С вкус на надежда

Вървя си по тротоара и нещо се изтърколва в краката ми. Навеждам се. Орех – мокър от локвата, кален и доста голям. Взимам го в ръка и ми натежава приятно в дланта. Пълен ще да е. Здрав. Обгръщам го внимателно със салфетка и го прибирам в джоба. Късмет ми е. Продължавам по пътя си и след няма и метър, още един подарък от ореховото дърво в къщата от дясно. Този път съвсем малко орехче. Дребно и леко. Секунда колебание и то се озовава при големия си брат. Дори да съм прибрала празна черупка, казвам си, че джобът ми е пълен с много повече надежда, отколкото главата със съмнения. 🙂

Хубаво е да започваш деня си с предчувствие за пълнота.
С усмивка, в която лесно разтваряш вечното бързане.
С надежда, в която стопяваш нерви и страхове.

Толкова е изтощително да се събуждаш уморен.
Гневен на себе си.
Да живееш сякаш насила.
Без вяра в утрешния ден.
С погребана надежда за днешния…

Пълно е с такива физиономии сутрин. Вървят по слънчевия тротоар и не виждат слънцето. Минават под ореха и не се навеждат – мръсната локва не може да ги заинтригува. А в калта често се търкалят подаръци. Но го знаят само тези, които не се страхуват да изцапат ръцете си.

С изцапани ръце, но щастлива – така се прибирам вкъщи. Нетърпеливо чупя орехите и о, чудо – и двата са здрави! Дори лекото дребосъче крие съвършена ядка. С най-сладкия вкус. На надежда.

Реклама

Да срещнеш щастието

Да хванеш щастието?
Може!
Вдъхни дълбоко
и почувствай.
Мигът отлита.
Скоростно,
стремглаво,
ураганно,
но остава в теб
като молитва,
като бебешко дихание,
като чиста майчина сълза.

Да срещнеш щастието?
Може!
Усмихни се –
с очи, сърце, с душа!
Усмихни се –
с разум
и дори от суета!
И не спирай да обичаш –
себе си, врага.
Обич безусловна подари си,
и усещане за топлина.

Щастието е тук.
Сега.
В спомена за този ден.
Щастието е в теб.
И в мен.
Щастието е у дома!

За филтрите и хората

Почиствам прахосмукачката на балкона. Сменям мръсната торбичка с чисто нова. Оказва се не само претъпкана, но и леко прокъсана от едната страна. Ето защо всичко вътре е в прах и трябва да сменя и филтърната торбичка за мотора. Кихам, сменям, бърша и ругая. Колко работа си отворих! Ама сама съм си виновна. Да бях погледнала навреме.

Който не чисти редовно и не си сменя филтрите, затъва в прахоляк и мръсотия. Толкова е просто. Наслоената мръсотия трудно се измива. Яко търкане си трябва. И още – топла вода, че и препарат за по-добри резултати. Дойде ли време за химията, обаче, положението може да е и неспасяемо. Търкаш, пръскаш, третираш, но емайлът вече е друг – запомнил е щетите.

Кога за последно помисли за себе си? Почистваш ли се редовно от отровите на деня? Знаеш ли как да използваш филтъра си? Грижим се за прахосмукачки, хладилници, печки. Лъскаме кухненски плотове. Дезинфекцираме бани и тоалетни. Перем дрехи, метем помещения… А за самите себе си – още и още изисквания, цели… Затрупваш се с излишество от хора, които не са ти нужни. Хора, които те изяждат с негативната си енергия. Хора, които те карат да се гневиш и да мразиш… Затъваш доброволно в измислени отношения и ситуации. Сменяш лицето си по няколко пъти на ден. Лъжеш сърцето си… И накрая просто се разболяваш. Нелечимо.

А колко е просто да бъдеш истински! Да следваш сърцето си. Да бъдеш с хората, които те водят напред, а не те дърпат назад. Да забравиш комплексите си и да превъзмогнеш егото си. Да можеш да се извиняваш и да благодариш. Да гледаш слънцето в очите. Да вярваш на човека до теб.

Мръсният свят не прощава, но мръсният свят не е задължителен. И от него има спасение – ти!
Ти, който сам управляваш мислите и желанията си.
Ти, който сам се обичаш.
Ти, който умело боравиш със собствените си филтри.

Почисти се днес, не чакай утре – утре не винаги идва!

Баба

Още е пред мен, приведена над шевната машина. Любимата й крачна Сингер, черна със златисти орнаменти и ремъка на страничното колело, който често се късаше от прекалена експлоатация. Баба беше неуморна. Денонощно бодеше очите си с тропоски, вдяваше конци и майсторски разкрояваше рокли, поли, костюми. Клиентките й нямаха край. Почти нямаше ден без посещения за проби. В хола не оставаше празно място от жени по комбинизони. Щастливи се нареждаха пред огледалото и баба ги подхващаше с карфиците и кредата, ако трябва нещо да се отбележи за доизкусуряване. Мразеше мърлявите работи. Колко пъти й носеха да оправя чужди грешки – да разпаря неудобни подплати или да изправя криви подгъви. Търсеха я за всичко и винаги се връщаха при нея, защото шиеше качествено и взимаше малко. Често чувах „Лельо, Веске, нали ще ми го ушиеш, ще чакам колкото трябва, само не ми отказвай!” И баба шиеше, не отказваше – с едната пенсия и заплатата на мама дом трудно се хранеше. Нищо, че беше мечтала за пенсионерско спокойствие след дългия си трудов стаж в трикотажния завод „Лиляна Димитрова” – социалистическата фабрика-легенда с високо качество и производителност на труда. Не го дочака това спокойствие, но то май и не беше за нея.

Животът й бил труден от дете. Родена по времето на Балканската война през 1912-та, беше преживяла още две войни. Глад и лишения за нея не бяха просто думи. Почиташе хляба като икона и никога не изхвърли и трошица. Винаги пазарувахме с килограми брашно, захар, сирене, кашкавал, олио, масло. Баба така обичаше – да има, шкафовете да са пълни. Ужасно се сърдеше, ако с кака оставяхме нещо в чиниите и винаги го дояждаше с думите:”Ей, деца, не сте гладували, как се изхвърля така храна!” Не беше имала детство, нито моминство – като най-голямото дете в семейството, изгледала двамата си братя и по-малката сестра. Късно я омъжили (била повече от стара мома за онези години, минавала трийсетте) за дядо Христо, също изостанал в любовните сгледи, накуцвал заради недъга си, спомен от детския паралич. Родила му две деца – баща ми и леля. Обичали се, но рано беше останала вдовица – нито аз, нито сестра ми бяхме виждали дядо. Само мама беше живяла броени месеци с него като млада снаха, току-що омъжила се за татко. Дядо го познавах единствено от сватбената им снимка в спалнята и затова ми беше много забавно, когато ядосвах баба и тя казваше: „Ииий, как пък всичко лошо взе от дядо си Христо!” Не знам какво съм взела от него, но си имам една бенка на ръката, която е имал и той – абсолютно същата била, така казваше баба.

Баба не беше само шивачка. Въртеше къщата, пазаруваше, готвеше и се грижеше за нас. Как се справяше? Знам ли, но никога не я чух да се оплаква. Помня я как меси баница в неделя, разхвърляла из цялата кухня готовите кори. Ето я и как пържи мекички, палачинки или кюфтенца с картофки. В редките моменти, в които почиваше, виждах баба над кръстословицата, с очила, които а-ха да паднат от носа й и изплезено крайче на езика – винаги правеше така, когато се концентрираше. Не беше учила много (разказваше ми за девическия пансион, където беше прекарала няколко години), но беше умна, начетена по природа жена. Заради баба бяхме абонирани за всевъзможни вестници и списания. Обичаше да чете всякакви книги и особено криминалета – Агата Кристи, Реймънд Чандлър, Богомил Райнов. Баба беше първият ми редактор, моят верен читател. Спомням си как я хващах за ръце и карах да поседне, за да й прочета поредното си словесно произведение – някое ново стихотворение или дълбокомислено есе. Баба ме слушаше винаги много внимателно и после не спираше да ме гледа с едни такива огромни очи, в които имаше и почуда, и възхищение. „БравА, бе, Тони, ама откъде го измисли това, баба?” – все ми казваше, с нейното „а” в края на „браво”, а аз се подсмихвах доволно – литературната й критика ме устройваше.

102 години след рождението на баба, в нейна памет, си подарих една хубава работна събота. Чистих, готвих, подреждах. Само дето не ших (след като веднъж така й повредих машината, баба ми забрани да практикувам този занаят). И сега ще седнем на масата – с пълни чинии и чаши, както баба ме е учила. С ракийка и салатка, както обичаше.

Честит рожден ден, бабо! ❤
Твое благодарно момиче 🙂

Вали

Вали,
а в главата ми бавно разгаря пожар.
Страстта не умира,
просто притихва.
И чака скрита.
Прилежно опасна.
Готова да пари –
и устни, и длани.
Да влее живот в изстинали вени,
Да гали,
да стене,
да мами…
Да бъде горещо,
да лумват пожари.
Да бъде Любов.
Истинска.
Жива.
Една.

Летящите врати

Забавям ход, за да се мушна в любимата летяща врата на Яница. Усмихвам се при спомена как влетя последния път и едва не изби с глава стъклената преграда. Сега ми е смешно, ама тогава щях да умра от ужас. Особено, когато осъзнах каква беля щеше да стане. Калпазанката ми си я бива – винаги и по всяко време лети стремглаво напред. Без страх вдига краче и нагазва в дълбокото. Тя няма вътрешни спирки. Като всяко дете. Иска всичко – сега и веднага, и дори да я отнесе някоя летяща врата, ще пореве-пореве и пак ще отиде да я разбива с глава.

Трудно се учим на търпение. Животът, обаче, е добър учител. Все ще ти измисли нещо, за да влезеш в час. Вярно, понякога ще се наложи да си отвориш я с глава, я с ритници или така да подложиш рамо, че пантите да избиеш. И после така ще те заболи, че ще си ходиш потрошен години наред. Трайните следи са болезнени. Без болка – минава през едното ухо и излиза през другото. Трябва да те щипне едно хубавичко, за да се закачи обецата. Ако е от тия с клипс, като нищо ще я загубиш. Колко пъти повтаряме едни и същи грешки, не от незнание, а от невнимание. От глупост. Самозабравяме се, водени от някакъв болен стремеж да се доказваме на всяка цена пред всички. Да се надпреварваме или сравняваме. И като те върнат в изходно положение си казваш: „Ииии, пак ли?! Не е честно!” Ами не е. Как ще е честно, когато съвсем съзнателно се втурваш към пропастта, а после точно като започнеш да падаш, даваш рязко назад. Само че във въздуха посоката е една – надолу. И тези, дето могат да размахат криле и да се спасят, не са много.

Стандартните врати, като се замисля, никога не са ми били интересни. Една брава, ключалка. Ако е отворена, влизаш. Ако или пък не – сам търсиш ключ или викаш ключар. Много по-сложно е да се оправяш с нестандартните. Да разгадаеш принципа им на отваряне. Дали са от онези плъзгащите се или пък се отварят като хармоника. Или са от онези, любимите на Яница – летящите врати, дето изискват да забавиш ритъма и да изчакаш своя ред във въртележката. Там е интересното.

С аромат на уют

Леко нарязвам зрънцата кардамон.
Смилам кориандър.
Добавям куркума.
Кимион.
И лещата ми по арабски вече къкри на котлона.
Цялата къща започва да ухае на уют.

Навън вее северняк, а на мен ми е хубаво.
Защо да се оплаквам? Нали съм на топло!

Със студа така и не се сприятелихме.
И никакви шапки и шалове не помагат да затоплим отношенията си.
Мога да го преглътна обаче, ако е добре опакован с аромата на горещо кафе или билков чай с мед.
Ако се носи във въздуха заедно с печена тиква, кестени, дюли…
Обичам го още и с дъх на орехови сладки или на мляко с канела.
На топла питка с масълце и сиренце.
На празници с любими хора…
На делници с вдъхновение…
Какво е живота без всичките тези ухания?
Като налеем и по едно червено винце в любимите ми кристални чаши и свещите на масата затанцуват с весел пламък..
О, да – ще преживея и тази зима! 🙂

дЕфектите на живота

Имам една червена кутийка с прозрачен капак за масло. Пластмасова. Обикновена. С едно отчупено ръбче. Много ми е любима. И не мисля да я сменям. Всъщност, още като я счупих, си купих нова, но така и не я ползвам. Обичам си старата, върши ми работа, свикнали сме си заедно, а и счупеното вече й отива.

Не знам как точно се получава, но човек може да свикне (и свиква) със всичко. Всичко е въпрос на гледна точка. На нагласа. И време. В началото нещо може да ти се струва толкова грозно, ненужно, абсурдно, страшно… Може да си мислиш, че никога няма да го харесаш или преодолееш, след което лека-полека свикваш и започваш да виждаш неподозирани възможности и нови гледни точки. И така вместо да изхвърлиш кутийката в боклука, свикваш със счупеното ръбче, че даже и любимо ти става. Нали си е твое.

Перфектният свят не съществува. Всичко се чупи, пука, разлепва, изгаря. И когато се случи, от теб зависи как ще го приемеш. Преди години имах един пуловер. Още на първото обличане, на купон, ми го изгориха с цигара. Зейна грозна дупка, точно отпред. Така ме хвана яд, съвсем нов ми беше, а и купен с такъв мерак! Не знаех какво да правя, докато баба не даде акъл. „Защо не зашиеш нещо на дупката? Ще стане много ефектно!” Наистина стана. Даже сменях ефектите като аксесоар, защото запълвах дупката с едни големи цветни копчета от старо палто. Пуловерът ми стана повече от забележителен, особено когато му пришивах жълтото копче.

И сега пришивам, зашивам, подлепям и разлепям. Когато се роди моята специална Яница и срина цялата ми стройна концепция и подредени очаквания за живота, си спомних за пуловера. Ако исках да оцелея, трябваше да приема нейната допълнителна хромозома. Спокойно. Без да я крия. Скрих единствено дупката, която издълбаха в душата ми шокът и ужасът от нейното раждане. Знам, че страшният трап винаги ще е там, но днес имам толкова различни начини да го покривам, че жълти копчета почти не ми трябват. Детето ми грее като най-специално слънчево копче на моята житейска дреха, която нося ефектно и за нищо на света не сменям за нова!

П.П.
А, гледай ти, и фурната изгоря! Много се надявам, че скоро ще проработи, но докато е на ремонт, със сигурност, няма да се тръшкам, а просто ще експериментирам с повече манджи на котлона. Ммм, кой като мен! 🙂

Мама

На рождения ден на мама си подарявам покой.
Каня мисли, с които почиствам.
И съм силна,
И обичам!
Боже, колко те обичам,
Майчице едничка!

Мама – дума вселена.
Мелодия, която винаги успокоява.
Любов, която никой не може да ти отнеме.
Мама – твоето чисто начало.

Да повърнеш ябълката

Отпивам от кафето си – баааавно. Направо не мога да повярвам, че си седя на дивана и за никъде не бързам. Разхождам погледа си по тавана с абсолютно изпразнена глава. След цяла седмица търчане, блаженият сутрешен покой направо ме размазва. Толкова ми е хубаво, че чак нереално. Чувствам се като крадец. На време. За себе си. Свикнала съм да съм на опашката. Ако ми дойде редът, добре, ако ли не – пак се подреждам. Затова сега празнувам. Разточително – с книжка. Разказите на Селинджър.

„Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина? А знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и Разум. Ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Бедата е там, че повечето хора не искат да видят нещата такива, каквито са. Никога не съм виждал такава сган от любители на ябълки!” – размисли на главния герой Теди от едноименния разказ, дете само на десет, с особена мисъл и светоусещане. Според Теди, ако умееш да се съсредоточаваш и се научиш да съзерцаваш, без да тъпчеш главата си с излишни, нови неща, можеш да изхвърлиш голяма част от ябълката. И точно на това трябва да учим децата си – как да се отдават на размисъл и съзерцание, как да познаят себе си. „И струва ми се, че ще ги накарам да опразнят главите си от това, което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям, само когато го сложиш редом с друго нещо – казва Теди и продължава – Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По същия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта им е такава. Кажеш ли, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин – както ти си им внушил, вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно е да бъде и по-хубав… Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, която родителите им и кой ли не, са ги накарали да отхапват.”

И аз съм била активен любител на ябълки. Че и подобен родител. Е, не с особено дълга практика, но, факт, разумът ме е управлявал. Ябълката, всъщност, си я нося и днес – старите навици трудно се чистят, нищо, че вече осъзнато се старая да изпразвам главата си от всичко ненужно.

Имам огромна нужда да чувствам тревата, да ходя боса по нея, а не да знам, че е зелена.
И слоновете вече не ме притесняват с размерите си, не ги сравнявам с нищо, нито мисля за хоботите им.
Уча се да виждам не с очите на разума, а с ударите на сърцето.

Да се съсредоточаваш в сърцето си е прекрасно занимание и не изисква магистратура. Едно най-обикновено начално образование по себепознание върши чудесна работа. Проблемът е, че малко от нас започват този курс на обучение. Вижда им се глупав, безперспективен, наивен, безпредметен, невеж. „Когато едно същество е това, което е и не реагира по очаквания от вас начин, защо трябва да го наричаме невеж?” – Теди има отговор за всичко. Хубаво е, че онзи ден рових в библиотеката и срещнах Селинджър. И Теди.

Всеки може да срещне Теди и да изплюе своята ябълка, освен ако не е от любителите на ябълки.

Разбери какъв си, какво искаш, какво обичаш…
Разбери къде искаш да отидещ, до къде можеш да стигнеш…
Разходи се по тавана и опитай. Трябва ти само малко откраднато време… и глътка кафе. 🙂