Приятно ми е, Антония! :)

Обичам си името, но толкова рядко се представям с него. От малка съм си Тони. Просто Тони. Кръстена съм на дядо Тончо, бащата на мама. Уникален чешит, който до края на дните си, така и не призна, че продължавам името му. „Маро – обръщаше се към майка ми – Мани ги тия чуждоземщини. Това дете не е на мен кръстено!” „Татко, че Тонча ли да я кръстя? – упорстваше мама и изобщо не му се даваше – Пък без друго и на теб, и на нея все Тони ви викат, какво искаш повече?!” Чудя се и до ден днешен, дали именно нежеланието на дядо да съм Антония, не ме направи трайно Тони, не че има кой знае какво значение. Аз съм си аз и в двете си именни форми. 😉 Когато започвах журналистическата си кариера като студентка в Дарик радио, опитах да съм Антония, но не се получи. Колегите взеха да ме обявяват в ефир като Тони Маринова и така Антония остана официалната и бих казала абсолютно непозната ми страна. Но и по-личната – като Антония ме знаят най-близките хора. И понеже в този блог всичко е повече от лично, реших, че Антония заслужава да ви посрещне.

Вече трета седмица стопанисвам ЛЕЧЕБНИЦА, но все не стигам до това представяне. Все отлагам да ви разкажа личната си история. Оказа се трудна работа да разказваш за себе си. Обикновено. Както се случват всички истории. Необикновени си ги правим после. Сами. Когато избираме какви да бъдем – главни герои или масовка в своя собствен живот. Сигурно, защото рядко съм била в масовката, моят живот никога не е бил от лесните. Но никога не съм искала друг.

Бях отгледана в женско царство – царството на мама, баба и кака. Бях само на пет, когато баща ми забрави за нас (Буквално. И трайно, заради любов с колежка.) И на 13-сет, когато завинаги ни напусна, месец преди да навърши 44-ри. Болен, сам, с угризения. Погреба го мама, а не втората му, законна вече, жена. Тогава разбрах, че истинската любов никога не умира, дори когато е наритвана, обиждана, прегазвана. Така изгубих два пъти баща си и започнах да се калявам житейски. Благодарение на стандартния развод, семейството ми стана нестандартно. Снаха и свекърва – мама и баба, заживяха заедно, обединени от общата си болка и бъдещето на две малки момичета. Изневярата на баща ми ни направи железен женски тим. Имах най-прекрасната майка, най-любящата баба и най-вдъхновяващата сестра на всички възможни светове! Растях обичана, свободна, но никога повече не можах да бъда истински дете. Бях преждевременно пораснала. С децата ми беше скучно. Пишех, рисувах, разказвах… Прекалено вглъбена в себе си. С ужасно много страхове и комплекси. Страховете ме обладаха съвсем, когато кака се разболя. Весето се бори геройски няколко години, но ракът накрая я победи. Почина на 24-ри, парализирана и напълно стопена, една неделя, точно на Гергьовден. Като жертвено агне си отиде. Така и не можа да прости на баща ми. Според лекари, стресът от развода отключил изключително редкия тумор, който и в Париж не можаха да укротят. Сестра ми беше всичко за мен. Загубихме се прекалено рано – бях на 16-сет. Но тя и до днес е винаги с мен. Знам, че ме пази от своя по-добър свят. Както знам, че някой ден отново ще се срещнем.

На баща ми още прощавам. С години събирам счупените от него парченца в душата си и ги изхвърлям, защото няма лепене за тази болка. Нито преодоляване. Уви, всеки избор си носи последствията.

Когато почина и баба, вече бях спец в погребенията. Точно затова, днес трудно ще ме видите по панахиди и опела – мразя погребения! На гробищата ходя два пъти в годината – на Гергьовден и на 28 октомври – рожденият ден на Весето. Тишината там ме успокоява, дори мога да се разплача. Няма нищо по-стягащо гърлото от гледката на надгробен паметник с имената на най-близките хора…

Казват, че след буря, изгревът бил най-красив. И е така. След моето възрастно детство, изгря красив епизод. Завърших училище, приеха ме в желаната специалност Журналистика. Учех за радиожурналист и още във втори курс си намерих работа в едно от частните прохождащи радиостанции. После в едно друго радио срещнах и голямата си любов, под формата на един мустакат новинар. Неприлично млада ме взе, бях само на 21-една. Оженихме се светкавично, след тримесечна връзка и още сме заедно. Когато Косьо се роди, бяхме не на седмото, а на 77-мото небе – толкова искахме син! А той пък се оказа и умен, красив, добър… А бе на майка си, как да не му се радваш?! 😉

Следващите години минаха и бързо, и бавно. Семейство, работа… Работа и семейство. Започнах да мисля за второ дете. Момиченце. Но то така и не идваше близо пет години, докато не останах без работа в началото на 2009-та – спряха здравното предаване, което беше станало моя визитна картичка повече от девет години и забременях. Странно нещо е животът, все ни изненадва. Е, моята изненада тепърва предстоеше. След девет месеца съвременна пренатология и стриктно следена бременност, в целия си блясък изгря едно необикновено създание. Яница. Магьосница със Синдром на Даун. Да, дъщеря ми е магьосница. Живея с вълшебствата й вече почти пет години. Когато се роди, мислех, че животът ми е свършил, а той взе, че започна отново. Рефрешнах се някак с определено различен софтуер, с една хромозома отгоре. Е, в началото я оплаках приживе, толкова много ревах, защото и аз като повечето хора, не знаех нищо хубаво за тази диагноза. Само лошо. Но когато искаш да видиш хубавото, очи ти се пращат.

Днес Яница е моето най-голямо вдъхновение! Тя и всичките наши слънчица, които обичам и които срещнах благодарение на Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун. Тези деца са смисълът, който ме изпълва и води напред. За техния достоен живот ще преместя и канари, ако трябва, защото вярвам, че те заслужават. Вярвам в моето дете и всички като нея и знам, че утрешният ден ще бъде по-добър за тях. А защо ми се случва всичко това? Сигурно, защото мога да проправям пътеки и защото обичам. Никога не съм спирала да обичам, дори когато са ме наранявали най-тежко. И винаги съм била с лопатата на пътя – свикнала съм на тръни, падала съм в трапове, газила съм тиня.

Яница дойде и за друго. Да ми покаже, че щастието е въпрос на избор. Години наред имах всичко, но не можех да му се радвам. Работа, която обичам. Дом, дете, съпруг-мечта и въпреки всичко не бях доволна. Мръщех се постоянно. Все нещо ми липсваше. Яница запълни тази липса. Донесе ми покой. И сега ми е леко да се усмихвам.

За Яница, със сигурност, тепърва ще имам да разказвам, защото тя е постоянната ми муза и виновницата да съществува този блог. Тя и хората, които не спряха да вярват в мен и да ме подкрепят неотлъчно – мама и моите любими мъже! Обичам ви! Много!!!

Вярвам, че личните истории сближават. Животът на всички ни е колкото различен, толкова и еднакъв.

Всички сме тук, за да си спомним колко хубаво нещо е Животът. А докато си спомняме, ЛЕЧЕБНИЦА-та е отворена!
Благодаря, че сме заедно!

Искрено ваша:
Тони/Антония

❤

25.09.2014 г.

Реклама