е сиво, но погледът ми се къпе в светлина. От снощи съм такава. Гледам нагоре и ми е вълшебно светло. Едно момче се раздаде със сърце и душа на най-голямата сцена в България и сбъдна една своя мечта (Владииии, а Яница ми сбъдна теб, когато ни запозна и съм щастлива, щастлива….!). Сбъднати бяхме и всички ние в залата, защото си подарихме емоция от най-чист вид. Зала Армеец Графа

Обич, нежност, човещина…

Радост и сълзи…

Подлези, надлези…

Горе, долу…

Арени…

Победи…

Моменти… и, да, кашкавалки! 🙂

Ммммм, красота, която ще спаси света!

Панорамата отгоре

Затваря очички и сънят я увлича. А аз стоя като закована и се взирам в малкото телце. Не мога да се отделя от топлината му и от онази безкрайност, наречена майчина любов.

И моите очи се затварят. Умората ме е хванала под ръка и ме тегли към леглото, но не й се давам. Отварям лаптопа и започвам да пиша.

Има мигове, които не бива да изпускаш. Те са като хвърчило, което държиш в ръка, радваш му се, тичаш, скачаш, щастлив си…. Но после изведнъж духва вятър и хооооп, хвърчилото е вече в небето. Лети свободно. Рее се сред облаците, а ти седиш и само наблюдаваш, с празни ръце…

Днес ръцете ми са пълни. Мигът е тук. Хей го на, щастливо опнал крака на дивана. Усмихнат и сит. Доволен, че все по-често съм такава Добра стопанка на душата си. Благодарна. Притихнала. Умиротворена.

Погледнато от камбанарията на „перфектността“ обаче, трябва да съм друга. Средностатистическа застаряваща нещастница. Изтерзана майка на страдащо болно дете. С генетична аномалия. Плод на нейната безотговорност и медицинско невежество. Скарана с пренаталната диагностика и симетрията на д-р Енчев. Всъщност, с последното наистина съм скарана. Аз съм фен на козметичните реалности. И ценител на житейската красота без излишно страдание. Аман от болка!

Прав е Моканина. Мъката по белия свят е в огромни количества. Всеки ден я срещам. Но знам – белите лястовици съществуват. И не спирам да ги търся.

Не е лесно да крачиш към върха. Но панорамата отгоре си струва всички усилия.

Затова отдавна не искам много. Само живот, здраве и от онези хвърчащите мигове, с панорамата отгоре.

Не знам каква ще бъда Утре. Но се моля да:

– не ставам зла и сърдита.

– никога да не обвинявам детето си за проваления си живот.

– да не печеля на гърба на неговото различие

– да смиря егото си и да не го завирам в очите на другите

– да обичам, вярвам, разбирам себе си и другите

– да живея днес, а не с вчерашния ден…

 

Телцето се размърдва. А на лицето грейва тиха усмивка. Време е мама да я ориса. Тя още спи, но Днес е нейният ден.

 

Не знам каква ще бъде Утре. Но се моля да е:

  • здрава
  • щастлива
  • да има своя свят и среда
  • да обича и да я обичат

 

И Добро и Зло са пред очите ми.
Всеки ден се боря с тъмнината и се ограждам със Светлина.
Творя чудеса с мисъл и прощавам на враговете си.

Пролетта дойде, а Слънцето е в живота ми.
Мога ли да съм нещастна?!

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

Вятърно

За Вятъра живея.

За онзи дето духа

и отвява

умора,

гняв

и болка.

 

От Вятъра поемам сила,

а после впрягам я

в минути,

дни,

години…

 

С Вятъра се гоним.

Често.

Бурите му гъделичкат.

Разстройват струни

на душата.

Егото разпъват.

 

С Вятъра умирам пак.

И пак се раждам.

Тук.

И там.

В кръговрата.

 

 

 

 

Не винаги боли

Малки сме…

Нищожно крехки.

Раними.

Смъртни…

И малко ни е нужно,

за да бъдем тук.

Зрънце любов,

обвита в нежност.

Сълза от радост.

Копнеж по утрешното слънце.

Ръце, които да държиш.

И онзи миг, когато осъзнаваш,

че да си жив

не винаги боли.

Научих се да мълча

В калта не живея.

С боклуците съм на „ви”.

Не мразя, тъй както умея.

Научих се да мълча.

 

Изчезнах в студа.

С тъмнината се борих.

Всяка вечер прегръщах тъга.

С безкрайност лекувах.

Натрупах умора…

И малко остана до пролетта.

Заразата Коледа

И нали ще ми кажете, когато сметката стане 250? – жената пред мен е повече от сериозна, когато обяснява на касиерката в Джъмбо своята коледна аритметика. Гласът й трепери отчаяно, че току виж не успее да си тръгне с цялата тази лъскава лавина от украси и играчки. Сериозно отчаяни сме и ние на опашката след нея – количката й с връх предстои да бъде маркирана. Не мога да спра безумния си поглед, който скача от Барби във фризьорския салон към корона в отровно лилаво, през кюлотено розовото на кухненския кукленски сет от тенджери и тигани, розовите пералня и ютия (ало, дизайнерите, ние момиченцата познаваме и другите цветове, ако не знаете), бебе (познайте в какъв цвят – бебешко розово, разбира се, което май може да плаче и да се смее едновременно. Жената не спира да вади от количката играчка след играчка, предимно в обемни опаковки. И странно, вместо да завидя на детето, което ще получи всичкото това коледно пиршество, вече го съжалявам. Не е лесно да поемеш на един път толкова много пластмаса. И то в розово. Още повече, ако майка ти посмее да украси и къщата ви с всичките тези зашеметяващо лъскави звънчета, гирлянди, светещи чорапи, озъбени снежни човеци и особено онази анорексична метална елхичка, дето сега касиерката върти нервно в пръстите си и й търси баркода. Не съм сигурна дали тя или пеещото еленче дето сгъва копитца и вие „Джингъл белс”, все едно тази Коледа му е последната, са ми фаворитите. Защото няма равен и онзи подкачащ Дядо Коледа, на три ракии минимум. Обаче, спор няма – да разнасяш такива играчки трезвен не става.

Опашката е замръзнала в очакване, когато се чува въздишка. Касиерката е хванала последната кутия – а л и л у я ! Но радостта ни е секундна. Защото кученцето не излиза от ръцете й, а тя вдига телефона на стената и пита максимално спокойно:

– Да знаеш кода на кученцето Луси? – отсреща видимо не го знаят, защото гласът й вече не звучи спокойно. Даже леко изтерясва – Ама…. Кой тогава го знае??!!!!– затваря слушалката, а въпросът й риторично увисва във въздуха. Любителката на розова пластмаса обаче ликува. С Луси или без, сметката й излиза.

Гледай ти, само 185 лева! Не може да бъде! А за кученцето ще изчакам, не се тревожете, дайте да ви платя дотук, а? – поглежда ни хитро над очилата и добавя сговорчиво – Да не изнервяме хората….

– Хм, ние, не сме изнервени! Ма моля ви се, грам изобщо – само светът май свършва по Коледа – не мога да се сдържа и промърморвам, вперила уморен поглед в километричните опашки наоколо. Самотно ми е в тази пазарна лудница с моята полу празна кошница. И, о, изненада. Жената зад мен и тя със скромно пакетче се наредила – две книжки, салфетки и коледна чаша. Никаква пластмаса! Благодаря й мислено! 🙂 Заговорнически се усмихваме, когато най-накрая и аз подреждам мижавите си покупки – супер топли пантофи (цяла седмица ми мръзнат краката и веднага щом намирам моя номер ги мятам в кошницата), памучно бельо на смешна цена от щанда за 12-годишните (йеее, колко е хубаво да влизаш в детски размери понякога) и хранителния комплект за Яница, с който освен, че ще си играем на магазин, ще затвърждаваме знания за плодове, зеленчуци и ще се учим да броим. Друго не си харесах. А не че не разгледах почти всичко, докато бутах прилежно празната кошница. Днес определено не съм в настроение за пазар. Тук съм по задължение. Като всички. Та какво ти изнервяне?! Доброволно сме се наредили. И изборът ни е ясен – Коледа иска жертви.

Празнично арестувани в магазини и молове. Галеници на материята, длъжници на Духа. На всичкото отгоре масово болни. Кихащи, кашлящи, с подсмърчащ нос… Разменяме си дружно коледни щамове, а после кой ми лепна тоя ми ти вирус… И аз като касиерката започвам да изтерясвам. Обаче е повече от нормално. Разболявам се. Гаден грип. Започва рязко да ме втриса и се сещам за любимия ми професор Гълъбов, светило по виросология от БАН, с когото някога в едно радиопредаване, сме нищили толкова пъти темата грип. Та професорът казваше: „Грипът идва с точен час. Внезапно. Поглеждате си часовника и с лекота съобщавате час на втрисане.” За жалост, и моят час дойде. Точно тук на опашката. Както си бях захвърлила якето, бързо го навличам, увивам се и в шала и с последни силици плащам. Пожелавам весели празници на всички и хуквам. Имам спешна нужда от въздух. Студен. Поне да знам защо ми е така студено.

Вкъщи температурата е констатирана. Но кой ти може да си легне веднага? Пия гореща вода, витамини… Уреждам това-онова, говоря по телефона… А после сядам да пиша. Увита в одеяло, с три жилетки и новите топлички пантофки. А бе друго си е да си направиш коледен подарък!

Болна съм, кисела… Но и благодарна. Навръх Игнажден. Не можах да омеся питка, вино да си сипя, но пък и утре е ден. Утре, по всичко личи, ще си лежа или поне седя на топло. Цял ден. Когато сам не се спираш, има начин да те спрат. Бях се заиграла много. И сега си плащам. На кого да се сърдя?! Уффф, аман от риторика!

Болна съм, но вкъши. На топло. С любимите хора. Далеч от взривени цистерни и коледен тероризъм. Как да не ти кажа БЛАГОДАРЯ, бе, Господи, как?! И меденки имам да ти меся, Янката е обещала пак да помага. И пуйка със сини сливи да си наредим в тавата със зелето в неделя. И в чест на твоя рожден ден да прегръщам, прегръщам… Света, който не свършва. А празнично започва отново.

Благодарно кисела.
Заразена, но спасена от розовата пластмаса.
Моята Коледа.
Празник с любов. И прегръдка.

Сняг и ванилия

– Сложих шоколада, ама нали само един остана след целия ми каръшки ден, не стига. И прилагам рационализация. Със сешоара! 🙂 Топлият въздух го накара да потече и.. взе че стана! – пишем си с прекрасната ми адашка Тони във вайбъра за тортите, които майсторим за Янката и неволите, дето цял ден ни измъчват. Предимно измъчват милата ми Тони, де, нали е мастър шефски клас приятелка, аз като обикновен кексаджия – без големи претенции, по-леко приемам драмите сладкарски. – Само това не бях правила днес – продължава Тони –  след като изхвърлих 300 грама шоколад и 500 грама сметана…

– Нееее, ама как ще хвърляш, бе жена! – пиша и крещя.

– Ами то се пресече…А аз се ядосах и айдееее в мивката!

– Ей затова не се занимавам с фино сладкарство – не мога да изхвърлям! – и си е така. Не мога. Мен баба, преживяла три войни ме е отгледала и мисълта за шоколада в мивката…бррх, чудовищна грехота! – Трябваше да го изпечеш като сладкиш – й пиша осъдително на Тони, а тя все едно се извинява:

– Късно осъзнах, че можеше да му сложа малко брашно, яйца и да го метна във фурната. Но пък тогава дойде момента със соленото крема сирене и… а бе така весело я карах целия ден! – забъркала адашката чуден крем с маскарпоне и крема сирене, ама не го опитала и то да вземе да се окаже солено. Смея се с глас на нейните изпълнения, които допълват идеално моите – и аз бърках кремове и торти до преди малко и не мога да кажа, че перфектността ме посети. Напротив. Сиропирах, мазах и накрая ваниловият крем се разтанцува по плота. Преля, простичко казано. Но пък си беше вкусно преливане, облизвахме десет минути. А бе определено не сме скучали днес, си казвам и пиша на адашката:

– Знаеш ли, Тони, замислих се, че преди седем години след часове щях да изживея най-големия си кошмар в живота, а днес…Днес правим торти! 🙂 И със сбъркан крем, и с пресечен, и в разпльокан вариант (като моя), наистина е весело! Че и, виж, сняг заваля! Бяла приказка просто! Щастлива съм… И безкрайно, безкрайно ти благодаря, че си част от тази красива история!

Така е, щастлива съм. Тук, със сладостта на двете торти и до седемте балона, които надух в полунощ с последни сили и по възможност тихо, че да не събудя рожденичката. Цветовете им са толкова нежни. Топло червено, сладко розово, небесно синьо, маслено зелено, дантелено сиво, златно и слънчево жълто. Цветовете на дните ни. Крехки и прекрасни, докато в тях има въздух.

Седя пред компютъра и колкото и думи да кръжат в главата ми, не мога да ги материализирам. Главата ми е празна като бална зала – изпразнила съм я от ненужни мебели, лъснала съм паркета изящно и съм готова да танцувам цяла нощ. Със щастливи мисли и със сърцето, което вече прелива. Пълно е с хора и емоции, на които цял живот няма да ми стигне да благодаря! Като Тони, която вече цяла седмица майстори бутикова торта с Мики Маус. Защото си представя Яница как е сгънала ръчички под брадичката си и очичките й греят, вперени в тортата! Тони, с която сме се виждали има-няма седем-десет пъти, но се чувстваме необяснимо близки, все едно сме се познавали винаги. И сигурно е така. Тони, която сънува радостта на моето дете и смело твори, дори когато шоколадът й отива зян в мивката, тя не се предава и започва отново. Тони, която знае как да обича и щедро подарява сърцето си.

Отварям прозореца. Студено и толкова хубаво! Снегът е спрял, но покривите и колите са бели. Въздухът е чист и мирише на сняг. Затоплена от вечерта до печката, усещам тръпки и бързичко затварям.Не искам да загубя топлината. И аромата на празник. Сняг и ванилия. Подарък свише!

Господи, щедър си! Винаги ни даваш шансове, възможности… И цял живот бъркаме. Вкусове. 🙂 Сладко. Солено… Често ни пресичаш кремовете и сме готови да ги изхвърлим, без да предполагаме, че сладкиши ни дебнат отвсякъде.

Хубаво е да си в житейската сладкарница. Особено в кухнята й. Там се раждат истинските шедьоври! 🙂

Честит рожден ден, мое бяло, сладко, чисто и прекрасно вълшебно дете!

Първите седем ги преминахме с отличен… вкус! 🙂

Бъди щастлива – много, много щастлива!

Вселената твори за теб, а мама те обича!

29.11.2016 г.

Задушница

Стинг пее.

Свещичка гори.

Тука си, Весе.

Сърцето боли.

Тука сте всички.

Пламъкът пари.

Стига сълзи –

усмивка се ражда.

С вино кръщава.

Житото свършва.

Животът не бърза.

Живи сме още.

Дали?

Страх за Надежда – по будителски

Кехлибарено. Прозрачно нежно. Изпращам първи ноември с глътки топлина. А пред очите ми се нижат мигове от един ден, в който срещах, губих, плаках и благодарих.

Започвам месеца на Яница с последните страници на „Портрет на една дама” от Хенри Джеймс. Ретро роман, който в изминалите седмици ми носеше такова ценно спокойствие. После отварям съвременността – Фейсбук и пропадам в бездна. Под снимката на една от хитовите 47 усмивки на любим слънчо от Силистра, чета: „Прекрасното момиче, уловило тези кадри си отиде по един нелеп начин…” И не мога дори да го проумея. Как така си отиде???!!! – се чувам, че питам на глас и наистина не мога да осъзная как едно младо момиче, толкова живо, красиво,толкова добро вече го няма! Нели, която ни подари част от душата си, снимайки нашите слънчовци, вече я няма. Отишла на почивка с мъжа си в стара селска къща и се задушили в съня си от екобрикети в стая без комин. Нели, на 33 години. Омъжена от трети септември. Бременна с първородната им рожба. Господи, ама добър си бил. Нищо не са усетили. Прибрал си ги щастливи, прегърнали вечния си сън. Всички заедно, дори с тази неродената още душичка. Сякаш ги виждам даже. Усмихнати, спасени… И дори не мога да се разрева. Няколко минутки седя скована на стола, а после скачам припряно. Животът ме чака. И нямам никакво, ама никакво право да губя дори и минутка. Чувствам се странно. Все едно току-що са ми ударили звучен шамар, от който съм се събудила. Кошмарът е истински – дните ни са преброени. А животът не е даденост. Колкото и често да го забравяме

%d0%bd%d0%b5%d0%bb%d0%b8

(на снимката: Нели Кирилова, фотографката отлетяла на небето, позира с усмивка пред слънчицето Марти, увековечено пред нейния обектив миналото лято)

„Казват, че след сълзите идва радостта…” – отново съм във Фейсбук и този път усещам, че няма да плача. Но греша. Историята ме раздрусва за пореден път. Вярно, щастливо, но трусът е качествен, а аз съм неволен участник в него от снощи. Звъни ми вчера привечер телефона, точно когато съм вдигнала всички мерници на Хелоуин – ми не го обичам този празник, а и съм толкова зверски уморена, че маска на чудовище просто не ми трябва… и чувам отсреща: „Пакост или лакомство?” Гласът е на любимата ми Ани от Девня, та не я застрелвам с интонация или поне така си въобразявам до днес. След като си разменяме мисли относно вещиците и бонбоните (безсмислени за мен и забавно важни за Ани), тя ми споделя болката си. Иска да зарадва Вики, сина на Олето Коцева, който преди минути е станал жертва на непознати дечица – откраднали му маската, докато ги черпели с бонбони. Това е първата хелоунска маска на детето, родено с една хромозома бонус и сега седи в коридора на апартамента им в „Надежда” и плаче, защото не е страшен и няма да може да изплаши татко си, когато се прибере от работа. Майка му, обаче, плаче по-силно и от него и сърцатата Ани търси начин да ги усмихне. „Да познаваш някой в „Надежда”, бе, Тони? Да купи една маска за два лева и да им я занесе с един шоколад на вратата. Толкова ще бъде хубаво!” Така е, съгласявам се, но не познавам никого в „Надежда”, а и съм толкава уморена сама да хукна като дядо Коледа, пардон, да литна като баба Яга… Пък и аман от този Хелоун бе, хора… Виж само какви драми носи! Но оказва се, че греша. И сега чета доказателството, написано от Оля: „В рамките на час плаках, плаках много, а след това се смях. На вратата се звънна. Едно мило семейство търсеше Вики. Казаха, че имат изненада, докато ние гледахме като втрещени, те му подариха страхотна маска и голям шоколад. Не мога да изразя емоцията и радостта! Настана голяма веселба. Вики беше в стихията си, щастлив, усмихнат и, разбира се, страшен!!!@Ani Gendova, Благодаря!” Иииих тая Ани, бееее – не човек, а вълшебница! Ще ме накара и Хелоун да заобичам с тези нейни магии. Звъня й сега на свой ред, за да ми разкаже повече и магията наистина се оказва един път. След като удряла на камък след камък покрай софийските си познати и приятели, взела че се изжалвала в една фейс група и оттам се отзовала съвсем непозната жена от „Надежда”. И доставила собственоръчно  поръчаната „страшна“ усмивка от Девня. Та после как да не вярваш в Доброто, маскирано като Зло?!

Следобед изпращам  в историята софийските 47 усмивки – изложбата я демонтират, а ние с Вили, майката на слънчевата Дани, прибираме прекрасните хризантеми, които цъфтяха заедно с нашите усмивки. Една жена минава и моли да й подарим цвете. С радост го правим, а после пием кафе и си говорим за сценариите на живота.

Вървя по улицата и една малка ръчичка ме води. Не знам какво ме очаква утре, не искам и да знам. Имам голямо въображение. Но в дни като този притихвам. Велик сценарист си, Господи, велик!

 

Любов.

Вечен сън.

Страх и Надежда.

Какъв ден само.

Будителски.

 

Благодаря!

 

Рожден ден без вода или сълзи с усмивка за Весето

Студено е, усмихнато. Празнувам рождения ти ден в детската градина. Мислено, докато си говорим с приятелчетата на Янката за различните деца и онази специалната изложба, където и Яница грее. Хубаво е, нали? Сама виждаш как децата се надпреварват да задават въпроси и да споделят за себе си. Всичко. И как Яница не спира да се усмихва… и прозява – така де, тая нейна майка да вземе да си ходи вече и да я остави да си играе с децата, стига е разказвала! 🙂

Вълшебно е, Весе, да си сред дечица. Истинско. Приземяващо. Очичките им горят, сърчицата – отворени. Как да не им завидиш за любопитството и тази безкрайна детска категоричност, с която приемат и прегръщат света. И им завиждам. Бяло. Точно както и се чувствам, сестричке. Чисто. Леко. Прегърнато. Нищо, че тебе те няма. И повече от всеки друг ден имам право да ми е празно. И да си рева на спокойствие.p61028-1100291

Само че, ето, усмихвам се. Заради теб, заради мен… Заради всичките тези деца, с които започна денят ми. Животът е такава шарена палитра, мила моя Весе. Днес рисуваш с бяло, утре с черно. И никога не си наясно в други ден с какво ще продължиш. Просто твориш и… приемаш цветовете. Важно е да ги приемаш, дори когато ти се струва, че хич не ти отиват. В такива случаи, знаеш, пак се оглеждаш – може би огледалото нещо е криво и не ти показва истинската реалност. Обаче видиш ли я, ама хубаво, със сърцето си, никога повече не се съмняваш в отражението си и не навеждаш глава. Вървиш  стилно и със самочувствие. Хм, много е важен стилът, даа. А с моя, например, си се гордея много, сетричке, от година на година, ми става все по-удобен, ама ти се ме учила. Сигурно затова. 🙂

Улиците са спотаено есенни. Софийският трафик – убийствен. Разминавам се с толкова сиви лица, че се сепвам. Защо бе, хора, какво точно погребвате? Аз, вярно, си погребах сестрата, но пак ми е цветно. Нали съм жива и още обичам.

Вчера обаче и псувах, и ревах. На гробищата. Така и не можах да приема арогантността и алчността човешки в този ми ти парк на вечността. Занемарени гробове. Кална джунгла от сухи клони, избуяли бурени и боклуци. И не спиращи „загрижени” субекти, които обикалят да си предлагат помощта да въдворят ред и чистота. Ако си платиш и красота ще ти осигурят даже– ще подновят буквите на паметника, ще повдигнат гроба, ще го запълнят. Е, ще вземат пръст от съседния, ще преместят боклуците от едното място на другото, ама да не влизаме в детайли. Какво като си плащаме редовно данъците?! Плащане му е майката и тука. Особено, когато и гробищата вече са лукс. Аз даже и какво ли се жалвам сега, парцел в централните имам. Семеен. И да взема наистина да млъкна и да не си вдигам повече кръвното. Трудно ще ги променя тук реалностите. Както трудно обяснявам на уж интелигентната физиономия срещу ми, която е паркирала насред алеята и друга кола не трябва да мине. Опечален бил човекът и можел да си спира, както си иска. Какво сме се нервили, да му се не види, че и бибиткали. На гробища сме се намирали. Ами така е. На гробища сме и в този отсреща всичко му е погребано. И мисъл, и чувство…Весееее, смири ме, моля те! Не искам да се тровя с тоя яд, отивам да си плача при тебе и татко, при баба и дядо, при леля Марийка и чичо Павел…

Сълзите ми горчат, но измиват. Поливам с любов трупаната с години болка, а ръцете ми галят снимката ти на студения паметник. Знам, че не си тук, защото си жива в сърцето ми, но тук почива тленната ти същност, която някога прегръщах. Странно е, но гробът ти ми дава сила. Да не забравям. Не теб, а себе си. Да се чистя от плевели и умрели души. И затова пак толкова бързах да дойда. В чистилището на гробищата всеки ден, Весе, може да бъде рожден.

Знаеш ли, вчера си мислех, че с годините май разменихме ролите си. Вече не си ми кака. Ами виж как се движат вече сметките, ти си остана на 24-ри, а аз съм в четирийсетака, че и с три отгоре. Каката съм вече аз. С побелели коси. Грижливо маскирани в русо, ама какво да се прави, късметлийка съм и с побеляването, с годините си ставам все по-изкусителна блондинка, та не ме мисли. Аз обаче не спирам да те мисля. Все си те представям в днешно време. И никога не ми се получава. Не мога да те видя с бръчки. И всеки път ме боли, защото хем си тук, а, всъщност, те няма… Нещо като с трънчето от гробищата вчера. Заби ми се в ръката неусетно в пръста, докато чистех шумата. И независимо, че успях да го извадя, продължи да ме боли. И ти така ме болиш, Весенце. Все си те вадя от душата си и болката все си е там.

Есенно ми е днес. Красиво. И с онази сладката тъга. Като маслинка от коктейл. Хем солена, а се услажда. Подправя вкуса и дава усещане за празник. Така е. Празник е, Весе, преди 51 години си се родила, а аз цели 16 живях с теб, мога ли да се оплаквам?! Единствените ми жалби днес са към любимата ми Софийска вода, която за пореден път ни остави на сухо и…един кекс за радост на Янката май няма да мога да забъркам. Да замълча, така ли ми казваш? Добре де, сестричке, млъквам. Права си, стига съм се хабила за глупости. И с кекс, и без кекс, рожденият ти ден е прекрасен. Нали сме заедно. В мислите си.

А ти си добре, нали? И с татко се виждаш? Знам, че си му простила. И аз му простих, Весе, и знаеш ли колко леко ми стана. Все по-често прощавам и вече не съдя. Тежестта на упрека си спестявам, защото разбрах нещо ценно – не очаквай другите да са като теб. Не мери според собствения си аршин и не тръгвай с голямата кошница. Нещастието се гради с нереализираните очаквания, а щастливите хора просто вървят. Без да контролират, очакват, мерят…

За мама ли питаш? Добре е, сестричке, на крака. И с онази нейна безкрайна, безкрайна щедра душа, с която цял живот се е раздавала на другите. И знам, че днеска е забъркала нейния си кекс, за да почерпи за тебе, Весе, и да си поплаче насаме вкъщи. Няма как да спреш майчиното сърце да тъгува. То и аз ще си поплача пак, няма да се сърдиш. Довечера като си сипя виното и ти омеся питка (само водата да дойде, ей!). Ще си взема салфетки и ще се скрия в банята. За да се видя в огледалото колко съм размазана като рева. И въобще, колко е ненужно да плачеш. Защото сълзите може и да измиват, но хубавото е да ги избърсваш навреме. С усмивка. Защото вие сте живи. Всички вие, любими мои същества. И ти, незабравима моя сестричке. И ти така… Жива си, там, където е нужно.

А някой ден ще се видим. Там нейде в светлината. Ще се слеят отново душите ни и ще се запълни празнината, и ще изчезне тъгата…Но дотогава, Весенце, ще съм тук и ще разказвам. За тебе.. За Яница. За живота, радостта и болката… Това поне го мога и ми носи смисъл. И колкото мога ще променям, Весенце. С добрина, усмивка и търпение. На последното, виждаш, продължавам да се уча. И все някога ще се науча. Обещавам.

Това е, сестричке. Поредният ти земен рожден ден, на който не присъстваш. Есен в сърцата ни. Мъдра тъга. Памет за детство, което те гали. И ето, че пак си рева…  И, разбира се, продължавам да чакам – водата и вечерта, която ни предстои.  Дано и Янката си дочака кекса и питката. В твоя чест, Весе, и памет. Светла…

Липсваш, Весенце, липсваш…

Почивай и за мен!

Злокачествени мисли или терапия с обич

Улицата е тиха, сутринта – здраво щипе бузи. Вървя, загърната в топлото яке, и пъдя черните мисли. С поглед към слънцето. Небето е надиплило чудни дантели, а листата под краката ми издават нежна мелодия. Есенна. Красиво е. И ми се живее.

Болницата е претъпкана. Традиционно. Но понеже е частна и добре организирана, няма излишен стрес и напрежение. Питам на информация къде се провеждат безплатните профилактични прегледи по повод скрининга за рака на гърдата и след като ме упътват към секция Образна диагностика, разбирам още по-силно, че днес много, ама изключително много обичам живота. Двойно повече от вчера.

Страх ме е. Признавам си честно. Така и не свикнах с това усещане на профилактичните ходения по доктори, вечно очаквам да чуя най-страшното. И така да ми олеква като ми се размине. Мазохизъм някакъв. Та ето ме и сега. Уж спокойна, ама с едно дяволче отвътре, което ме върти на шиш и ме предизвиква: „Няма гаранция, моето момиче, че и този път ще ти се размине! Ама ти си знаеш де. Вече си попълвала статистиката в най-различни графи, та какво да обяснявам точно на тебе!” Ми не ми обяснявай, да му се не види, започвам да си се нервирам сама на глупавите нерви. Не стига, че такъв дълъг ден ме чака, седмицата – и тя дълга и предълга, а аз тука ще си губя времето с някакви си страхове. Аааа, този път не си познал, моето момче – репликирам на онзи рогатия, дето ми се присмива лукаво и ми стяга така гадно сърчицето. После се нареждам спокойно на опашката пред гишето и да видиш как ми олеква. Особено, когато идва и моят ред.

– Ехографско изследване или мамография?

– Амиии – докато отговоря вече е дошъл и следващият въпрос:

– На колко сте години? – а сега де, замислям се и отговарям разтягайки сричката, докато го сметна. – Наааа… 42.. Не, извинете – на 43. – тия мои години, така да ги забравям, така да не са ми важни. Но в случая греша. Важни са.

– Значи мамография. Тя е за вас. Ехографът е за младите жени. – а такаааа, Антонийке. Видя ли сега как смени категорията! Досмешава ми и тъкмо си запявам „младостта си отива” на Мишо Белчев, чувам гласа от регистратурата: Госпожо, забравих да ви дам и една анкета. Моля попълнете я! – взимам я и чинно и сядам да попълвам. Добре свършена работа от фондацията на Нана „Една от осем”. Като човек, който ври в каузи, оценявам труда им като отговарям внимателно на всички въпроси и си оставам на финала и личните данни в помощ и за статистика. Знам, че информацията е сила и винаги съм от нейната страна. Светлата.

Седя пред кабинета и си разсъждавам. Черните мисли вече ги няма, но сивите са още там. Гадостта сам да си измисляш ужасни сценарии ми е повече от позната. И все по-често отказвам да я следвам. Но си е трудно упражнение. Бога ми, понякога безобразно трудно. Просто наистина знам, че гаранция няма за нищо и всичко се случва на всички. Особено болестите. Знам и друго, и с мислене и без мислене, каквото има да ти се случва, ще ти се случи. Или каквото те търси, ще те намери. Та и да се тръшкаш, и да трепериш, смисъл никакъв. Най-много наистина да привлечеш лошото. Да го извикаш с ненужната си тревога. Знам го, ама с разума. Душичката ми още си потреперва и си се бунтува, по човешки – със страх и паника. И с най-честия въпрос: ами, ако наистина ми открият нещо? Всъщност, точно това е въпросът, заради който повечето хора не обичат да ходят профилактично по доктори. Страх ги е от отговора. И затова смело зариват глава в ежедневието си и край – няма повече заплаха. Докато не стане късно. И не заболи.

Мен болката отдавна не ме плаши, но ако мога, винаги си я спестявам. Затова се изследвам. Сравнително редовно. С отговорност към себе си и хората, които обичам. И не е трудно. Въпрос на навик и организация. Това разказвам сега и на младото момиче в бялата престилка, която ме посреща в кабинета. Изненадана е от моята добре попълнена анкета и обяснението ми, че съм тук, защото се обичам. Споделям й, че редовно следя гърдите си, защото заради мастита, който ми докараха безотговорните й колеги преди 20 години, съм се обзавела с кистозна мастопатия и просто нямам друг избор, освен да се следя. Смеем се взаимно, когато идва ред за мамографа. На „тезгяха” му малкият ми размер просто се губи и девойката едвам се справя. Извинявам й се за усилията, а тя с разбиране ми отговаря: „Ама не може всички да сме с големи гърди!” Фигурата й е дребничка, слабичка и чак сега включвам, че сме от един отбор. Съзаклятнически я поглеждам и твърдо заявявам: „Ааа, то аз и не искам, моля, моля!” Така де, този комплекс ми е чужд. Харесвам си ги точно такива, каквито са. С лупа да ги търсиш. Ама лекички. Само кисти да нямаха… Другото си им е супер, ама ха!

– Готови сме, можете да се облечете! Резултатите до пет работни дни – не може да бъде! Колко е хубаво да знаеш, че едното препятствие е приключило. Ама чак до пет работни дни… Леле, ще се поболея от мислене ще ме бъде или не. Благодаря обаче на девойката и напускам кабинета и болницата. Навън слънцето завзема все повече територия, а щипкащата сутрин отстъпва. Денят ще бъде прекрасен! Обещавам си го. Най-тържествено. Тук пред цялото есенно великолепие. Въпреки онзи лукавия, дето не спира да ми обяснява как няма да ме бъде. Писна ми да му вярвам! Писна ми да ми трови живота. Така де. Ами ако ми открият нещо, ще се справям. Пак. И кой знае, може да е за добро. Винаги е за добро. Аз ли не знам. Отказвам да се пъхам в капана на страха, самосъжалението и болката. Искам да живея. Днес. А утре… Ако има и дойде, добре. Ако ли не – пак добре. Това не мога да променя. Но мога да променя днес. И да направя от днешния си ден толкова много неща: удоволствие, удовлетворение, радост, празник, спомен дори… Мога да обичам, да се влюбвам… Защото още съм жива. С кисти в гърдите или без, с малки или с големи гърди, животът е винаги един и същ – наш. И прекрасен.

Вече летя по тротоара. Леко ми е. Обичам тези авторитници в задника. Помагат ми. Добре че има болници. И гробища. Там често е рецептата. Да се смириш и намериш.

В кафенето съвсем ми олеква. Моето момче ме черпи капучино и докато си мълчим приятно над топлите чаши, две възрастни госпожи нахлуват артистично. Едната е с уникално изрисувани вежди. Просто не мога да отлепя поглед от тях. Жената зад бара явно ги познава, по всичко личи че са редовни клиентки. Затова не бави въпроса:

– Кафенцето или… – Веждите я прекъсват бързо:

– А, кафенцето го остави за после, донеси ми водката, ако обичаш. – опулваме се яко. Няма 11-сет някак. Обаче от друга страна, жената си има табиет. И не мога да го обясня, но няма вид на пияница. Излъчва щастие. Макар и не съвсем, защото, без да искам, подочувам разговора:

– А, бе, Миче, колко дни ги държат за миомата, знаеш ли? Че Данчето я оперираха вчера. – Мичето не знае или поне аз не чувам, но разбирам колко им е важна Данчето за компанията и инстинктивно вече й стискам палци бързо да се върне на масата при своите приятелки. Черните вежди я очакват. А водката им изглежда самотна. Другата баба е само на кафе. Кой знае, може би, Мичето е сериозната компания. Как да не им се зарадваш, че и бяло завидиш?! Та те наистина знаят кога, как и защо. И нямат притеснения дали е редно или не. Просто се радват една на друга. Че са още живи и пенсиите им стигат за боя за вежди и водка с утеха.

Така продължава денят ми. Със завидно спокойствие. И необяснимо щастие. Все едно аз съм гаврътнала водката. Отмятам задача след задача и не мисля за нищо.

Вечерта идва с умора и разбираемо се сещам за сутринта. Влизам в интернет и проверявам дали пък изследването ми не е излязло. И о, чудо, още на първия ден е готово, че и ще живея даже! С фиброкистозните си изменения. Защото нямало данни за неоплазма (думичката ми е непозната, но бързо я разгадавам – злокачествен тумор). Оооооох, че хубаво, как да скрия! И не крия. Един любим мустак ме целува – виждам, че и той тайничко си отдъхва. Обича ме… Господи, и ти ме обичаш! И на напук на огледалото – и аз си се обичам. Опакована ей с тия ми ти скрити болежки и явните бръчици, целулита…, с малките гърди, големичкия нос… Със страховете си и слабостите си… Харесвам си се, ей! Ама наистина! И ще е така, докато виното ми не свърши (така и не пропих водка!). А животът…, хммм, ами подарък ни е. И, със сигурност, си струва във всяка опаковка. Днес отново го разбрах.

С алчността на прегоряло лято

И Септември си отиде.

С топлина и тръпки,

в сутрешна жилетка скрити.

И с хлапашкото безумие

по презрамки в парка.

С алчността на прегоряло лято

По софийска улица.

С кестени и заблудила се смокиня.

 

И аз си тръгнах.

С яке.

Нарамила мечти осъществени.

Погълната от блянове.

И разделена с мъката.

Щастието е тихо и приспано.

Нервите понякога опънати.

 

А Октомври…

Искам да е златен!

С килим от нежност.

Слънчево да гали.

Моля се за есента, в която

ще преглъщам с обич всичко.

Неузряло, застояло…

Ще забравя даже и тъгата.

И на вино вечер ще я каня.

С мисълта, че пак ще дойде лято.

 

Снимка: Ева Шумкова

 

 

Черни балони на жълти плочки за белите дни на децата ни

– Не се пилей в тая тъпа държава, чуваш ли?! Грабвай детето и се спасявайте… – Ради го изстрелва неочаквано, докато бавно вървим към парламента. Протестът започва. Не отговарям веднага. Как да обясня с едно изречение, че тая тъпа държава ми е родина и аз още я обичам?! Че я обичам, въпреки простотията, мизерията и дори, когато цинични ТЕЛК-кукувици ми обясняват, че съм родила дете с увреждане нарочно, защото съм искала да източа същата тази държава?! Как да оставя на произвола на съдбата стотиците слънчеви копия на Яница, които с нищо, ама с нищо не са виновни, че са си избрали bg родители, а те пък редовно си избират негодни bg политици?!

Та си се пилея, ей така, докато обичам. И вярвам, че промяната все някой ден ще дойде. Обаче видимо днес не е денят. Исках да има повече хора. Не че съдя недошлите. Единността е трудно занятие. Отдава се на малцина в България. Винаги нещо делим, мерим и одумваме. Дори уврежданията ни са така. Ние с тежките, вие с леките… Вие с малките деца, ние с големите… И нищо, че всички сме в един единствен кюп. Във врящия казан от умопомрачителна бюрокрация, абсолютно чиновническо бездушие и липса на каквато и да било политическа воля за реални реформи. Колко години трябва да минат, за да уврат мозъците ни, че ние сме държавата и щом нещо не се случва, значи нещо не сме направили както трябва?!

И въпреки всичко има хора-държави. Познавам ги лично. Като една любима Краси, която се не спира да прави, действа, пише… И днес прегръща на ред и благодари, че сме заедно. Като една Ина, Бони, Вера, Павлина… Стабилярките организаторки, които само човек, който има поне грам идея що за упражнение е това масовостта човешка, може да оцени. Аз обаче не просто оценявам, но се покланям. Защото кръстът им не само, че не ги е смачкал, въпреки гигантската си тежест, но и не им пречи да виждат болката на другите. И колкото и да им тежи, нарамват и още, и още… А бе моя порода момичета. Мазохистки. Идеалистки. Съхранили себе си и усмивките си. Километри навъртващи, ей така, залудо. От любов и отдаденост майчина.

Само че въпросът е докога? Докога ще издържат нервите ни опънати… Докога ще позволяваме да ни попиляват родината, здравето, децата… Размишлявам си, а черният балон на Яница гръмва. Пекът е адски. Събирам черните парченца от жълтите плочки и все едно събирам душата си. И тя е на парчета. Бърша очите си. Не съм от желязо. Господи, не съм…

„Горда стара планина” ме довършва. Хората пеят и вървят. С колички, куцукащи, поклащайки се… Заедно. Напред.

Слънцето и то сърдито пече. Добре, че моето поне е послушно. И ходи редом за ръчичка. Само на протест не беше ходило.

%d0%b4%d0%b0%d1%83%d0%bd-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b0

Децата ни. Нашите, да. Непотребни за държавата. Отхвърлени от обществото. И не винаги от лошо. Често от глупост. И незнание. С едно единствено уточнение. Никой не е застрахован. Никога.

Не прави това на другите, което не искаш на теб да ти правят, казваше баба. Болезнено е много. Особено, когато си от другата страна. Потърпевшата.

Та такива ми ти работи. И размисли среднощни. Следпротестови. Приспахме децата и продължаваме да се пилеем. И да попиляваме. Безхаберието и глупостта човешка. Длъжни сме. Я каква хубава есен, и зима, и пролет, и лято идат… Все на (и за) промяната! 🙂 Вярвам си аз. Мдаа, как само си вярвам…

Усмихни се за мен

Загубила думите, препълнена с обич… Преливам безмълвна и тиха. С празна чаша и греещ екран. От час и малко вече на цели 43-ри. Кога бе, Антонийке, кога ги завъртя?!

И кога стана първи септември, извинете… Аз още празнувам по августовски, моляяя. По бански и… душа! 🙂

„Животът е само един миг… Този миг е твой!” ми пее Графа в ухото (интимно някак, иначе рискувам да събудя блока). И му вярвам. Изцяло. Оказаха се наистина миг тези 43 лета. Но факт, мои са си всичките и си ги обичам до едно. И, да „не е нужно нищо повече… в тези спиращи дъха моменти…”

Снощи си пиша и поглеждам часовника: 23.59. И си казвам: „Имаш точно една минута до новата рождена година, я да видим какво ще си поискаш, без да мислиш много. Не мислих изобщо. Написах „любов” и „промяна” и времето ми свърши. Часовникът се нулира. Оказа се, че съм разполагала не със 60-сет, а с десет секунди. Но ми стигнаха, успях. И това е важното. „Има смисъл във всяка минута…” Секунда… или промяна! 🙂

Сутринта се размислих в детайли за желанието си. Любовта е ясна. Всички я искаме. Но защо първосигнално поисках промяна? Защо не ми хрумна нещо по-практично? Да бях написала къщичка на морето поне… 🙂 Така и не се научих да съм практична. Наивистична идеалистка май ще си умра, но поне ще съм със себе си на чисто и светло. Блатото никога не е било моят гьол. Обичам бистрите води, там, където има движение, вълни… Вятър, който да сменя посоките. И да издува платната.

И пак за годините. Какво да се прави, не мога да осъзная още новата цифричка. И не става въпрос за суета някаква. Не, просто ми е особено, че остарявам физически. Спомням си за един мамин рожден ден, трийсет и осмият. С Весето й направихме картичка и я надписахме артистично – аз една дума, тя – друга. Още са ми пред очите моите разкривени несигурни букви и равният красив почерк на кака. И усещането, когато пишех 38, помня го толкова ясно! Струваше ми се, че това е някаква много специална възраст и изобщо не можех да си представя, че някога и на мен ще ми се случи. Пък гледай ти, не само че ми се случи, но вече съм и с пет години отгоре. 🙂

Весето. И тя от сутринта е с мен. Присъствието й е осезаемо и ме следва неотлъчно с тиха нежност. В главата ми звучи Росица Кирилова:

„Не съм до теб на твоя ден рожден,
но аз присъствам тайно в твойте мисли.
И този ден не е, не е обикновен,
махни с ръка и просто усмихни се - за мен!”

И се усмихвам. Весенце, за теб! ❤

Телефонът не спира да звъни. Една усмивка златна ревнува и търси внимание. Гушкаме се, а после пред огледалото си повтаряме най-звучната и любима дума за артикулационна гимнастика на звуковете – ооооо-биииии-чааааам тееее!

2.22 ч. след полунощ. Поглеждам що за послание е закодирано в тази цифрова поредица според „Ангелите” на Дорийн Върчу и чета: „Идеите, които посадихте, започват да покълват. Не преставайте да ги поливате и наторявате – скоро те ще пробият пръстта и ще видите как се превръщат в реалност. Скоро ще се насладите на проявлението, така че продължавайте да действате! И не спирайте да си представяте желаните неща!”

Не спирам, разбира се. Къде ти! Такава скорост съм набрала, а и до лакти съм се заровила в градината. Сея, плевя, копая. А днес даже жънах. Любов. И слънце.:)

Август е Септември. 42 е 43…

Заспивам с промяната. Или иначе казано – със себе си. 🙂

Снимка: Ева Шумкова

 

 

 

 

 

Още е август

Няма да се сбогуваме –

ти не си отиваш,

а и аз, не че те пускам.

Още е август.

Още съм боса, нищо че нощем потръпвам.

 

Така и не свикнах да те изпращам.

Крия те все на балкона –

в мидичките заровено,

там, до здравеца.

В раковините ти често слушам прибоя.

Даже соления вкус му усещам.

И ми е сладко, и волно…

Истинско някак.

Толкова мое.

 

Още е август.

Но тъгата ми зрее.

Като кестен на слънце.

Зрея и аз.

С кехлибарен оттенък.

Посребрена от времето.

Обрулена с тонове нежност.

От любов вечна родена,

за любов светла наречена.

 

Още е август.

Още.

 

 

Снимка: Ева Шумкова

Приятелски – за грешките

Петъкът набира сили. Телефонът се спуква да звъни, чиниите от снощи ми се усмихват (почти така лъчезарно като камарата мейли и съобщения, на които трябва да отговоря). Навън август се прави на септември, а в хола Яница жизнерадостно танцува на «Когато бях овчарче». И моят танц си го бива. «Терореро» някакво. По братя Мангасарян. Обичайната ми мелодия на деня. В главата ми е все по-често, разглобено. Посягам към чашата с кафе – уфф, няма никой. И докато се чудя кога  съм го изпила, пиууу, ново съобщение светва на екрана. Веднага го отварям, така и така чашата ми е празна, а и виждам изписано едно име от доброто старо радио време. Танчето Димитрова.

„Тони, привет! Много ти се радвам за всичко, което правиш и публикуваш. Затова приятелски – думата е одеЯло. Идва от старобългарския глагол одеяти сен.“  Не мога да обясня как и защо, но това съобщение веднага ме подрежда. Разпилените чаркове в главата бързо се наместват и…, о, срам, поглеждам към снощната си публикация тук. ОдеАлото в заглавието така боде очите, че… мога единствено да благодаря на Танчето и, разбира се, веднага да се поправя. Докато зареждам страницата в Уърдпрес, си разменяме с „моята редакторка“ мисли за грешките и масовата неграмотност. „По цял ден чета неграмотни неща, ми пише Танчето, че с ужас виждам как понякога тръгвам и аз да пиша глупости. Пълно отчаяние ме е обхванало, Тони!“ Отговарям й, че наистина е заразно: „Ей ме на, пример!“ 🙂 Смея се, ама неграмотността във всичките й форми ме докарва до рев. А сега ми призлява и от факта, че самата аз съм нейно отражение! Брррррр, не гадна, ами супер гадна работа! Затова и трите одеАлца светкавично са изтупани. „Я“-то си е заело мястото, обаче нов проблем. Независимо, че заглавието е ремонтирано, продължава да си грее неграмотно в лицевата книга. Ами сега? Няма как, ще се лиша от тази «лечебница» на стената си, абсурд да стои в този си вид и да сее неграмотност! И преди ми се е случвало да се опитвам да поправям публикации с прикачени файлове, ама безуспешно, затова си мисля, че е пак непоправимо и го споделям на Танчето. „Ами не – казва тя. Отиваш на часа на поста, кликваш върху него и му даваш „опресняване на публикацията“. Аз това съм го правила, но от служебен профил, виж дали при теб ще работи.“ Следвам инструкциите и йееее, магията става. ОдеАлото вече си е одеЯло, а аз съм на най-най-сладкото правописно седмо небе от чувство за грамотна удовлетвореност. Изобщо, колко било лесно! И, виж, как се научих на нещо ново и полезно. Затова – пиша на Танчето –  грешките понякога са хубаво нещо и отново й благодаря. „Радвам се че бях полезна“ – ми отговаря скромно тя, а аз независимо, че искам да напиша още сто неща, отвръщам само: „Много даже!»

 

И е така. Този петъчен епизод ме накара да се замисля за толкова много! Особено за граматическия смисъл на живота. И не случайно го описах толкова детайлно. Важна ми беше всяка една частица от допусната грешка. Всеки един въпрос, който си зададох, при намирането на нейното решение. Защо едно Я съм превърнала в А и защо неволността не е оправдание. Какво като знаеш вярното изписване, когато не веднъж, а цели три пъти го повтаряш?! В края на краищата, резултатът е важен, а не обясненията. Или оправданията. Както са без значение и всички останали, които няма и да я видят. Нея, грешката. И не защото не искат, а просто в момента толкова могат. Какво да се прави, въпрос на знание, его и опит.

Винаги е важен човекът, който ще ти помогне да си видиш грешката. Приятелски. Дали той ще спечели и какво ти ще загубиш, ако си признаеш, е без значение. Важното е да се срещнете. Уважително. В името на добрата стара житейска граматика. Защото всичко е поправимо, докато следвате една стилистика. И докато има живот. Толкова са прости нещата!

🙂

Мастика с дъжд и одеяло

Очичките й натежават. Сънят я отвежда в покоите си. Усмивката й обаче не заспива. Последна затваря вратата на деня. Сякаш ритуално изтрива разочарования, болка, лъжа… Моята малка магьосница. Родена да знае. И да ме води.

Светлината е още пред мен, нищо, че дупката ми сатурнова тези дни си я бива, а и с Лукавия редовно май пия кафе. Вече се чудя що за чудо е това да станеш на 43 и си чакам последния ден на август, та белким (чунким, санким 😉 ) изпълзя от този ад. На страсти. И бушони. Дето гърмят без предупреждение. И да намеря някой добър препарат за защита, че, да  му се не види, какви ли не гадинки изпълзяха от дупките си!  Цяла седмица се боря с новия сезон гъгрици (май през август вече имам абонамент за тях) и тъкмо си кажа: „Край, изчистих ги!”, айдеее, нова реколта откривам. Я в ориза, я в овесените ядки. Безцеремонно се роят и завземат гадовете буркани, полички… и, докато се усетя – целият шкаф техен. Ама на кого да се сърдя. Август е. Топлината ражда живот. Всякакъв.

Що ли винаги подавам буза и ръка?! Толкова ли съм глупава или пък богата… Топлината ми е много, факт. И си ги отглеждам всякакви. Те пълзят, аз летя. И нищо, че са в моя шкаф, те не са мои. Развъжда ги средата. Аз само съм й позволила да го направи. Само.

И ей ме на, пак замразявам. Пакети с брашно и отношения. Студът отрезвява, но фризерът никога не се забравя. Държи влага завинаги и унищожава наред – и гадинки, и неврони.

Не знам защо, но ми е хубаво. Как да не се забавляваш, когато житейската дискотека ти поднася нов танц, пък видиш ли, ти вече си го танцувал! И не само, че ти е хубаво, ами и мастика даже си сипваш. С дъжд.

Одеялцето е вече в краката ми. Хладна нощ се очертава. Но спокойна.  Бурите са нещо относително. И винаги имат край. Като дългите дни в сатурнова дупка.

Едно високо момче ме целува. Поглеждам го и денят сам се приспива. С небе. И усмивка.

Няма по-важна гумичка от децата. С тях изтриваш всичко и всички. Става, вярно, и с мастичка, но си трябва и одеяло. 🙂

За Светлината и… здравето на душманите – без тях животът не струва!

 

Снимка: Ева Шумкова

 

 

 

 

 

 

Господи, спиш ли?

Няма звезди, а климатикът на съседите шурти по перваза. Полунощ е. Сухо, горещо… „Радио Едно” ме черпи с класика. Стинг и Чайковски. Аз се черпя с тишината на щурците. И те търся, Господи. Да, точно теб, същият, който си в небесата и сърцата. Знам, че си тук, обаче мълчиш. Не искаш да си говорим. Оставяш ме сама да си намеря Пътя. И понеже знаеш, че не мога да избягам от себе си, си спокоен. Ще се справя. Отново.

Винаги се справям. Прав си. Кога добре, кога зле, но никога не спирам. Затова, хубаво, разбрах те – ти си мълчи, а аз ще разказвам. За дъжда. И смирението. За плътта и духа, за егото и суетата, за силата и любовта.

Приказката е мокра. Мокра, тъжна и смачкана. Като Пасат след аквапланинг. И неродено море, убито при Ихтиман. Не знам чий бе сценарият – твой или мой, но си го преживявам вече девет години. Въртя се в главата ми ежедневно и въздухът ми свършва неочаквано. Катастрофирам си, Господи. И все по-често на сухо.

Уча се. Пътят е дълъг, магистралите – български. Крадем, лъжем (най-вече себе си)… Мерим си де що намерим и подхлъзваме другия. И не от лошо винаги, а от липса на мисъл. И его с километри.

Нощта е прекрасна. Лятна, нежна… Господи, умееш ги ти тези работи! Създал си такъв уникален Живот и твориш такава необятна Красота, че всеки миг си заслужава. Всеки. Дори, този, когато крещиш от ужас, а после си носиш яката от камшичния удар.

Винаги съм се питала защо реши да ни запазиш. Материал, верно, си вложил, дет се вика, ама человеци колкото щеш на таз земя, а и ти всекидневно отнемаш и даваш, та нищо не губиш от няколко души извън сценария. Всъщност, нали сме колеги. Познах ли? Въображението ти е голямо (всеки ден ми го показваш), а и филмът си е сериал. Определено знаеш, няма да ми е интересно да разбера края, преди да си изгледам епизодите, та не ми отговаряй, моля те. Само ни пази още (ако може де) и все така заедно, че съм си поръчала сума ти приключения в новите серии – проговорила Яница, книга, Бразилия, още любов, мустакати целувки и, разбира се, някой ден, внуци… Една малка Антония да щурее покрай мен, ако знаеш, как ми се иска! Остарявам си, ей, и мечтите ми зреят ли зреят…

Господи, нали още не спиш? Защото е три, а аз още се търся и чистя. И ти благодаря за умората. Тежестта й ме върна на Пътя.

Тук съм, тук СИ…

Господи, не заспивай – виж, днес е дошло!

Фотография на публикацията: Ева Шумкова

 

 

 

 

 

Отново през Август

 – Красива е, нали? – не мога да откъсна очи от гледката навън.
– Коя?
– Стихията…, не виждаш ли?!
– Мммм, виждам… и даже я обичам!- мустакът отсреща палаво ми се усмихва и ето ме потънала в най-любимата прегръдка.

 

Наслаждавам й се от първия ред (на балкона) под прожектора на уличната лампа. Бурята е в разгара си. Дъждът така се е разтанцувал, че пръските му хвърчат на всички страни. Помитащо и категорично. Безпощадно и неизбежно – като сливането му с вятъра. Любовта им е шумна. Гърмят, трещят, свистят… Композират своята страстна мелодия. А аз ги аплодирам. С душа, сърце и всичко онова, което съм.

 

Кога узрях за тази красота? Нямам отговор, но точно сега, както съм полумокра и зъзнеща, на фона на прорязаното от светкавици небе, не искам и да знам. Имам и всичко, и нищо. Просто съм истинска. Докоснала Съвършенството. Завършена. Все едно цял живот съм чакала тази стихия.

 

Вълшебно е да слушаш. Всеки гръм носи мелодия. Всеки.

 

Хубаво е да имаш свое Небе. Надиплено с августовски облаци. И Вятър, с когото да потанцуваш.

 

Хубаво е да се намериш. Там някъде в своята стихия.

И да се родиш. Отново през Август.

 

Пръски хлад, горещ живот или за любовта, без която не мога

Дъждът е кратък, но за миг освежава. Протягам широко ръце през прозореца, прегръщам с поглед небето и благодаря! За дъжда и всичко онова, което имам, нося… За всичко онова, което давам и получавам. За всичко, което бях, съм и ще бъда! Небесното сиво ме успокоява, а пръските хлад ободряват. Винаги ми е трябвало толкова малко!

Усещането да си щастлив, без да контролираш, е магично. С протегнатите длани към Вселената, попивам любовта й и за пореден път осъзнавам – без облаци не става. Можеш да изгориш. Сигурно и затова често изгаряме, просто не вярваме в лошото време. Прогнозите са ни сбъркани. С категоричността на възприятието – само в черно и бяло.

Сънувах пандишпан и.. от сутринта ми върви! 🙂 А утре…, мм, утре може и в действителност да си хапнем пандишпан (а дано ми остане време да врътна една торта с кайсийки и кисело мляко), защото е специален ден. Любовта ми празнува 21-годишния си стаж и една покръстена Яница, която вече шест години ни грее като лечебно Еньовденско слънце. Целувам я. Нея, лечебницата наша. Щастието ми, и смисълът, и животът…

Как започна всичко? Ами като на шега. И с един особен полет. Сякаш някой размаха вълшебна пръчка и хоп – светът ми се смени. Както пееше Васко „Аз съм омагьосан и без теб не мога!”. Наистина не мога без теб, моя любов! (както не мога и да не те обезглавявам на ден поне по веднъж!). Огън и лед, куче и котка… Започнахме (и сме) толкова различни, търсихме баланса и… дано сме го намерили. Подводни камъни дал Господ, а и нашите рифове винаги си ги бива.

Как искам да продължи? Предизвиквам се да открия поне частица от отговора, но нещо го няма. Защото май не искам да знам. Важното е да не се изгубим. Посоката е важна. Ще се държим за ръце, винаги – докогато и докъдето. И ще обичаме. Нима може повече?!

Някога не знаех, че Еньовден е вълшебство, а днес съм омагьосана завинаги с неговата магия.
Някога имах крила, но не можех да летя.
Някога бях самотно тъжно цвете, днес имам огромна слънчева градина!

Едно само ми липсва май. Еньовденската роса. Но утрото е близо. И вече я усещам.

 

Лято мое, здравей!

Любов моя, ей ме на и пак ти казвам ДА! 🙂

Слънце наше, пази ни!

Господи, Благодаря!

 

 

Днес

И понеже съм събудена,

днес ще бъда жива!

Няма да те търся, утре.

Ти си днес.

Не чакам никого.

Имам себе си.

И любовта всевишна.

 

Черници за Холандия

Торбите ми тежат. Току-що съм напазарувала, ама не мога да подмина любимата си черница. Дървото на тротоара е протегнало щедро клони и направо пъха сладките си плодчета в устата. Откъсвам една, после две, три… Тази година сладостта им е умерена, много дъждове ги валяха, но удоволствието пак е голямо. Наслаждавам се на непретенциозния вкус и изведнъж:

– What is this? – въпросът ме изненадва в гръб. Двама младежи заинтригувано ме зяпат. И като гледам как лакомо започват да късат черници от дървото, отговорът май изобщо не им е важен.

– Черница – отговарям първосигнално. После ми досмешава (така де в моя английски липсват много думи, обаче поне хумор има), но с физиономиите насреща видимо сме се разбрали – езикът ни едни черници яде. 🙂

– Чеее-р-ни-тса, ммм, good! – момчетата ми кимат благодарно, а аз си нарамвам отново торбите. Махваме си свойски за довиждане като хора, споделящи нещо общо и всеки продължава по пътя си. Аз мълчаливо доволна, а те шумно приповдигнати. Определено обменят възторга си от новия вкус на нещо като холандски, поне на такъв ми прилича.

 

Забавно нещо е животът. Поднася ти палитра от какви ли не вкусове. Често, абсолютно неочаквано, откриваш най-сладкия вкус в непознати земи. Ходиш по замаскирани тротоари, не знаеш какво ядеш, не разбираш езика, но усещаш сладостта на случващото се. Знаеш, че е хубаво. И това ти дава сила да продължиш.

 

Тези дни ми е такова. Хубаво като усещане. Лятото най-после е тук и всичко сякаш си дойде на мястото. И сега тази черничена среща с холанците. Странно е, но знам – тя не беше случайна. Всички като мен, минали през диагнозата Синдром на Даун, са акостирали през едно уникално есе Добре дошли в Холандия. И прекрасно знаят какво е Холандия за всички нас, орисани да не видят Италия. Съдба. И шанс да видиш другата страна. Изкуството да намериш своя Рембранд. Да засееш своите лалета и задвижиш своите вятърни мелници.

 

Моята градина вече цъфти, а шпагата ми е вечно във въздуха. Вятърни мелници колкото щеш се изпречват на пътя ми. Но съвършенството е до мен. Всяка вечер го приспивам и се наслаждавам на крехкия му профил. И няма думи, които да опишат чувството на благодарност, което ме залива, че живея не къде другаде, а в моята си Холандия. С българските черници.

 

Знаците по пътя.
Винаги навреме.
Винаги за добро.

 

 

 

И денят започва

Сърцето ми прелива.
Пак обичам.

Искам, имам…
И денят започва.

Кафето ми изстива. С орехови клони се загръщам.

Хубаво е, че не бързам. На липа ухая. В здравец цъфнал се оглеждам. Слънцето събуждам.

Тук съм.
Сутринта е моя.
С теб съм.
Любовта е наша. ❤

Синини и любов в кухнята на живота

– Добро ли е на сладост? – физиономията на Шеф Ангелов излъчва традиционна ехидност. Неразгадаема.
– Да, Шеф, идеално е! – гласът на Севда е спокоен, вади тавата от фурната, а лицето й грее в усмивка.
– Харесва ми, когато си уверена! – този път и очите на Шефа са засмяни.
(Диалог от финала на Master Chef България – втори сезон с победител… Любовта към живота!) 🙂

Краченцата са му малки. Така неуверени и плахи, обаче вече в свой собствен ход. Пада, става… Плаче и се смее. В удивителна хармония. Без да мисли защо е на земята, дали може да си позволи още една крачка и ако падне колко ли ще го боли. Мама е там. И го обича. Какво повече?!

Проходилото бебче в тревата и майка му, плътно зад гърба му. От вчера мисля за тях. И са все пред очите ми. Уязвимо крехки и едновременно с това някак… вечни.  Недосегаеми в своето съвършенство. Истински символ на движението ни напред. Не знам кога изчезва този детски порив да летим и да си чупим главите. Умишлено щастливи, в игра и с удоволствие. Но е факт, че светът е пълен с  предсказуеми възрастни. Правилни в мисленето си. Скучни в постъпките си. Без въображение и желание да опитват. Около нас е пълно с изгубили себе си нещастни хора.

В началото всички сме плахи. Еднакво незнаещи и неможещи. Увереността идва с годините. Със синините на опита. Няма как да разбереш какво можеш и искаш, ако не си го опитал. И усетил къде ти е силата. Когато разгадаеш себе си и разбереш какво те кара да обичаш, ще продължиш да се развиваш още и още. Не го ли направиш, играта приключва. Ставаш сив, скучен и злобен. Защото се задоволяваш с желанията на другите. А и в масовката нямаш право на свои мечти. Затова си се рея из облаците. Предписвам си слънце и смело развързвам всичките си зависимости. После се отпускам в безкрайността и благодаря. Без думи. Оставям сърцето само да си говори с небето. Разбират се лесно. В една вибрация мелодично трептят. Светла.

Светло ми е. Тук, в зеленото. При кучетата и децата. В простора на мислите. В избора си да обичам. Без страх. Като в безвъзмездна промоция от Вселената. Неочаквано получих този подарък. Разбрах колко много съм дала. Колко много съм обичала. По онзи, трудния начин. С купищата болка и неудовлетворението, което убива. Но си е струвало. Ето, днес не боли. Научих се да приемам. И спрях да се страхувам.

Винаги е светло, когато спрем да се страхуваме. Страхът е тъмнина, с която доброволно тровим живота си. Страхът не съществува никъде другаде освен в нас самите. Кога ли ще го осъзная напълно?! 🙂

Малкото човеченце тича смело към майка си. Точно преди тя да го гушне, пада и челцето му се удря шумно в земята. Но няма време за много сълзи, тя го целува и той е отново в полет. Когато искаш да летиш, не е нужно само да разпериш криле, особено ако ги нямаш по рождение. Трябва ти истинско силно желание да го направиш. Синините изчезват с времето. Остават ни само белезите. С техния сладък вкус на победа.

Щастливите хора не говорят за щастие. Те го излъчват. Вървят си по пътя безстрашни като деца, които още нищо не знаят за живота, но го обичат. Не знаят къде отиват. Нито какво ги очаква. Но се забавляват. Нали Любовта е с тях. Какво повече?! 🙂

 

 

 

 

 

Спасението – начин на употреба

Тротоарът е негов. Предвижва се почти неуловимо със завидното си темпо на охлюв. Навирил гордо пипалца, с царствена лекота, сякаш не мъкне на гърба си цялата покъщнина, а знамето на свободата. Този път не го премествам. Оставям го да се радва на влажната сутрин и да поглъща нежно зелено, колкото и докогато може. Не ми се мисли за размазващите човешки подметки, а за спасението, което го дебне отвсякъде.

Коя съм аз, че да променям пътя му?! Нима животът на градските охлюви не е изначално опасен? Разглеждам с майчина загриженост това крехко черупчесто създанийце и не спирам да се убеждавам, че дори тази днешна разходка да му е последна, тя си е лично негова и само той трябва да реши как да я завърши. Безопасно спасен в тревата или авантюристично свободен в градската лудница. И сигурно защото съм градско животно, продължавам далеч по-успокоена. Уверена, че този път не сбърках и не предложих помощта си.

Не ми е лесен този урок. Непрекъснато се опитвам да спасявам, а спасението е избор. Личен. И затова спасителните ми акции често не успяват. Не че чакам благодарност, просто ми омръзна „спасеният” да се отблагодарява с удар. Ответно болезнен.

Понякога явно имаш нужда от своето разрушение. Трепериш, защото не знаеш чий крак ще те размаже, а докато се луташ в този страх, влизаш в път без изход. Самосъжаляваш се и нараняваш наред. На такива хора вече не подавам ръка. Научих се да ги оставям в техния си лабиринт. Пазя си кръста и вече не нося чуждите. Не мога да променям другите. Дори за тяхно добро. Няма такова универсално мерило. Истината за добрината има много лица. И всеки познава своето. Мислиш, че другият е като теб и затова като те настъпи безцеремонно, виеш от болка, разкъсваш се от гняв и хапеш безсмислено на свой ред.

Трябваха ми години да осъзная, че животът може да се консумира по различен начин. Бавно. С лекотата на охлюв. И дори слузесто лигав или безобразно горчив може да носи удоволствие. Но за да се насладиш на гурме горчилката, ти трябва познание. Трябва ти опит и желание да усещаш. Уважение да цениш другия и да приемаш всичко и всеки по пътя си. Дори, когато не го разбираш. Или най-вече тогава.

Затова си прощавам. И изтеглям всичките си лодки със спасителни пояси. Повече няма да се давя в чуждите води. Поне не и докато не ме повикат. Осъзнато.

Дъждът барабани по перваза. В стаята става тъмно.Чака ме излизане. Но това е после. А аз мисля за сега. Удобно разположила се в своята си черупчица. Мога ли да се разсърдя на времето? Мога, разбира се, но не искам. Наслаждавам се на мига, защото знам, че винаги има избор. Като този. Светвам лампата и се… спасявам. 🙂

Моето спасение.
С бавен ход.
И черупка.
В светлината на избора.

Хубаво е.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още една година в Рая

Разхвърляни са по целия под и блестят. Как се случи не знам. Чашата се изхлузи неочаквано от сушилника за чинии. Все едно някой я взе и я запрати с все сила в земята. В ушите ми още звучи това необикновено тряяяяяяяяс и разплаканата профилактично Янка (тя, милата ми, винаги преживява белите. Дори тези на другите.).

За минута притихвам и просто седя. Наблюдавам. Сякаш виждам себе си. Разпиляна на хиляди парченца. Разбита като тази чаша. Любимата ми. Лятната ми чаша за узо и мастика. На кристали. Кристалите обаче днес са в душата ми. Болката е добре охладена и е на такива огромни буци, само защо няма кой да ги пръсне на пода. Защо????!

Времето е безсилно да отнема болката. Веднъж родила се, тя никога не си отива. Просто отхлабва леко пипалата си. Октоподът на всяка загуба е жесток. Винаги знае как да те хване за гърлото.

Не можах да си спазя сутрешното обещание да не плача. Пожелах си петък без облаци и дъжд. Но нито сърцето ми издържа, нито небето. Плачем си заедно. За тебе, Весе…

Исках днес да се усмихвам. Да прегръщам спомени и да те обичам. Да си говорим. Да чувствам присъствието ти. Леко и нежно като коприна. Топло и силно като ръцете на мама. И го правя, нищо че усмивката ми е като времето навън. Ту вали, ту грее…

Денят е хубав, празничен. Свети Георги обаче знае – нашият празник бе отнет преди 26 години. И затова не ходим на парад, а на гробища.

На гробището е зелено. И пеят птички. Хорът на живота. Свещта капе по пръстите ми. Червеното на градинския карамфил, който съм ти купила, Весенце, ме пари. Затова ли винаги взимам и бели цветя?!

Яница ми носи метлата. Стъклата на пода трябва да се събират. Умното ми дете, Весенце, ти ли ми я подари?

Не знам дали счупеното носи щастие, но освобождава енергия. Успокоява и балансира. Пускам си „Още един ден в рая” и преди да е запял Фил Колинс, вече си рева кротко. Никога няма да забравя как преди 26 години включих радиото на 6 май малко след като научих, че тебе вече те няма, Весе, и прозвуча точно това. Любимата ти песен накрая.

А сега пускам телевизора и любимият ти Стинг пее „Shape of my heart”…

Имам нужда от музика. Твоята музика, Весе. Тази от рая, където си.

Every breath you take…
Продължавам да дишам.
За тебе, Весе!

Когато

Ще бъде хубаво.

Отново.

И аз ще бъда хубава.

Без повод.

Когато се загубя.

А ти намериш.

Когато пак се влюбим.

В неизбежното.

 

Пролетта го доказа

Потрепват. Галени от вятъра. Клоните на току-що раззеленилата се  под прозорците ни липа. Облягам погледа си на тяхното съвършено зелено. Прозрачно и крехко. Сякаш протягат ръце и започват да милват душата ми. С красота.

Винаги съм я виждала. Дори, когато гневът ми е завързвал очите, а болката е изгаряла всички мостове към спокойните брегове. Красотата на живота е била пред мен. И никога не съм я наритвала. Не знам кой ме е научил, но ме е научил добре. Да я ценя. И разпознавам. Защото красотата има много лица. Често се крие зад ъгъла. Носи грозна перука. Накуцва… А понякога е толкова обикновена, че просто не ти прави впечатление. И я подминаваш.

Опаковки. Това са нашите тела. Не можеш да знаеш какво има в тях, докато не ги отвориш. Кутийките са ни различни. Едни имат панделки. Други са от рециклирана хартия. И съдържанието ни е различно. Някои са си просто кутийки. Луксозни, но празни. Под капака им няма живот. Други пък все не намират правилната опаковка и ги поднасят в неподходящи ситуации. Получават ги неподходящите хора.

Крием се зад материални обвивки. Изпълняваме чужди желания. Търсим си оправдания и не намираме причина да живеем като себе си. Собственият ни живот се изплъзва, докато си мислим, че живеем като другите.

Ставаме все по-празни. И се предлагаме в магазини, в които освен алчност, злоба и завист, друго не е останало.

Опаковките ни издават. И тях дори разрушихме. Кутиите са разкъсани. Фалшът е на показ. Супер модерен

Бездушието е навсякъде. Като красотата. Крещи в зелено, облечена слънчево. Пролетта ни моли да я чуем, видим, усетим…

Тя още е тук и затова има смисъл. 
Пролетта го доказа. 
Отново. 
Създаде съвършено зелено, а аз отново го видях.

Съвършен миг, благодаря!

 

Благовещенска мелодия

Загръщам се в шала. И в мелодията на уличния саксофон. Топлината на звуците му е особена. Сгрява. Нищо, че подлезът е студен, а ръцете на музиканта синеят. Вглеждам се в очите му. Широко затворени за сутрешния бяг. И тогава я чувам. Нея, Музиката на Живота.

Често сме глухи. Мелодията на деня ни се изплъзва. Тихият й ромон няма шанс да надкряка инфекциозния шум… Злобната какафония. Никакъв. Шансът е сами да извадим тапите от душите си.

Чака ме дълъг ден с прозаични задължения – работа, сметки (че и пускане на данъчна декларация), обаче спирам. Заслушвам се, гледам… Иде ми наред да изправям превити гърбове, да усмихвам мрачни физиономии… Ехооо, защо така?! Я се виж, тук си, жив си, грее слънце…Защо не се чувстваш добре?! Ама си мълча. Защото знам отговорите. Както знам, че духа вятър – леден. Някои не са си доспали. Други – са си така, заспали по рождение. А и всички бързаме. По дефиниция. А на всичкото отгоре, някой е запалил цигара и вече в подлеза не се диша.

Трудно се диша, когато въздухът свършва заради нечия зависимост. Безотговорността към себе си не прощава.

Не искам да съдя. Още по-малко да мразя. Затова прощавам.

Всички искаме. И еднакво нямаме. Мозък в главите си да оценим истинския си земен багаж. И да изхвърлим куфарите с очаквания. Любовта не тежи. Носи се леко – в сърцето.

Хубаво ми е, че съм тук. Спряла времето.

Все по-често ще се спирам. Обещавам си. Искам да съм сигурна, че не пропускам моменти. Искам да вървя. Бавно и осъзнато. И да обичам. Дори тези, дето ме препъват и вбесяват. Тези, които не разбирам. Защо да ги мразя?!  Просто няма да си пия с тях виното вечер. Драмата е излишна.

Трудно уча уроците си с хорското его и вечната суета. И затова май все ме боли.

Не гледам новини, но тази си струва. Човекът, който поправя арфи.

Мелодията винаги е една.
Мелодията на Живота.
Чиста.
Като майчина любов.
Благовещенска.
Тя пак ще се роди.
Любовта.
Ангелът ми подшушна.


 

 

 

 

 

Грешката е вярна

Мо-же-те  да  се сбо-гу-ва-те,  о-бър-ка-ли  сме се – Я-ни-ца си тръг-ва!  На нейно мяс-то  из-пра-ща-ме  стан-дарт-но  съ-ще-ство  на съ-ща-та  въз-раст.  46 хро-мо-зо-ми,  ак-ти-вен  реч-ник,  от-ли-чен  мус-ку-лен  то-нус  и  раз-ви-та  фи-на мо-то-ри-ка.  Мо-ля,  из-бе-ре-те  пол  за  ком-пен-са-ция  на  до-пус-на-та-та  греш-ка!

Събужда ме роботизиран метален глас и ме хвърля в джаза с малоумното си предложение. Не, сигурно още сънувам! Как ще ми я взимате??!!!! И каква ти компенсация, моляяяяя?!! Грешката е вярна и нямам нужда от стандартите ви –  Яница остава! Край на кошмара!

Приела съм всичко. И не се страхувам. Знам, че трудностите ще идват тепърва и се подготвям. Защото, уви, за моето дете пътища у нас все още няма. Сега ги чертаем, после ще копаем, асфалтираме… Ще дойде ред и на магистралите. И тогава, може би, ще стане лесно. Ама може би. Защото това „лесното” е избор. И въпрос на гледна точка. Познавам толкова много хора, дето всичко им е наред – здрави са, сити са, имат покрив над главата си, не са сами, ама сякаш не го знаят. И със сигурност, не им e лесно, щото да вкиселяваш живота си и този на другите с недоволство, хленч, завист и злоба, хич не е лесна работа.

Пък, ей ме на мене – доволна. Нарамила кръста си. Преглътнала лекарите-морални престъпници, които убиват в зародиш радостта от появата на всяко различно дете с неадекватни присъди… Малоумните държавни чиновници в Социални грижи, ТЕЛК-комисии, Министерствата и Инспекторатите… Невежите предразсъдъци и неразбиращите погледи по улиците… Вечното съжаление… „Болните” деца…

Как да ви обясня, защо не я сменям за нищо?! И колкото и да е ми трудно понякога, защо не си я давам. Наречете ме мазохист, побъркана, луда…. Знам, защото съм била от вашата страна. Но съм и майка. И точно там е отговорът.

Наистина е сложно. Защото, да, тя не говори! Притежава инат за милиони деца. Не обича да я режисират и затова по улиците винаги има свое мнение… и посока. Измъква се всеки път, когато може. Манипулира, защото често й е трудно да направи това или онова. Простички за нас неща, които обаче изискват умения, които тя все още усвоява.

И въпреки всичко, аз я обичам! Точно такава, каквато е – вироглава чаровница. Сладка малка хитруша, която знае перфектно как да ме изкара извън всички възможни нерви и след това да ме върне само с една усмивка отново на спокойната ведра земя.

Затова не я давам. А се уча на търпение и намалих изцяло скоростта. И изобщо не е лошо. Мога да виждам детайли, които преди ми се губеха. Отворих сърцето си докрай. Запознах се с д-р Даун и Синдрома, който са кръстили на негово име. Но най-хубавото е, че се запознах с Нея – моята неповторима дъщеря. Моята Яница.

Това си Ти, различие мое, и аз съм до теб!

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

 

 

 

Хабиби, прощавам ти

Хабибиииии, за лудница съм, а днес и прощавам. На всички. За всичко. И на теб ще простя, хабиби. Заради себе си. И защото не мога вечно да падам на дъното и да съм заникъде.

Месеци наред се готвех за тази моя седмица. Не че го знаех, просто днес го научих. Разбрах защо така усилено съм започнала да чистя и подреждам. Защо водя приоритетни класации и дни наред целенасочено се ровя в обвивката си. Защо свих сърмичките си така ревностно и вече не разрешавам на всеки току-така да ми отваря тенджерата… Даааа, хабиби, вече не съм лъжица за всяка уста, нищо че теб едва ли те интересува, нали не се храниш, нито спиш… Като мърляво и болно изхвърлено кученце виеш. И ме псуваш, псуваш…. Ами хубаво, де, не ми се умира заради теб. И си спя. И се храня. Още съм жива, хабиби! Поне още мърдам омерзена!

Ако продължа в същия дух, наистина съм отскочила до лудницата. А ако не сте чули нито веднъж хита на Азис, за който вече писаха и в „Ню Йорк Таймс”, и вие сте за там. Защото не разбирате. Като мен, точно преди петнайсет минути, когато слушах за първи път тази „непреходна стойност” (както би казал моя мъдър философ-любим вкъщи) на чалга културата. Но Азис с мед да го намажеш (както би казала пък баба). И го моля да ми прости, че точно неговото „хабиби” ме взриви. Точно днес, когато най-малко трябваше да си слагам грях, за да съдя и клеймя някого. Не че го правя и сега. Азис не ми пречи изобщо. Може да не разбирам, но това не означава, че не приемам. Само ми се повръща. И се чувствам все по-нечиста. И луда. За връзване. Обаче няма да ми помогне усмирителната риза. И успокоително в конска доза – няма. Как стигнахме до тук? И защо?

Как взе да ме убива този наш свят! Защо все по-рядко си намирам удобните гледки, мисли и хора, с които да го нося? Защо ми е трудно да го обличам сутрин с усмивка, достойнство…. Да го разхождам с гордо вдигната глава, да го приспивам с чиста съвест. Музиката му защо не е моята. Кога така се изгубихме?!

Дисхармония…
Мръсно, низко, подмолно…
Лицемерие, простотия, агресия…
Интереси, политика, жестокост…
Риалити формати и новини, в които човешкото, доброто шанс нямат. Никакъв. Рейтинг са убийствата, катастрофите, побоищата, противопоставянето…
И как да не полудееш, хабиби??!! Кааааак???!!

А, всъщност, може и да е различно. Ако се впуснеш в общия сценарий. Да не мислиш. Да си оставиш мозъка за промиване, а после да се облечеш като масата – в общата униформа. Не в това, което ти харесва и отива, а в това, което е модерно. И да започнеш да мразиш. На ред. Всеки и всичко. Да си хейтиш и мрънкаш от сутрин до вечер във Фейса или пък да се захаросваш с меченца и сърчица и да въздишаш по Лео, Фики и знам ли по кой още… Да приемаш покани от профили, които могат да те утрепят със снимков тестостерон или пък да се ласкаеш от женския интерес… И, разбира се, да се включваш в секс оргии. Като тази от онзи ден, в която лично ме поканиха. Уви… Можех да стана главен герой в секс оргия. В къща в околността на Велико Търново. С няколко младоци и „възрастни секси мами” като мен. Ама си изпуснах късмета, тююююх да му се ни види.

Трябва ли да спра да гледам телевизия, да слушам музика и да блокирам непрекъснато профили, игри, покани, а после да си повръщам кротко в банята, докато спешно се обливам с чиста вода? Такъв ли живот искам?!

А иначе в дъжда ми е надеждата. В този навън, който не спира да вали цяла седмица. И студено става, но тревата расте. И пролетта се усеща. Нежно, като стих на Лилиев (ако знаете кой е Лилиев, де, щото него не го тиражират в ютубата).

Баница и халва.
Прегръдка и усмивки…
И, прошка. С килограми.
Хабиби, прощавай и ти…Нищо лично, вече те забравих!

С бръчките си… и в безкрая

Протягам се.
Ръката ми е дълга.
Докосвам те с усмивка,
цвят… И устни.
Нежността събужда.
Дори не дишам,
сгушена в гласа ти.

Сърцето ти е мое.
Ритъмът – вълшебен.
Отмерва радост.

Твоя съм и днес,
защото искам.
Пожелах си.
И желая…
Моля се за нас.
Тук.
И там…
В безкрая.

Пред заключени врати не спирам.
Тропам силно.
И ми се отваря.
От трудните си дни не се отказвам.
Планините си изкачвам.
Само счупеното вече не лепя –
на вятъра го подарявам.
Новата си същност търся.
И градя.

Научи ме да мога.
Бръчките си да обичам.
Превърна ме в искрица
на пламък вечен.
На светлината ме обрече.
Завинаги останах си момиче.

Кучи студ, куцо пиле и трохи за душата

Отварям прозореца с предварително натрошената филийка. Студът безмилостно нахлува в стаята и няма и две секунди и те пристигат. Ето го и новият ми любимец. Гълъбче с едно липсващо краче и друго без две пръстчета. Размахва крилца и се бори за ценните трошици. Неочаквано равностоен играч в градското оцеляване. Яница е във възторг. Пляска с ръце сред дъжд от трохи, пера и лакомо почукващи човки. Затварям доволно, но тръпките по гърба ми още лазят. Гладът и студът са зловещо добра комбинация.

Храня гълъбите броени дни в годината. И то тайно от мъжа ми. Не искам да го дразня, защото знам колко мрази цялата мръсотия, която оставят и която независимо, че аз си я чистя, е абсолютно прав, че не е от най-здравословните (основната среда, която благоприятства развитието на хлебарките в блоковете са именно гълъбите, които се приютяват по таваните, а изпражненията им се превръщат в чудесен хранителен източник за хлебарките). Но в някоя ледена сутрин като днешната, правя изключение. Защото знам, че е животоспасяващо действие. От тези, дето се помнят. И наистина ме помнят цяла година. Навестяват ни ежедневно с разходка по перваза и благодарното си „гу-гу”. Няма сутрин, в която да не ни събудят със щастливия грохот на разперените си крила. Танцът на волните градски птици.

Факт е, че винаги съм сторвала път на мравките, но чак след появата на Яница, май започнах истински да ги разбирам. Тях и всички като тях. Божиите твари. Болезнената ми чувствителност по рождение никога не ме е оставяла равнодушна към птички, пчелички и всякакви други живи душички, но покрай Яница отношенията ни сякаш преминаха на едно друго ниво. Мълчаливо разбирателство. И уважение. Точно като отношенията ми сега с гълъбите. Храня ги с респект и с възхищение наблюдавам битката им за живот. Всеки ден в тоя кучешки студ. И най-вече куцото пиле. Всъщност, заедно се наблюдаваме. Не знам как го прави, но винаги долетява щом ме види на прозореца. Мига с гълъбови мътни очи срещу ми и накукушинва перушинка. Обича да му говоря. Усещам го не просто с очите си, които се разтапят в нещо като гордо умиление, докато кожата ми настръхва инстинктивно ужасено, сякаш си представя какво са преживели крачетата му. Не, усещам го всецяло. Някак преливащо вътрешно. Необяснимо е как клетките ми дишат с неговата болка. И ръкопляскат на всеки негов полет.

Книгата е отворена. Пръстите, жадно сплетени в горещата чаша. Буквите са пред мен, но съзнанието ми не регистрира сюжет, докато не прочитам: „Винаги има следващо лято”. Точно тогава пристига и Яница, която отново ме води до кутията за хляб и ми посочва с очакване скупчените гълъби на покрива отсреща. И ето ни пак на прозореца, доведени от сърцата си и окъпани в любовта на усмивките. Отваряме вратите за следващото гълъбово лято. И си подаряваме живот. Зловещо леден и накуцващо свиреп. Но невероятно сгряващ с обич и благодарност. Истинският наш, споделен живот. ❤

Винаги има следващо лято.
И дори куците пилета могат да летят.
Винаги – само трошички да има!
🙂 🙂 🙂

За присъствието на Духа като късмет

Искаш ли късметче? – и докато кажа каквото и да било, Ники вади от раницата си малка розова кесийка – Ето, избери си. Вземи си и бонбонче.
Не, бонбонче не искам, благодаря ти, но, виж, късметче не отказвам – засмивам се неочаквано игриво, а пръстите ми с лекота поемат малкото листче. Та кой получава късмети посред лято?! Е, вярно, лятото, вече прегаря и почти си е тръгнало даже, но какво от това. Двамата с Ники се греем на слънчице, удобно поседнали на отдавна изсъхналото дърво-пейка. Паркът е населен с неделни обитатели, а Яница е щастлива до любимите си кучета. И тогава прочитам късмета:
Присъствие на духа. – изречението е толкова обикновено, само дето ме кара да преглътна. Необикновено. А Ники да възкликне замислено:
Хм… Кога ли съм го писал това?!
Защо? – поглеждам го вече окопитила се. И доволна. – Всъщност, това си е точно моят късмет. Убедена съм! – и не го лъжа. Но Ники продължава да клати глава:
Не знам… Тежко е някак. Тежко…

 

Месеци наред тази случка ме държеше странно жива. Не спирах да разсъждавам за Духа си, който няма почивни дни. Не ползва болнични, нито знае що за удоволствие са това ваканциите. Все е на линия. И винаги готов да ме брани. Най-вече от мен самата. Първоначално, си признавам, го съжалих. Може ли така да се живее? Защо да си го причиняваш наистина? Не бива така. Не може… Както каза и Ники: тежко е някак. Колкото повече дълбаех, обаче, толкова повече усещах силата на „присъствието”. Просто е – Духът обича „живи” тела. Мъртвите опаковки не са негова територия. Трябва да му предложиш атмосфера. Да кипи, ври, пулсира… Да диша. Тогава той е Тук. И присъства с цялото си същество. И, да, може да е трудно, но живото често боли.

Новогодишната еуфория отключи отново този „късметлийски” спомен. И ето ме пак отначало. На „ти” с Духа си. Говорим си. Повече Той – на мен ми е мълчаливо.

Уморена си, защо?
Ами, знаеш ме. Въртележката ми е такава. Вървя. Греша. Пораствам. За радост, в кожата си се побирам още. И да вярвам още мога. Но умората си е факт. – свивам рамене, оправдавам Му се сякаш, а Той най-естествено ме допълва:
Точно като годините. И опитът, който ти подарява онази дълбочина, в която вместо да се удавиш, откриваш блаженство.
Прав си, но, знаеш и друго – понеже дълбините не са за всеки, плуването там е самотно занимание.

Та в тая връзка, благодарна съм Му много.
Че е с мен.
Без почивен ден.
И присъстваме заедно.
Навсякъде, където съм обречена да бъда сама.
С късмета си да съм щастлива.
И болезнено… истински жива.

Пълна с огън

Студено е –

Снежинки поздравяват,

с минуси прегръщат.

Утрото разсънва с лед.

Пързаля.

И не гали.

Кафето бързо в чашата изстива –

със Зимата деля го.

Щедра съм.

И давам.

Подарявам й от топлината.

После зъзна,

пълна с огън.

И крилца протягам да се стопля.

В пламъка да се огледам.

И да изгоря в любов,

докато светя.

 

 

Коледни сълзи или молитва за Рождество

Сладко-горчиви. С аромат на канелена нежност, обвити с шоколадова глазура от усмивки, оставящи лимонена тръпчивост и, разбира се, щедро украсени с вълшебната сила на хилядолетна борова гора. Моите коледни сълзи. С всяка Нова година изворът им придобива нови дълбочини.

Щастието не винаги усмихва. Щастието може и да горчи. Като любимо черно кафе. Живителната течност, която разбужда сетивата ти. Глътката мощ, с която започваш отново. Раждаш новия ден. Възкръсваш от старите рани. И благодариш, благодариш…

Семейство, дом, деца, работа, пари, желания, мечти…

Имаме, Господи, а не спираме да искаме още и още…

Даваш ни, Господи, а ние все бедни се чувстваме….

Винаги си с нас, Господи, но все самотни си ходим …

Раждаш се и възкръсваш за нас, а ние само празнуваме, Господи…

Моята коледна радост.  Защото съм имала и защото имам. Толкова, колкото съм поискала и не повече от колкото съм дала. На свои и чужди. На приятели и врагове. В райско блаженство или в ада на земните грехове. Моето вълшебство от коледна тъга. Защото съм губила и защото пак ще печеля.

С плача на новородено те празнувам, Господи – невинно крещя, защото да дишаш… ох, така да боли! Затова, моля те, прегърни сега нямащите. Облекчи страдащите. Стопли премръзналите. Охлади страстните. Успокой душите ни и освети мислите ни! И нека любовта ти владее Земята. Тук и Сега. В мир, хармония и светлина. До следващото ти раждане, Господи, поне до следващото…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Отново чакам Коледа

Дали защото съм изгубила
или защото пак спечелих,
отново чакам Коледа.
Невинна.
Чиста.
И с илюзии.

Завързвам с панделка гнева си.
Със златна нишка опакован,
Страхът е под елхата също.
Подарък беше и тъгата,
С която лягах си безмълвна.
Сега в красиви опаковки
блестят сълзите ми
и пръскат радост.
Като играчки лъскави
трептят неволи.
Хубавичко опаковани са
черни мисли и тревоги.
Умората я няма,
Събудени мечти танцуват.
Приспан е делникът,
превързал рани.
А ангелите, очаровани,
ме галят с песен
и нежно благославят.

Ограждам празника си тихо.
Не мога и не искам да го цапам
с лекета, блудкавост и каши.
Ревниво пазя го за светлината.
С покривка от душа застилам.
Наливам го в кристални чаши.

.

 

Не искат да ме стигнат

Мъглата е свирепа.
Студът разкъсва.
Изгубвам се,
а умората боли.
Защо им позволих?
Къде отново сбърках...

Ще мине, казват.
Знам.
И чакам.
Но отговорът е различен.
Свирепо хладен.
Реже.
И пътят ми го няма.
Изгубена сама вървя.
Не искат да ме стигнат.
Или не могат.
Не знам.
И затова сега крещя.

 

 

 

 

Не мога да съм друга

Не мога да съм друга.

Пак обичам.

Прощавам пак.

И мога даже да мълча.

Стрелите от душата си изваждам.

Преглъщам се отново,

а как горча…

Сълзите пресушавам.

Почиствам с нежност.

И продължавам.

С днешния си ден.

Напред.

И с Господ под ръка.

 

 

 

 

Балончета щастие

28 ноември, събота
9 ч.
Телцето й още носи топлината на съня, а босите й крачета смело се втурват към новия ден. Пресрещам полета й по паркета и я гушкам. Малките ръчички ме обгръщат и не мога да се спра да я целувам. Студено е и решавам да я загърна с ризата си, огромната стара риза на Страшко, която обичам да разхождам из вкъщи, и неочаквано се превръщам в мама Кенга. И тогава става особено. Тя се свива в мен, досущ ембрионче, криейки измръзнали стъпалца в ризата, а аз не смея да мръдна, да не разваля магията на момента. Сърцата ни затупкват в един ритъм. Порасналото ми момиче и аз се сливаме в едно. После малката главица се вдига, две бадемови очички ме поглеждат и замирам от нежното „ма-ма“, което ми подарява. Отново сме едно цяло. Плът в плътта. Сякаш никога не сме се разделяли. И се виждам точно преди шест години. На същия ден. Отново събота. Която още не подозирам, че е последната от бременността ми. Денят е хубав и свеж, но аз домакинствам – размразявам хладилник. Клякам, бърша, ставам… Не се щадя, нищо че коремът ми вече тежи. Не ме свърта на едно място. А пред очите ми е само едно – моето жадувано момиченце. Мечтая само как ще го прегърна и целуна. И ето ме пак в действителността. Със сбъдната мечта – гушкам си я и целувам, целувам… Наистина не мога да й се наситя. Това дете е сякаш вълшебната ми сила, с която сутрин зареждам, а вечер лековито мажа житейски рани. Яница – моето чудо. Смисъл. И истина. Моята нова религия. Чиста проба любов.

11 ч.
Тортата се разпада. Прекалено съм сиропирала блата домашно производство, който съм разразяла леко накриво и ето ти наклонената торта в Пиза. 🙂 Абсурд да се разстроя обаче. Кремът ми се получи фантасмагория. Бърках стриктно на тих огън и нито има бучки, нито загоря. Импровизацията ми от орехови ядки, свежи плодове (круши и банан) и сладко от боровинки плюс сироп с кафява захар, лимон, уиски и вермут е не по-малко уникална. Кухнята ухае на масло, кокос и ванилия. Е, мога ли да не съм щастлива?!

13 ч.
– А каква е пратката? – ме пита жената в куриерската служба, докато рови из пакетите. Не мога да й отговоря, защото не знам. Сутринта телефонът ми ме изненадва със съобщение, че имам пратка и трябва да отида в офиса до 14 ч. и ето ме тук в очакване.
Ровенето приключва, когато в ръцете на служителката се оказва голям обемист плик. Чета на бележката името на любимата Мая, с която ни срещна едно от многото интервюта относно нашата кауза, които съм дала през последните месеци. Но Майчето не е просто една от многото. Тя е запомнена и отделена в специална графа приятели-колеги. Защото е сърце-подарък, душа- човек. И ето, сега е изпратила подарък на Яница.
Обяснявам на служителката, че дъщеря ми утре има рожден ден и една приятелка е решила да ни изненада.
– Ей сега ще разберете и какво има в пакета – момичето отсреща ми се смее закачливо, докато ми дава да разпиша формуляра.
– Знаете ли, аз вече знам какво има в пакета – й казвам – Има любов! При това огромно количество и това ми е напълно достатъчно. Каквото и да има вътре, за мен няма нищо по-ценно от желанието да зарадваш, от жеста да направиш добро.
– Вярвам ми! – казва жената и ме изпраща с усмивка.

Вървя под дъжда и благодаря на Този „Отгоре“, който е толкова щедър към мен и моето дете. Всеки ден през изминалите вече шест години. Щедър, всепрощаващ и благ, дори когато го ругая, а дяволите в мен пируват.

23 ч.
Благотворителният концерт на УНИЦЕФ, България е вече в историята, но Яница не иска да го пусне. Тамън се е качила на сцената. Цяла вечер не е спряла да се усмихва, да раздава целувки, да показва с пръстчета на колко години става и изобщо да приема овации. Истинска социална принцеса. Издържлива и раздаваща се докрай. Звезда от най-висок ранг. Моята звезда. Пътеводна. 🙂

more 2014 132

 

29 ноември, неделя
2 след полунощ
Като аеро балончета в душата ми бълбука щастие. Нима съм същата онази Тони, която се разпадаше на съставните си части и проклинаше цяла Вселена? Не съм, разбира се. Онази отдавна я погребах. Там някъде, заедно с гнева, вината, самосъжалението. И сега наистина съм друга. Умиротворена. И повече от благодарна за подаръка в нетрадиционна опаковка, който получих точно преди шест години. Яница – дете извън стандарта, дете с мисия да обича.

Даа, ето, че пак идва време да се раждаш, мило мое дете, и аз не мога да заспя. Родилните майчини мъки са май до живот. Все сме до вас. И все треперим. От радост или болка.

more 2015 073

Виното в чашата мързелува. Опиянена съм от майчина гордост и глътката ми хич не върви. Загърната в топлата риза си мисля за сутринта, но моментът вече го няма – Янката спи блажено в креватчето, новият ден наближава и вълшебството не може да се случи. Случва се обаче друго. Усещам как умората си отива. Раменете ми се отпускат и се превръщам в леко, леко перце. „Изглеждаш щастлива“ – ми написа снощи една друга любима Мая, а аз се усмихнах – „Защото СЪМ щастлива“.

Щастието е точно това.

Лекота.

more 2015 044

Слънчице мое, богата съм с теб! А ти си имаш безценна усмивка, дом, семейство, приятели… и не спираш да получаваш подаръци.  Само бъдеще сигурно май още си нямаш, но мама е тук затова. Да го построи. С тухлички от добрина. 🙂

Какво ли щях да правя без теб, калпазанке любима?!

Здрава бъди, ооооооообиииииичаааааам тееееееее!

❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤

Глътката поредна

Мокро е навън,

а тя – гореща.

Глътката кафе.

Зареждам.

 

Покривите хлъзгат мисли.

Вместо захар – капки дъжд.

Зимата е близо,

коледниче цъфна.

Близо съм и аз.

 

Чашата е празна,

глътката е нова.

Сетива празнуват.

Пак се раждам.

 

 

 

 

В жълто

Потрепват леко.
И замират.
В последен танц –
красиво жълти.
Не плачат.
И не обвиняват никой.
Животът си обичат безусловно.

Пробождат клоните оголени
онази, лятната ми същност.
Но болка няма.
Тишината я поглъща.
Предпазва ме от рани –
комплекси и очаквания,
с които се товаря –
ненужно и безсмислено.

Листата са обречени на есен.
И с есен днес ще се лекувам.
В килим от злато ще потъна.
И в жълто ще се натанцувам.

Обещание за красота

Потъвам в сладката й трапчинка. Като по вълшебна пързалка се спускам по усмивката й, разтеглена чаааак до ушите, и излитам отново, отскачайки щуро в бадемовите очички. Ухилени и те като чертички. Даа, денят започва. Слънцето се събуди. 🙂

Поглеждам часовника – закъснявам традиционно. Но днес не ми се бърза. Оставям радиото да гърми, а Яница да танцува. Кафето ми придобива нов вкус – на удоволствие. И щастието ме прегръща толкова силно, че се задъхвам от радост. Добро утро, свят! Добро утроооооо!

Хленч и дъжд от неочаквани сълзи и сополи. Неее, Янице, моля те остави чадъра, днес не вали! Не можем да се погодим с госпожицата, която иска да излезе навън, въоръжена с чадър. Червен на малки жълти мечета. Явно е решила, че й отива на тоалета. Нали е кифла, както я нарече вчера брат й, докато му разказвах за неузнаваемата Яница на фризьор – послушна и замряла от кеф и женско самочувствие. Та ето го спасението и сега. Дръпвам кифличката пред огледалото и започвам преговорите: „Хайде да оставим чадъра. Виж колко си красива с тази шапка, а?!” И чудото става, усмивката отново се ражда и сълзите пресъхват. Обещание за красота – колко малко й трябва на една истинска жена! 🙂

Улиците са понеделнишки пълни. От всички посоки летят хора и… листа. Танчето ни посреща в детската градина и ни показва бебето на сина си. Защо бебетата винаги ни разтапят? ❤ Оставям Янката и Софи да се прегръщат и не спирам да благодаря за любовта, която получавам.

Краката ми сами ме водят в храма. Часът е прекалено ранен, а денят делничен и църквата е празна. Вчерашният Архангел Михаил обаче още е тук. Празникът се усеща навсякъде. Цветя и слънце, което прозира през стъклописаните прозорци. Оглеждам се. Очите на Богородица се усмихват. Моля се за здраве и любов. Сгушена в божествения покой.

Вратът ме боли (хроничните ми болежки нямат почивен ден), но тази сутрин не мога да не гледам нагоре. Облаците са вълшебни. Надиплени като дантела. Не, не като дантела. А като венчелистчета на маргаритка. Като парашутчета, хванали се за ръка, точно преди полет.

„Поглед към Небето” – огромната реклама на авиокомпания ме обобщава. Вадя телефона и снимам. И резултатът е прекрасен. Вселената ме прегръща.

Bog

Мир със себе си.
Есенен полъх.
Мъдро щастлив.

Обичам.
Благодаря, че обичам!
❤ ❤ ❤

Когато мога да летя

Във въздуха лети надежда.
С крила на ангел я предпазват
добри души, от светлина родени.
С молитва тихо я обграждат.

По пътя й я следват.
С любов и мъдрост я даряват.
С богатството на добрината
Песен й запяват.

Във въздуха лети надежда.
Летя и аз.
И не поглеждам
към долната земя, обвита в мрак.

Светла съм,
когато мога да летя.
Лесно е –
да съм добра.

Прозорецът е мръсен

Ноември се оглежда,
слънчева жилетка носи.
Но не може да се види –
прозорецът е мръсен.
Дълго лято крил е.
Прахолякът му обагрен
с климатика на съседа,
в пръските му са играли
гълъби.
И вятър.

С Весето на 50

Сутринта още хапе, но слънцето се усеща. Денят е много специален. С Весето на 50. А сега де. Как да си я представя, като не мога?! Не само, защото тя си остана завинаги едно двайсет и четири годишно момиче, но и моята кака остаряла?! Абсурд голям! Първо, ако кака е остаряла, значи и аз съм минала в група Б, пък нещо не съм усетила да съм се наиграла в А. 🙂 И разбира се, второ, Весето, която пръскаше чар на поразия и носеше стил за милиони, никога нямаше да се даде на старостта. Щеше да си метне небрежно годините на рамо и да си ги показва с възможно най-сладкото женско достойнство. Нежно. Гордо. Заразително. Гледай ти, започва да ми просветва и, някак неусетно, образът на патинираната ми юбилярка се избистря. Сякаш ме хваща под ръка и заедно заизкачваме баира на булеварда. Със супер ведра танцова стъпка. Така де. Днес има рожден ден!

Очите й се смеят. Онзи ироничен поглед, с който така да ме стряскаше навремето. Все се чудех дали ми се ядосва или присмива. С бенката на татко малко над плътните изкусителни устни. Моята магнетична сестра. Вървя и й се радвам, а усмивката ми направо ще изскочи от главата ми. Всъщност, аз наистина съм литнала май метър над обичайния си ръст и се гледам някак странно отстрани. С Весето до мен летя мълчаливо и душата ми е цяла. Пълна с празник. Не с тъга. Защо не ми се плаче?
– Защото днес ще празнуваме, Тонииииииии! – не разбирам как чувам гласа й, когато само се гледаме, но го чувам. И изобщо не полудявам. И е повече от истинско всичко. Колите се спускат стремглаво по „Черни връх”, разминавам се с хора по тротоара. Обикновени действия, но не и усещания. Аз съм прекрачила границата на другото измерение и не мога… не мога да не благодаря, че сме заедно с моята толкова специална рожденичка. Къде отиваме обаче?

– Хеееей, как къде?! В МОЛ-а, разбира се! Харесала съм си едни мммм, чудни ботушки. Струват майка си и баща си, но мисля да си ги взема – един път ставам на 50, нали така? – толкова е щастлива моята Весе и вече си я представям как елегантно ще припка довечера с новите ботуши. Задължително ще е и с ново стилно бижу, нова рокля и… шал! 🙂 Имах, не имам (това минало време точно сега изобщо не ми се връзва) най-елегантната сестра на света! Тайно обличах скъпите й дрехи, купени от „Валентините” (особено любим магазин й беше онази „Валентина” под колоните на „Графа”, а пред очите ми е още онзи черен пуловер с мънистата – така да го харесвах, ей!). И в несесера й с гримове все ровех. И все се мацотех експериментално. 🙂

– Весе, а гости?
– Че как? Всички ще дойдат. Работен ден е, но ще се почерпим едно хубаво. Веднъж се живее! – размята руса коса и за пореден път й се възхищавам. Моят вечен идеал за жена. Сестра ми. Дано поне мъъъъничко приличам на нея.

Tony-20

Не знам кога си тръгва. Но вече не я държа под ръка. Очите ми обаче продължават да са сухи. В гърлото ми е спокойно. Няма буца и съм лека. Усмихната. Не мога да тъжа. Вече не. От днес само ще празнувам.

Кога се промених, не знам. Явно съм изкачила още едно стъпало нагоре. С реки от самосъжаление, гняв и какво ли не. Изстрадала съм се и затова днес наистина е време за празнуване на осъзнатото.

Tony-18

Истински започваме да живеем, когато осъзнаем, че животът и смъртта са едно неделимо цяло. И нищо не губим, когато любимите ни същества ни напускат. Напротив. Те ни отварят още по-ясно душите. Помагат ни да преминем отвъд житейската бездна от земно отчаяние и черна скръб и да открием светлината. Светлината, в която любовта обожава да цъфти. И грее с лицата на нашите близки. Видях го. Усетих го.

Весенцеееее, жива си, любима моя сестричке!!!
ЖИВА, защото те ОБИЧАААААААААМ!!!!
А понеже веднъж се живее, отивам в МОЛ-а – да намеря онези ботушки! 🙂

Тъжна дума ли е есента

Гълтам шума на града.
Горчиви мисли газя.
Изсъхнали листа.

Ще ми се да се изгубя.
Да се спася сама.
Да я преплувам
тази есенна тъга.

Тъжна дума ли е есента?
И как да я усмихна,
когато няма светлина?!

Петковден е

Петковден беше.
Всъщност, още два часа е.
Денят на моята светица.
Не й запалих свещ,
Не остана време от делнично тичане, вирусно подсмърчане и обичайна светска суета.
Обаче й омесих питка.
Намазах я с мед.
И после я полях с червено вино.
А сега се моля да намерим пътя и истината, и живота.
Моят Петковден.
Истински.
И нужен.