Още е пред мен, приведена над шевната машина. Любимата й крачна Сингер, черна със златисти орнаменти и ремъка на страничното колело, който често се късаше от прекалена експлоатация. Баба беше неуморна. Денонощно бодеше очите си с тропоски, вдяваше конци и майсторски разкрояваше рокли, поли, костюми. Клиентките й нямаха край. Почти нямаше ден без посещения за проби. В хола не оставаше празно място от жени по комбинизони. Щастливи се нареждаха пред огледалото и баба ги подхващаше с карфиците и кредата, ако трябва нещо да се отбележи за доизкусуряване. Мразеше мърлявите работи. Колко пъти й носеха да оправя чужди грешки – да разпаря неудобни подплати или да изправя криви подгъви. Търсеха я за всичко и винаги се връщаха при нея, защото шиеше качествено и взимаше малко. Често чувах „Лельо, Веске, нали ще ми го ушиеш, ще чакам колкото трябва, само не ми отказвай!” И баба шиеше, не отказваше – с едната пенсия и заплатата на мама дом трудно се хранеше. Нищо, че беше мечтала за пенсионерско спокойствие след дългия си трудов стаж в трикотажния завод „Лиляна Димитрова” – социалистическата фабрика-легенда с високо качество и производителност на труда. Не го дочака това спокойствие, но то май и не беше за нея.
Животът й бил труден от дете. Родена по времето на Балканската война през 1912-та, беше преживяла още две войни. Глад и лишения за нея не бяха просто думи. Почиташе хляба като икона и никога не изхвърли и трошица. Винаги пазарувахме с килограми брашно, захар, сирене, кашкавал, олио, масло. Баба така обичаше – да има, шкафовете да са пълни. Ужасно се сърдеше, ако с кака оставяхме нещо в чиниите и винаги го дояждаше с думите:”Ей, деца, не сте гладували, как се изхвърля така храна!” Не беше имала детство, нито моминство – като най-голямото дете в семейството, изгледала двамата си братя и по-малката сестра. Късно я омъжили (била повече от стара мома за онези години, минавала трийсетте) за дядо Христо, също изостанал в любовните сгледи, накуцвал заради недъга си, спомен от детския паралич. Родила му две деца – баща ми и леля. Обичали се, но рано беше останала вдовица – нито аз, нито сестра ми бяхме виждали дядо. Само мама беше живяла броени месеци с него като млада снаха, току-що омъжила се за татко. Дядо го познавах единствено от сватбената им снимка в спалнята и затова ми беше много забавно, когато ядосвах баба и тя казваше: „Ииий, как пък всичко лошо взе от дядо си Христо!” Не знам какво съм взела от него, но си имам една бенка на ръката, която е имал и той – абсолютно същата била, така казваше баба.
Баба не беше само шивачка. Въртеше къщата, пазаруваше, готвеше и се грижеше за нас. Как се справяше? Знам ли, но никога не я чух да се оплаква. Помня я как меси баница в неделя, разхвърляла из цялата кухня готовите кори. Ето я и как пържи мекички, палачинки или кюфтенца с картофки. В редките моменти, в които почиваше, виждах баба над кръстословицата, с очила, които а-ха да паднат от носа й и изплезено крайче на езика – винаги правеше така, когато се концентрираше. Не беше учила много (разказваше ми за девическия пансион, където беше прекарала няколко години), но беше умна, начетена по природа жена. Заради баба бяхме абонирани за всевъзможни вестници и списания. Обичаше да чете всякакви книги и особено криминалета – Агата Кристи, Реймънд Чандлър, Богомил Райнов. Баба беше първият ми редактор, моят верен читател. Спомням си как я хващах за ръце и карах да поседне, за да й прочета поредното си словесно произведение – някое ново стихотворение или дълбокомислено есе. Баба ме слушаше винаги много внимателно и после не спираше да ме гледа с едни такива огромни очи, в които имаше и почуда, и възхищение. „БравА, бе, Тони, ама откъде го измисли това, баба?” – все ми казваше, с нейното „а” в края на „браво”, а аз се подсмихвах доволно – литературната й критика ме устройваше.
102 години след рождението на баба, в нейна памет, си подарих една хубава работна събота. Чистих, готвих, подреждах. Само дето не ших (след като веднъж така й повредих машината, баба ми забрани да практикувам този занаят). И сега ще седнем на масата – с пълни чинии и чаши, както баба ме е учила. С ракийка и салатка, както обичаше.
Честит рожден ден, бабо! ❤
Твое благодарно момиче 🙂