Да си „духовен“ – мода или потребност

„Това е прекалено духовно, повечето хора няма да го разберат… Само почитателите на Паулу Коелю!” Или „Я се виж в какво си се превърнала, Майка Тереза пасти да яде!” – с лопата да ги ринеш такива коментари. В началото, леко се обиждах. А сега ми е само забавно.

Доскоро губех прекалено много енергия в излишни обяснения кое, как и защо за ситуации и хора, които просто нямаше начин да ме разберат. И то не, защото не искат, а защото не могат. Невъзможно е да дадеш каквото и да било на този, когото не иска. На този, който още не е готов.
За колко много неща самата аз още не съм готова и чакам своята нова спирка!

Духовността е степен на развитие. Разбиране, което за всеки е различно. И няма как да е иначе. Всички вървим по своя път. Някои узряват рано, други закъсняват, а трети – май никога не достигат този завой.

Какво означава обаче да си „духовен”?
В миналото са възприемали духовността преди всичко като самовъздържание – да сдържаш своите импулси, емоции и желания. Според това разбиране, духовен е човекът, който не се гневи и няма силни плътски желания или е успял да ги укроти. За много от хората и днес духовността се свързва с трудно постижими ценности – доброта до наивна глупост, безсмислено аскетство, криворазбрана нематериалност. Духовните хора са едни такива особняци за връзване, дето виреят само за цвят в днешния изключително материален свят. Всъщност, даже да им се чудиш как още виреят – климатът определено не е техният. За други обаче, духовността е супер модерно нещо и те се надпреварват да четат такъв вид литература, които едни други съобразителни хорица са усетили, че е прекрасен бизнес. Не че има нещо лошо в бизнеса, напротив. Само играта на духовност да не е измамна. Защото най-лошото е да мамиш себе си. При това от снобария.

Всеки избира своя път и го следва. Ако ти е уютно да имаш цели, ако държиш да имаш принципи, ще вървиш твърдо и с посока. Нищо страшно няма и да се полуташ малко в живота. Нищо лошо няма и да си материален. Духовността не изключва реалните измерения на човешкото щастие – пари, коли, жени/мъже, хубаво вино.. 🙂

Бъди себе си и никога не се срамувай да се търсиш и отстояваш!
Понякога може да не е лесно.
Често може и да не те разбират, но ти върви и не спирай!
Имаш ли вътрешната потребност, чувстваш ли удовлетвореност, това е твоят път.
🙂

Реклама

Синдромът Яница * Синдромът на любовта.

Меся празничната погачка и се връщам пет години назад.
Беше неделя.
Топла за ноември.
Слънчево и спокойно.
Така го помня.
После излезе ураганен вятър, който ме помля до основи.
Завихри ме една безнадеждна диагноза, насреща ми изскочи един непознат Синдром и кой можеше изобщо да предположи какво ще последва нататък?!
Как облаците постепенно се оттеглиха…
Небето бавно се избистряше…
И накрая изгря слънце.
Моето слънце. 🙂

Ето я сега.
С коси разпилени на възглавницата.
Зачервила бузки от съня.
Вълшебно крехка.
Детето, което не чаках, но без което днес не бих могла да живея.

Никой никога не е подготвен за обратите на живота.
Големите дни така ни изненадват, че свят може и с години да ни се вие.
Ако се оставиш на вихрушката, ще загинеш безславно.
Ако разтвориш ръце и полетиш, винаги имаш шанс.
Дори да заровиш лице в пръстта, искаш ли – пак ще станеш.

И ето ме днес на крака.
С ръце-крила.
В онази първа вечер, заровила бъдещето си, излях много сълзи. Погребах се жива.
Пет години по-късно – плача от щастие и летя, заобиколена от тонове любов и хубави хора.

Пълно ми е!
Благословено ми е!
Синдромът Яница.
Синдромът на любовта.

БЛАГОДАРЯ!!!
❤

Милиметър любов

Между любовта и омразата има една крачка. Съвсем мъничка, милиметрова. Странно е да го разбереш. И да овладееш емоциите. Същите онези, които години наред си мислил, че са непроменими, вечни. Само че всичко и всеки се променя и вечността има стотици хиляди лица. Леко ми е вече да го знам. Да го чувствам. Да го разбирам. И да обичам, вместо да мразя.

Срещах се толкова често с нейните зъби. Захапваха ме здраво и виех от болка. Трябваше да бъда явно изпохапана до дупка, за да разбера, че омразата обича да я мразя. В момента, в който й се усмихнах, тя си тръгна. Светлината я прогони. И аз си отдъхнах.

Любовта прощава. Каквото и да си понесъл, каквото и да ти е струвало, не съжалявай – имало е смисъл.
Любовта е сила, чест, достойнство. Когато обичаш, дори да сгрешиш, не свеждай очи и не бягай.
В Любовта няма егоизъм. Отдай се докрай и изгори. Ако е истинска, ще възкръснеш.

Милиметър любов стига, за да си поемеш въздух, за да прегърнеш, да докоснеш с наслада…
С милиметър омраза можеш да убиваш – дни, години… Да облъчваш хора, мисли…

Милиметър любов.
Милиметър омраза.
Сам избираш скалата.

На С.

***
Голи клони.
Кал и… зима.
Лепкава мъгла и сива болка.
Слънцето заспа,
но аз нали те имам?!
Хубаво е… и необяснимо!

януари 2011г.

Асансьор

Препускаш.
Умората засяда ти в гърба.
Но нямаш сили да я бутнеш
И носиш си я.
Докога?!

Асансьорът е така устроен.
Изкачване нагоре.
После слизане надолу.
Натискаш копчето.
Пътуваш.
С различни пътници.
И цели.
Понякога ти става лошо.
Може даже да повърнеш.
Заседналите стари рани да отвориш.
И да се ожалваш сам,
ненужно.

Препускаш.
И затова пропускаш.
Етажи.
Мигове.
Минути.
Часове.
Години…

Помисли къде си.
И с кого.
Копчето работи ли нагоре.
И се спри.
Срещни се с онзи другия,
когото криеш.
Прегърни го.
И благодари.
Утре може и да няма.

Гъгрици

Бобът е вече на мивката. Пускам водата, започвам да го мия и ги виждам. Издайническите дупчици в зърната и черните малки гадинки, сврели се удобно в бялата обвивка. Изскачат с мръсната пяна на повърхността, борят се с последни сили. Бррр, че ги мразя тия гъгрици! Кога успяха да ми превземат вкусния боб, когааа? Само допреди седмица нищо му нямаше, ама, факт, за гадините няма почивен ден! Проветрявам шкафовете редовно, наредила съм и кестени по ъглите (уж гонили душманите, според бабините рецепти), замразявам профилактично пакетите, но не винаги помага. Гъгриците са като плевелите. Трябва да чистиш, пръскаш, скубеш
п о с т о я н н о! Миг невнимание и айдеее, битката започва отначало.

Напоследък ме лазят гадини отвсякъде. Такъв ми е периодът. Гъгричен. Явните им атаки сравнително лесно отбивам, но скритите им, подмолните битки, още ги губя. Свивам се омерзена и си ближа дупчиците в сърцето. Чудя се как ли да ги запълня, че да не влизат нови злосторници. Знам, че от мен си зависи и точно заради това ми е толкова трудно. Доверчива съм и това ми изяжда главата. На всичкото отгоре все с моя си позитивен аршин меря. Допускам щедро чужди чувства и мисли да нахлуват в душата ми. Винаги оправдавам, защитавам, съобразявам и накрая гъгрясвам. Какво да се прави, гъгриците обичат топлинката.

Бобът е вече на котлона. Непоправимо изядените зърна са изхвърлени. Докато режа лука, морковите и чушката, си набелязвам следобед да прегледам хубаво шкафа на балкона, да не би да има и други поражения, нищо, че съвсем скоро съм подреждала и всичко, уж, беше наред. Обичам го много това „уж”. Има ли го, чакай проблеми. Нали именно заради него и моето мисловно и душевно спокойствие все си страда. Уж се уча да не се ядосвам за глупости. Уж много внимавам с подлостта. Уж избягвам гнева. Редуцирам злобата от „приятели”. Разтварям чадър срещу завистта. И накрая като се сложа на котлона, в голямата тенджера с угризения, главата ми като като лабиринт проядена.

Нищо, продължавам. Ще запълвам с усмивка дупките и няма да спирам с проветряването. Ще допускам само свежи мисли. Черните, моля, повече да не ме безпокоят. Да бъдат така добри и всички лошотии да си намерят ново поле за действие. Шоково ще замразявам агресия, удари под кръста, ограничени хоризонти, циничен егоизъм. Обещавам си го най-тържествено тук, пред тенджерата с боб, а джодженът, девесилът, целината и босилекът са мои свидетели. 🙂

Няма невъзможни цели.
Дори в най-загубените битки има спасение.
Ето, бобът стана вълшебен. Вложих сърцето си в него. И, разбира се, спазих рецептата на баба. 🙂

В окото на Вселената

Закритият манеж ни посреща в спокоен полумрак. Минава пет и навън започва да се стъмва. Докато очите ни свикнат с липсата на светлина, стоим притихнали. Помещението е огромно, както и конете. И за миг не съм се съмнявала, че ще й хареса, но все още не подозирам какво ни очаква. Яница видимо е щастлива. Наблюдава в истински захлас. Конете изобщо не я стряскат с размерите. Нито полутъмното студено хале с подходящата миризма. Маха с ръчички и чака. Чакам и аз да видя кое ли ще е нейното конче. „Кончето” се оказва огромно красиво животно. Просто прекрасно и веднага се влюбваме. Всички. Без да се усетя как, доближава с финес ръчичката на Яница и я облизва, после бързо извръща голямата си глава и забива нос в косата ми. Усещам как пръхти в ухото ми и… разтопена съм! Забравила всичките си задръжки от преди малко – да стоя за всеки случай по-встрани, смело допирам и аз глава в коня, а ръцете ми жадно се срещат с топлината му. Меко, топло, леко влажно. Невероятно усещане!
– Как се казваш, красавецо? Или може би си красавица?
– Това е Вселена!
Поглеждам в очите й и я познавам. Цял живот съм я чакала. От дете мечтая как ще се науча да яздя. Всяка година поне по веднъж планирам как ще отида в някоя конна база и ще сбъдна тази си мечта и все нещо става. Днес още не мога да яздя, но чувствам, че мечтата ми е сбъдната наполовина. Една слънчева Янка вече я сбъдва. Краката ми се подкосяват, когато виждам бялото невиждащо око. Вселена продължава да пръхти с очакване в косата ми, а Яница е поета в ръцете на невероятния Камен, който с лекота я мята върху кобилата. В погледа й за части от секундата проблясва страх, след което той намества крачетата, показва й къде да се хване, тя се хваща, изправя гръбче и… вече са едно с Вселена.

Вселената ме прегръща. Точно тук, в мрака. Усмивката на щастливото ми дете ме изстрелва в пространството и ми е светло, и ми е топло… Усещам такова безмерно щастие, такава вътрешна удовлетвореност, че си казвам: „Може ли да не си добър, когато получаваш такава любов?!“

Половин час калпазанката ни язди за сефте, напълно отдадена и така концентрирана в изживяването, че не мога да повярвам. Накрая дори не иска да си тръгне. Вселена също трудно ни пуска. Обещаваме й, че следващият път ще й носим морковчета и ябълки, и така това вселенско приключение отива в историята.

Вселената е винаги с нас.
Вселената съм аз.
Вселената си ти.
Обич – безмерна и всевиждаща, дори когато едното й око го няма.

Колко е важно да обичаш

Посреща ме камбанен звън. Започва вечерната литургия. Празната църква ме пълни изцяло отвътре. Делнично и спокойно е. Църковното песнопение се носи с такава лекота, че чак ми се приисква да поседна и да изчезна поне за миг. Извън времето и пространството. Моля се и благодаря. На излизане от храма ме изпраща кадилницата на свещеника – дяволът е прогонен. Поне за днес. Пречистена затварям вратата, улисана в това малко петъчно чудо – благословят ме камбани за добре дошла, а за довиждане ме прекадяват с тамян. Знаци свише. Тъкмо навреме.

Отново съм се натоварила с безсмислени очаквания за хора, които съм допуснала толкова близко до себе си, че сега си плащам за това. Кога ли ще се науча да се щадя и пазя?! Отново съм погълнала един тон сгъстено напрежение, което пълзи по гърба ми и ме обзема сковаващ студ. Студ, който се разтапя при първия удар на камбаната. Колко е лесно, когато се отпуснеш в ръцете на онази сила, наречена Любов. Не пожелах да мразя. Не се предадох на гнева. Не изневерих на Светлината.

Моят храм е винаги с мен. Връзката с Божественото ми е пряка. Нямам нужда от посредници. Но истинските Божии места са подарък за всяка търсеща душа. Затова, когато ги намеря, не пропускам възможността да се изгубя в тяхното безвремие. Ръцете ми да се слеят с огъня на свещите, а сърцето да намери онзи ритъм на смирение, с който диша благодарността. И да намеря своята молитва. После да се срещна. И да се позная с любов.

Колко е важно да обичаш, Господи, колко…

Вълшебство в града

Катеричка притичва през локалното на булеварда.
Гарга щастливо влачи счупена орехова черупка.
Гълъб почти отнася главата ми, докато излизам от подлеза на метрото.
Подухва есенен вятър.
Летят жълти листа.
Астор, поглаждайки феноменалната си брада, разхожда любимата булонка.
Устните ми греят с целувка на любим мустак…

Гледки и случки от една сряда.
Вълшебство в града!

❤

Амарето мисли

От вчера ме напъват десетоноемврийски мисли. Едни такива странни – нито хубави, нито лоши. Без носталгия, с реално горчив вкус. С горчивина, която може и да се услажда. Амарето мисли.

10 ноември 25 години по-късно отбелязвам повече от символично. В бившия партиен дом на среща. Първоначално срещата е уговорена в сградата на Народното събрание, но в последния момент се премества там. Уговарям се наново и о, Небеса, чувам: Ама къде е това?
– Не знаеш къде е Партийният дом? – възкликвам невярващо и се разсмивам, когато чувам: Ами аз съм малка, и съм от Люлин!
Обичам я тази Ади, млада (само на 30-сет), готина и винаги с чувство за хумор. И как да помни кое е било Партиен дом, кое мавзолей.
– Ще те чакам пред Президенството тогава, него го знаеш, нали? – подкачам я и добавям: Кака ти Тони ще те заведе, тя още помни!

В подлеза към Президентството вървя и си мисля за всичките тези години на промяна и накрая се сблъсквам с дъщерята на Желю Желев. Не може да бъде, си казвам, но наистина е тя, и пак ми става символично. Защото наистина помня.

Много вода изтече. 25 години не са малко. Ако тогава бях на 16-сет, днес съм на 41-на. Пък и всеки ден се оглеждам в едни 1.92- сантиметрови 18-сет години и една петгодишна усмивка без двайсетина дни, та мога съвсем реално да отчитам години, усмивки, бръчки, болки, копнежи и разочарования…. Не само аз, а и синът ми и дъщеря ми вече пораснаха, а ние още сме преход. Шкумбата вчера много хубаво го каза: „25 години за едни има преходен период, а за други си е все приходен!” И какво като паднаха едни стени наяве, като тези вътре в нас си останаха.

Не, не ми е носталгично. Боли ме леко, ама с тази болка съм си свикнала. Пък и виждам промяната. Тя е тук, дори когато ни убягва. Вървя и се радвам на София. Градът на моето детство. Градът на моята зрялост. С Партиен дом или Народно събрание, моят град е това, в който живея моя си живот – тук и сега. Много мога да искам, да се гневя, да обиждам, но не искам. Имам това, което заслужавам. Постигам това, за което съм се борила.

Хубаво е да помним, но не и да живеем в миналото.
Вълнуващо е да случваме бъдещето – сами и с вяра.
Да вървим напред без омраза и съжаление.
Дори да е трудно.
Лесните нива са за новаци.
🙂