(внимание, в материала има продуктово позициониране на болница и Бърза помощ 🙂 )
Събуждам се в полунощ от хъркащото носле до мен. Свисти и предупреждава, че все по-трудно диша, а аз се моля безобидната хрема да не ни извърти някой номер. Ама не познавам. Зловеща нощ ни чака. Точно в два на 21-вия ден на октомври, изпитвам може би най-силния ужас в живота си. Имали сме вземане-даване с ларингоспазми, но такъв досега не се е разразявал. Вадя светкавично инхалатора и не знам на кой свят съм. За детето си убивам и влизам във всякакви битки, но няма нищо по-страшно от това да се чувстваш безпомощен, докато малката главичка не може да си поеме глътка въздух. Броиш секундите, молиш се… Пак броиш и в главата ти е толкова празно – само един страх е останал. Самонадеян, присмиващ ти се. Страх, който безсрамно се разхожда по без друго опънатите нерви…
Звъня за линейка. Викам ги заради спасителната инжекция урбазон и слава Богу, идват сравнително бързо и се отнасят много човешки. Само два пъти си говоря с операторката на 112 и веднъж с тази на Бърза помощ. Успокояват ме, че колата пътува. Приемам с облекчение това успокоение, защото не мога да кача това едва дишащо дете в нашата кола, без инхалатор или маска кислород Линейката идва. Пада ни се приятно спокойна леля-чичо доктор, която видимо обича деца. Слага урбазона и сяда до нас, за да види как ще подейства и дали ще ни карат в болница или не. До последно се дърпам, знам, че стигна ли до вратите на коя и да е болница, ще ни приемат и после минимум три дни „по пътека“ няма да можем да мръднем оттам, нищо, че ларингитът ще си е отишъл. Но, отиваме. Яница диша трудно, ларингитната кашлица я превзема и с всеки хрип ме удря свирепо. Имаме късмет, че и ни приемат в избраната болница. Любимата Токуда. Там винаги съм спокойна. Ние сме четвъртото дете за нощта с ларингит. Отделението е препъпкано и само нас ни няма. Янката се усмихва на докторката от Бързата помощ, подава й приятелски ръчичка и после маха за чао, докато раздава и целувки. Тя така се умилява, че преди да се качи в линейката, специално идва при нас, за да се сбогува и да ни пожелае скорошно оздравяване.
За добре дошли правим една бърза инхалация с адреналин и попълваме безобразно дългата документация. Здравната ни система е безмилостно пунктуална в детайлите. В пет без нещо, вече сме в болничното легло. Гушнала съм успокоеното си дете и независимо, че лежа с дънките от вчера – облечена съм с първите дрехи, които намерих в бързината, вече съм далеч по-добре. Знам, че реагирах адекватно и сега и двете вече дишаме.
„Спим” около час. Детенцето до нас не спира да плаче, а в шест нахлува дежурната сестра с поредната инхалация и апаратите дружно забръмчават. На разсъмване, около седем и нещо, се запознавам с плачещото бебе – момченце на година и девет и малко по-голямата от него с няколко месеци, адашката АнтониА – с „а” на края. После влиза поредната сестра с лекарства и като ни вижда с Яница, възкликва: „Ей, аз вас ви познавам, гледала съм ви по телевизията!” И ние й се усмихваме, че даже и звезди се чувстваме. Да не повярваш направо. 🙂 На обяд приемат още едно бебе – четиримесечния Калоян. Отдъхвам си, че майките им са разбрани и престоят ни ще бъде поносим. Но пак не познавам.
Яница е каката ветеранка със своите четири години и 10 месеца. Спокойна. Усмихната. Послушна (нувероятно, но факт :)). До нашето легло обаче определено си имаме змей горянин. Врещи истерично по всяко време на денонощието и ни изправя на всички възможни нокти. Едната майка с четиримесечно бебче не издържа и си наема самостоятелна стая, въпреки сумата от осемдесет и кусур левчета на вечер. „Я бе то и в Шератън е по-евтино”, както каза моя мъж, когато му разказвам, ама и той се убеждава, че този ад при нас трудно се издържа и сумата е оправдана, ако я имаш. Истеричното момченце, всъщност, е мило русо ангелче със сини очи в редките моменти, когато е спокойно. Още не говори и за мен тези невротични изблици съвсем не са нормален инат. Опитвам се да подскажа на майката, че една среща с психолог или логопед би могла да им помогне, но много внимавам да не наруша личното й пространство. Уважавам избора й да се държи, все едно всичко е наред, нищо че не го приемам. На всичкото отгоре, жената е много симпатична. Просто нещо е объркала с това дете ( а странното е, че и е второ, има момиченце на пет) и колкото и да искам да помогна, не мога. Научила съм се да не давам акъл на никого, особено ако не ми го искат. В случая обаче, трудно се удържам – главата ми пулсира от денонощния хленч, истеричен плач и неудържимо дране на това сладко иначе дете.
Майката на бебе Калоян, тази същата дето можа да се евакуира в самостоятелна стая, ми пълни душата обаче. Коки е третото й дете. Има голям батко на десет, момиченце на две и този готин бебок. Душкото трябвало да постъпи точно във вторник, когато ги приеха, в Горна баня за операция на крачето. Роден е с проблем на едното сухожилие, та трябва да се ремонтира навреме, за да може юначето да стъпи добре на крачетата си след време. Майката разбира за проблема на сина си още в четвъртия месец на бременността. Знае за предстоящите манипулации, но ги е приела абсолютно нормално, защото знае – проблемът е поправим. Нищо фатално, просто малко повечко нерви и болнични приключения. Разказва ми за друга жена с подобен проблем на бебчето, за която научила от гинеколога си. Когато установили, пак така повреме на бременността „дефекта”, тя категорично поискала аборт. Лекарят не се съгласил, защото всичко било поправимо и не можело да се предприема подобна стъпка. Жената обаче не го послушала, отишла при друг лекар и повреме на аборта, нещо се объркало и не само бебето си отишло, но и майката… Живот. Или по-скоро, съдба. Всеки получава това, което сам си избере. Щастлива съм, че познавам майката на Коки – силна, спокойна, уравновесена. Осъзната.
И най-логично започват да нахлуват въпросите: Защо ми се случва всичко това? С какво заслужих и тази неочаквано зловеща нощ след приятния слънчев понеделник? Питам си се традиционно през целия болничен престой и трупам какви ли не аргументи. Обобщението дойде от само себе си в днешния неочаквано снежен ден.
Винаги привличаме това, от което се страхуваме. От друга страна, този епизод ме сблъска челно с няколко истории от живота, които си струваше да видя и да оценя за пореден път какво вълшебно дете си имам. Въпреки допълнителната хромозома и забавеното развитие, не сменям Яница за нищо на света. Настръхвам от ужас само при спомена за онази жена, която решава да се отърве от дефектното си дете и губи не само него, но и своя собствен живот.. Доволна съм, че мога да живея с различното и да оценявам случващото ми се. Ден след ден.
Знам и друго. Такива шамари ми се случват винаги, когато приема нещо за даденост. Като хубавото време или спокойствието, например. Точно тогава я градушка ще се изсипе, я сняг ще завали.
Прегърнала спомена за болничната седмица, въпреки вулканичното си настроение (от сутринта изригвам нервозно, компенсирам, кво да се прави), намирам сили да благодаря за този завършек на историята. Вкъщи сме си, здрави и със сигурност, много, много, по-силни. Закалих търпението си. Изпробвах реакциите си в кризисни ситуации и… справих се. Отново.
Приемам и благодаря – урок, който повтарям безчетно.
Щастие е да осъзнаваш всички уроци, дори тези, от които оставаш без дъх.
Животът обича дишащите.
Колкото и да ти е трудно, не спирай!
Дишай – зловещите спазми все някога свършват и… завалява сняг. 🙂
Лечебница 