Цедка за бяс, склад за любов

Злопаметна съм. И не знам това добро или лошо е.
Като мечката в приказката съм и знам, че лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя.
Иначе прощавам. Просто не забравям.
Всъщност, има хора, които ми действат като барут. Взривяват ме отвътре и побеснявам (т.е., по-точно казано, сама си се взривявам, както и сама се товаря с бяс и гняв).
Ето това не постигнах в 2014-та.
Не се научих на пълно смирение.
Останах си на същото стъпало да се боря с гневната си същност.
Но ще се науча, обещала съм си.
Цедката е направена. Филтърът – пуснат.
Е, прокрадва се пак по някое грубо парченце, което ме задавя отвреме-навреме, ама го преглъщам.
Пия много вода и дишам дълбоко и да видиш как се получават нещата.
Главата се изпразва от лепкавото напрежение.
С метлата обирам прахоляка на душата, а най-ситния прашец го попивам с най-чиста проба любов.
Поръсвам да има навсякъде и наистина действа.
Обичта разтваря мътилките.
Безотказно.
Но трябват промишлени количества с разнообразие от агрегатни състояния.
Любов в цистерни, камиони, влакови композиции, въздушни отряди…
Любов – безусловна и чиста.
Добре, че я имам все още на склад.
🙂

Реклама

Сняг и шоколад

Сняг и шоколад –
идилия.
Звънти ледът,
потънал в кехлибарен цвят.
Дълга глътка.
Нежна топлина.
Необикновено става.
Спри се…
Отпусни!
Сняг вали.
И е Коледа.

❤

Лакома за живот

– Вече знам, докторе, защо лакомията е грях… – така обяснявах на д-р Петров, специалист УНГ, чиято отпуска прекъснах през юли, заради забита костица от сафрид в гърлото. Едвам дочаках да се върнем от морето в София, за да го намеря в болницата, болката беше нетърпима, а аз, иначе, съм търпеливо животно.
-А, грях, Тони… Глупости! Колко грешници тогава са идвали при мен… Че то ако не хапваме, пийваме и тия три неща… живот ли е?! 🙂

Никога няма да забравя този малък ужас как близо десет дни ходих с раздрано гърло и ужасна проводна болка в дясното ухо. Но и друго е сигурно – никога няма да се откажа от рибките и ще продължа да си хапвам сафридчета на Пейо и Ванчето в „Скрития мъж“ в любимото Василико, защото… ами защото иначе не мога.

Лакома съм.
Лакома за тоз вкусничкия живот!
И със сигурност, много грешна в тая връзка, защото не пропускам сладките му изкушения.
Щедро им се отдавам – с онази жар, от която винаги ти се иска да опитваш още и още.
И понеже е Коледно време, време за любов, семейство, приятели, желанието да отвориш поредната доза живот е повече от наложителна.
Това и правя, всъщност, от вчера.
Радвам се на вкусове, гледки, аромати…
Зареждам душата с пламъка на магията и се отпускам…
Имам такава огромна нужда от това вълшебно отпускане и си го взимам. Както си взимам и щедро чушчици, бобец, сармички, от онези специалните, на мама – със синя слива завити.
Черпя се и експериментирам на воля.
Ето, снощната Бъдни вечерска питка, за първи път, я направих със зехтин, много сусам, слънчоглед, копър и маслини и да не се хваля, ама стана. Един път! 🙂
Днес пък си приготвихме едни чудни пържолки, завити в зелеви листа с подправки, мед, полях ги с останалия ошавец от снощи (чуден аромат дава на зелето) и разбира се, отново сливи – голям фен съм им по Коледа!

Празникът не е в яденето, но вкусните гозби са празник.
Ние поне си ги ценим всекидневно.
Угаждаме си с ясното и чисто съзнание, че сладостта на живота се натрупва постепенно.
Вчера, днес, утре акумулираш желание.
Възпитаваш потребност от естетика и вкус.
После естествено някак започваш сам да цениш.
И да твориш своя собствена наслада.
Просто е.
Като всичко истинско в живота.

Днес си подарих коледна разходка с най-скъпите на сърцето ми.
Получих огромен букет от коледни прекрасни пожелания.
Танцувах.
Пях.
Усмихвах се.
Готвих.
Отварях често вкусния празничен хладилник и накрая го полях с чудно Каберне Резерва.
Дааа, щастлива съм и сита си лягам.
Благодарна и уверена, че утре насладите продължават.
Не защото е Коледа – просто обичам живота!

Обичайте, вълшебно е!
Наслаждавайте се, човешко е!
Честита Коледа!
❤

Да бъдеш Дядо Коледа

– А вие търсите ли някого? – резкият тон на жената не го спря, нито подозрителният й поглед му направи кой знае какво впечатление. Белобрадият старец се разхождаше напред-назад с ръце на кръста и по нищо не личеше що за мисли витаят в главата му.
– Не ви чува, извинете го! Лявото му ухо съвсем го предаде тази година, а вие сега му говорите точно от тази страна – младото момиче надигна глава над струпаните торби и кашони с коледен реквизит и с шепот, за да не чуят околните, тихо обясни:
– Това е Дядо Коледа! Дойде просто по-рано, много е самотен! Защо не седнете да си поговорите малко, той много ще се зарадва!

Намусената собственичка на магазина за играчки, поръчала коледната забава за децата с идеята, че ще увеличи празничния оборот, не можа веднага да проумее какво й казва Снежанка. Миловидното създание вече й се беше представило. Одобри я веднага – дълга черна абаносова коса и симпатично личице – нямаше и грам съмнение, децата много ще я харесат. Ще я прегръщат и ще се снимат с нея, а тя услужливо ще ги насочва към новите модели играчки или тези на промоция – да не харчат прекалено родителите, че в тая криза чувалът на Дядо Коледа трудно се пълни. Обаче тоя ми ти старец… Я го виж – балтон от Балканската война, вехти обувки… Окаян, отнесен – все едно от друга планета е кацнал. А и не беше поръчвала самотник, още по-малко пък и да си говорят! Кой си говори в днешно време просто ей така?! Неее, ще вземе да пробва да поръча друг. Някой нормален, ако обичат да й пратят от парти агенцията, а ако не обичат, няма да им плати и толкоз, а този самотният да ходи някъде другаде да си приказва. Решително извади телефона си от чантата, само че къде беше проклетата визитка с номера на управителя. Защо не я вижда?!
Снежанка сякаш прочела мислите й, остави машината за балони и бързо се втурна към жената.
– Проблем ли има? Нека ви помогна!
– Не, миличка, ти оправяй украсата, че денят напредва, аз обаче ще сменя този твой… колега. Не ми е по вкуса старецът, много… несериозен ми изглежда. А и май е прекалено стар, да ти кажа, пък и на всичкото отгоре – глух! – последната дума бе произнесена с погнуса и досущ като присъда от последна инстанция. – Направи ми услуга, пиленце – кажи му да си ходи, аз сега ще поръчам на шефа ти да ми изпратят друг!
Снежанка пребледня:
– Оооо, мисля, че правите голяма грешка! А и фирмата е блокирана от поръчки. Съмнявам се, че има кого другиго да ви изпратят. Всичко живо е наето от месеци наред. Знаете как е по Коледа. Работим дори извънредно. Защо така се настроихте срещу нашия Джони. Той е прекрасен човек, актьор от стария Младежки театър, заслужил даже е бил – не че знам какво точно означа това, но той много държи така да го представят! – момичето не спираше да адвокатства – Моля ви, не го отпращайте! Лично ви гарантирам, че няма да съжалявате, децата го обожават!
Собственичката обаче така и не я слушаше, намерила номера, вече разговаряше с управителя. Разговорът обаче видимо не вървеше.
– Вие какво – подигравате ли ми се? Единият ви Дядо Коледа катастрофирал, другият снощи прекалил с чашките и затова ми пращате глухия!!! – собственичката не беше на себе си от възмущение, наистина що за късмет имаше, веднъж да реши да си поръча Дядо Коледа и гледай ти какъв хаховец да й се падне. Да й се чудиш на тази мила Снежанка какво толкова го защитава, дали пък нямат нещо общо? Прекален дъртофелник е, вярно, ама в днешно време, какви ли не двойки се срещат.
– Девойче, хайде на работа! И на глухия кажи, че остава. Позна – шефът ти ме отряза, та нямам избор. Да слага костюма, айде… и дано не изгони децата!
Лицето на Снежанка светна.
– Разбира се, госпожо, изобщо не ни мислете, ние сме добър екип, ще видите! – и докато подреждаше последните звънчета на елхата, махна с ръка към стареца. Той неочаквано веднага реагира и мигом дотърча.
– Лилянке, започваме ли, душице? – гласът му беше толкова топъл, че погали въздуха. Наперената собственичка се обърна. Брей, имало в тази развалина животец, даааа. Хубав глас извади старчето, дълбок, такъв един истински! Хм, и майките ще го оценят. Сега и ако каже едно автентично „хо-хо-хо”, ще взема да преглътна дефектното му ухо.
– Започвате, уважаеми, и още как – тая хубава надница трябва да се заработи! – гласът й раздра тишината с металните си нотки. Лилянка и Джони тайно се подсмихнаха един на друг – всякакви сме ги виждали ние, та тая ли ще ни уплаши! Я бързо едни коледни мелодийки да си пуснем и да се приготвим за децата. И нека коледната магия започне сега! 🙂

Иван Раденовски или Джони, както го знаеха всички открай време, наистина беше заслужил. И звание, и обичта на публиката в театъра. Години наред играеше пред препълнени зали и радваше деца и възрастни. Имаше даже роли и в телевизионния театър и няколко епизодични в киното. Ама кой ли вече помнеше тази история, освен възрастните му колеги и тук-там някоя все още жива почитателка. 74-ри навърши през пролетта и колкото и да не се даваше, годините си взимаха своето. Лявото му ухо след една вирусна инфекция съвсем отказа. Той пък отказваше слуховото апаратче, което му предписваха така загрижено синът му – в редките разговори по Скайп от Холандия, където свиреше в едно заведение и личната лекарка, д-р Иванчева, приятна млада жена с добро чувство към всички възрастни пациенти в списъка й. Джони нямаше проблем с хората, които го познават. Всички го обичаха много. Непознатите само леко объркваше. Особено, ако се случеха да застанат от лявата му страна. Така не ги отразяваше, а те го взимаха за смахнат старец, вече взел-дал багажа. Ако не беше Лилянка, дъщерята на негов колега, също начинаеща актриса, едва ли щеше и тази работа да си намери. Не плащаха много, но за няколко седмици в годината и заради срещата с децата, си струваше всяко едно усилие. Децата са най-истинската публика. Не можеш да ги излъжеш, нито подведеш. Те са като кученцата, веднага усещат кой ги обича и кой– не. Неговият Дядо Коледа беше много сполучлив образ. Брадата можеше и да не си слага, защото си имаше своя – съвсем бяла и пухкава, но гримьорката много държеше да му лепи бутафорната. По-добре стояло. Не спореше вече с никого, уморяваха го новите „професионалисти”, дето светът започваше с тях. Как да им обясниш, че топлата вода е измислена отдавна, а и има ли смисъл?
Ето сега и тази собственичка. Не го хареса още от самото начало. Разбра го дори с гърба си. Такъв хлад го обхвана. И би си тръгнал, но Лилянка щеше много да се разстрои. Това момиче беше златно. Възпитано, фино, деликатно. Че и умно, красиво, талантливо. Само дето не можеше да си уреди живота още. Ама то хубавите ябълки май в днешно време са за прасетата.
– Джонка, стига толкова философски размисли – работа ни чака, магазинът се напълни! – прелестно видение с абаносови коси и блестяща коронка изведнъж изскочи пред него.
– Колко си хубавааааа, Лилче! На майка си, да знаеш – ця-ла-та, бащата ти да има да взема – аз добре я помня Албенка – красавица беше голяма! На твоите години, опашка след нея се редеше!
Снежанка се изчерви от удоволствие. Обичаше да я сравняват с майка й. Доказана красавица, починала за съжаление, съвсем млада.
– И ти не ми отстъпваш, мили Дядо Коледа – виж се само – като от картинка! И така си беше. Смачканият белобрад старец беше изчезнал и на негово място стоеше уверен, розобузест Дядо с лъскав червен кожух, черни ботуши и очила със златни рамки. – Неузнаваем си, Джонииииии! Всеки път ме оставяш без дъх като те видя в този костюм, толкова си автентичен! Ти сигурен ли си, че не си истинския, а? – Лилянка-Снежанка искрено му се радваше.
– Как да не съм сигурен?! Съвсем сигурен съм, душице златна – истински съм, стопроцентов, не виждаш ли! Но нека и децата сага го видят, отиваме, нали?

Сценарият изискваше джуджето да въведе, първо, Снежанка, тя да позабавлява малко гостите на магазина и тогава да дойде най-чаканият старец. Джуджето обаче този път не беше поръчано. Собственичката реши, че трима актьори ще й дойдат твърде скъпо, та си спести най-непопулярния, според нея, персонаж. Снежанка сама да си влиза, каза, какво ще я въвеждат. Та сега сама се озова сред първите дечица, които още щом я видяха, изпаднаха в луд възторг. Едното момиченце, някъде на около три, така се хвана за роклята, че пускане нямаше. Когато Джони влезе с костюма на Дядо Коледа и седна царствено на нарочно поставения фотьойл, всички погледи се приковаха в него. Две момченца веднага се покатериха в скута му, а майките им наизвадиха телефоните да ги снимат. После всички задължително приклякваха до него и си говореха ли, говореха… Чуваше се неговото благо боботене и искрящият смях на децата. Добрият Дядо видимо жънеше голям успех, собственичката направо не можеше да повярва. Онази Снежанка не беше я излъгала, старецът си знаеше работата. Оборотът се вдигна, настроението – също. Коледната магия била чудно нещо! Ще вземе и тя да повярва в нея. И догодина може и джудже да си поръча, хей! 🙂

И Джони, и Лилянка-Снежанка заслужено получиха своите хонорари. При това с усмивка от най-мрачната и заядлива собственичка, с която някога бяха работили. Обаче Дядо Коледа, нали е вълшебник, намери път към сърцето й. Измайстори една роза от хартия и я надписа:„Любовта е живот – обичайте, за да цъфтите!”. А после си тръгнаха, доволни – да бъдеш Дядо Коледа и Снежанка, винаги е удоволствие. И дали, защото бяха толкова истински, собственичката не ги забрави и на другата година, отново ги потърси. Управителят на агенцията веднага си я спомни, но не можа да й помогне.
– Съжаляваме, г-жо, но тази година не можем да ви ги изпратим. Лили замина в Щатите да гледа деца, а Джони Раденовски почина още през януари, не можа да дочака 75-тата си годишнина. Голям образ беше, особено като Дядо Коледа, много го търсеха хората – така и още не мога да му намеря достоен заместник. Но, въпреки всичко, лично за вас ще изпратя най-добрия, ще видите. Имаме един… – собственичката не го слушаше. Очите й се бяха насълзили, докато пръстите й нервно мачкаха една книжна роза. Чувстваше се странно ограбена.
– Не е честно, тъкмо да повярваш в магията и ти я отнемат! – мисълта я стресна, защото прозвуча с онзи боботещ благ глас, който не можа да забрави. – Обаче, те лошите само това и чакат, моето момиче, затова не се давай, продължавай да вярваш! Нека тази роза цъфти! Какво ще кажеш? – гласът наистина звучеше в главата й. Не знаеше дали полудява, но за първи път от много време насам разбра, че е жива.

– Ало, ало! Добре, убедихте ме! Ще поръчам отново една Снежанка и един Дядо Коледа. Но да са добри, иначе знаете, не плащам аз излишни надници! А за джуджето? Мммм, давайте го и него – знам, знам, че е истинско! – не можеше да повярва, че направи тази поръчка, но щом е истинско… Истинско – като коледно вълшебство… Усмихна се, вдишвайки въображаемия аромат на книжната роза. После грижливо я прибра в чекмеджето, а очите й не спираха да греят, осъзнали една голяма тайна: Всичко може да бъде истинско, стига да отвориш сърцето си.

Слушам душата си

Тихо е
и слушам душата си.
Тя диша дълбоко.
С особено чувство.
Отчаяно някак…
Уморено.
Но празнично,
топло и светло –
удовлетворено.

Тя диша,
аз хлипам.
Тя моли,
аз обещавам…
Обещавам повече
да не я наранявам.

Обещавам да се намеря,
но не от днес,
нито от вчера.
Утрешната да открия,
с нея да заспя
и да се събудя.

Тихо е.
Слушам душата си.
Тя диша за мен,
аз я обичам…
Миг благословен!

❤

Лудо, предколедно…

Включвам телефона и виждам неприето повикване от непознат номер. Набирам.
– Здравейте! Някой ме е търсил от този номер!
– Ъъъъъ – мъжки глас (или по-скоро, момчешки) се чуди какво да каже и накрая затваря.
Почти съм прибрала апарата в чантата, когато той запява в ръцете ми. Поглеждам – същият номер. Обаждам се и чувам:
– Ало, ама вие, всъщност, коя сте? Не говорихме ли следобед, аз съм от обявата… – това вече ми идва в повече и с възможно най-учтивия си глас отговарям:
– Извинете, но явно е станала грешка. Не мисля, че се познаваме! – преди да пожелая лека вечер и да затворя обаче, гласът нетърпеливо ме прекъсва:
– Ей, чакайте, чакайте.. Моля ви не затваряйте, нека ви обясня! Аз съм много самотен и трябва да се оженя! Пусках обяви къде ли не, в сайтове за запознанства и дори във вестник „Лична драма” – тука вече не издържам и се захилвам инфантилно, но тая идиотщина в края на дългия, още по-идиотски, ден ме изважда от строя. Гласът отсреща обаче, вместо да се засегне от нелепата ми реакция, солидарно започва да се хили с мен и дори през смях ми обяснява:
– Моля помогнете, идва Коледа, трябва да се оженя!

Затварям и продължавам да се хиля. Хората ме гледат с недоумение и сигурно имат право, изглеждам безумно. Но така и се чувствам.

Всички са полудели. Аз самата не правя изключение. Цял ден си губя времето с абсолютно безсмислени хора и срещи, които не само, че ме натоварват, но и изцеждат психически и, на всичкото отгоре, се движа в една напълно изперкала София. Всеки хвърчи навсякъде, една припряност и ужасна нервност тежат във въздуха. Разтрисам рамене, слизам в подлеза, а ушите ми се вкопчват в нещо още по-странно – „Тиха нощ, свята нощ” на… кавал. Излизам навън, а там пък се ниже „Джингъл белс”, първо, на гайда, а после и на акордеон – от моя любим циганин (Яница така да му се усмихва всеки път, макар че напоследък вече и срамежливо. Какво да се прави, расте госпожицата и свянът й момински се събужда). 🙂 Мдаааа, това ме връща отново към младежа с личната драма, който видимо се забавлява с телефонни игрички, и напъпилата лудост отвсякъде.

Защо по Коледа настава такава суматоха? Всички се завихрят в едно такова неконтролируемо движение, втурнали се да изкупят като за последно де що сварят, все едно светът свършва. Всъщност, той наистина май свършва, ако приемем, че с Рождеството започва и Новото начало. Обаче дори да изкупиш магазините с полезни или непотребни вещи или пък обратното – дори да не го направиш – Рождеството пак ще дойде. Хм, ето тук се замислих вече. Ами, ако не дойде?! Ако светът наистина свърши и младежът остане без половинка?! Неееее, този сценарий не е моят – нали съм винаги за хепиенд – всички младежи без лични драми, моля! 🙂 Аз си се смея, но е факт, Коледа отключва самотата. И онази, болната лудост. Любовта е по-силна от всичко, но на празник не винаги си личи.

Не искам да има тъжни и самотни хора на Коледа! Вярно, има хора, които са безкрайни самотници, дори когато са в тълпа. Но това е по-скоро техен избор. И не за тях ми е мъчно. Ще ми се онези другите да си намерят своите половинки, да могат да благодарят на Бъдни вечер за радостта, че споделят живота си с любими хора. Защото, ако в делника имаш нужда от любимо рамо до себе си, то в празника имаш нужда и от голяма прегръдка. Всеки, абсолютно всеки заслужава дом, семейство, обич…

Това са истинските подаръци. И те не се продават в магазините. Нито се търсят с обява. А как се намират ли? Е, това не знам съвсем точно, но имам известни подозрения. Например, просто пускаш сърцето си да тупти свободно и после обичаш, обичаш, обичаш…

Така стават вълшебствата.
Свободно.
И леко.
А чуеш ли как във въздуха пеят ангели, ммм, Коледа е дошла… 🙂 🙂 🙂

Мили Дядо Коледа

Мили Дядо Коледа, как си?

Не се безпокой, няма да ти отварям още работа.
Нищо не искам от теб, имам си всичко.
Пиша ти, за да си починеш с моето писмо.
Да си сипеш едно малко…
Да откопчаеш червения кожух и да му отпуснеш леко края…
Поне за тая вечер.

Голяма лудница ти е тия дни, нали? Направо сме полудели с желанията. А бе като всяка година. Нищо ново под слънцето. Дойде ли Коледа се отприщват едни апетити. Големи и всякакви. Хората порастват, ама и играчките им също. Да не говорим, че колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо губиш и радостта от подаръците. Все не са ти достатъчни. Искаш още и още и дори, когато си затрупан от благини, пак не си доволен. Лакомията убива онова мъничкото, наивното и детско, дето запалва погледа и разтуптява сърцето. Не можеш да оцениш прегръдката, защото тя не ти струва нищо! Не можеш да се насладиш на мига, защото бързаш да си осигуриш часове удоволствие… Пропускаш зрънцето, загледан ненаситно в сноповете плява…

Мили Дядо Коледа, ти обаче си голям щастливец! И няма как да е иначе, щом носиш подаръци.

В тоя живот най-скъпото е не да получаваш, а да даваш. И ти го знаеш най-добре от всички. Ти и любимата ми Пипи, дето на рождения си ден прави подаръци. Свободата да бъдеш добър и щедър се възпитава. Когато научиш детето да споделя, когато му покажеш какво вълшебство е да отвориш сърцето си и да дадеш, само тогава очаквай чудеса и от възрастния.

Всички се раждаме добри. Състрадателни и човечни. После се случват едни случки, животът ни наритва и някои си запазват болката от ритниците. Дори я трансформират в злоба, ненавист, агресия. С такива човеци е трудно да се живее, да се общува. Че и подаръци да им избираш. Какво да подариш на насилника… На клеветника, на тоя дето все вода ти подлива… Подари му любов, разбира се, и прошка! Прости на злото и продължи. Дали ще те разбере или наново нарани, не е важно, щом пътят ти е ясен и с посока – върви. Върви и не спирай, вятърът все някой ден ще задуха само в гърба ти.

Ама си добричък бе, Дядо любими! Никого не пропускаш! Много ти се подмазват, вярно. Кой с мляко, кой с курабийки под елхата. Комините даже си почистват, да не ти се цапа много-много костюма, че и химическото поскъпна. Други пък, цяла година са послушни. Да им се чудиш как се опазват от белите! Щуротиите са хубаво нещо, да ти кажа. Аз поне много ги обичам. И отдаде ли ми се случай, никога не пропускам. После си нося последствията, ама никога не съжалявам, щом съм се наиграла. Трябва да пазим детето в себе си. И духа на лудите калинки и щурчовците. Това ни държи млади. И живи.

Е, добри ми старче, успяха ли да ти отпочинат краката от неспирните обиколки, а гърба от чувала? Виждам, че пак се надигаш да товариш шейната. Няма да те спирам. Децата те чакат. Във всички точки на земята. Пък и не само те. Всеки разчита на теб да му оправиш празника. И ние вкъщи ще те чакаме. Едно чудно мерло съм поръчала, тъкмо ще го опитаме. С домашната ми питка, дето толкова я обичаш. Моля те, мини, и ако ти останат от чувалите с надежда. Няма да откажа и от онези с търпението. Но не разчитай на чистия комин. Ако си пазиш костюма, най-добре позвъни на вратата – за мен и това е вълшебство.

И, мили Дядо Коледа, колко е хубаво, че те има!
Щом още си тук и още вярваме в теб, Светът не е изгубен!
🙂

Жълти стотинки

– Ама какво е това??!!!!! – направо отскачам от писъка на жената срещу ми, а тя едва не ме замеря със стотинките, които оставям, за да си купя билет за метрото. Това да не ви е бакалия! Идвате и си изсипвате джобовете, стотинките да ви броя!!!
Гледам и не вярвам на ушите си – косата й подскача, ноздрите й се разширяват гневно, диша тежко, а очите й…. Божеее, добре, че не стрелят!

Първоначално ми идва да избухна и аз. Студено ми е. Не съм се наспала. Имам да свърша сто неща за час и половина и още не съм го измислила как точно да ми се получи…, а и наистина не мога да разбера що за престъпление съм извършила като съм оставила няколко жълти монетки в чинийката на гишето!!! Обаче с тази клета женица видимо няма да се разберем, а и на нея ли сега да си го изкарвам?! Със сигурност, тя е в по-неизгодната позиция. Едва девет и нещо е, денят тепърва има да се разгръща, а тя вече е истерясала. Крещи, фучи, бедствие ужасно… Жални й клиенти оттук-нататък. Направо ще обезкости следващия, който остави някоя и друга жълта стотинка. Дааа, вече я виждам как му вади сърчицето и си го закачва на брошка. Това ме разсмива и докато си взимам билетчето – все пак, стотинките ми са прибрани в чекмеджето, жената ме изпепелява с още по-свиреп поглед, в който чета – Откъде ми ги пращат тия бееее, ще ми се усмихват още от сутринта, срамота!
🙂

Разказвам тази случка на мама и гледай ти реакция:
– Еееее, Тони, защо си вбесила жената? Защо ще й оставяш стотинки, ми те така не обичат! Аз също внимавам да не ги дразня.
Гледай ти! Продавачките на билети имали неписани правила за пазаруване – банкноти, монети по един лев и без жълти стотинки, ако е удобно. А моята майчица мила, продукт на едно друго време, възпитано, неконфликтно, трепери и се съобразява. Е тука вече не издържам.
– Ма, мамо, ти сериозно ли? – толкова ми е нелепо всичко това. Но мама е сериозна и понеже вижда, че за навръщане съм си приготвила нарочно нови стотинки, ми носи левче и ми го пъха в ръката:
– Вземи, не я ядосвай, моля те!

Щях веднага да забравя тази идиотщина, ако не беше реакцията на моята търпелива и вечно съобразяваща се майка. Но сега не мога. Чопли ме от сутринта. Ей такива дреболийки, нищо и никакви, безумни даже, така брилянтно да показват защо животът ни все тегаво върви.

Едните вечно са ядосани – за всичко и то от сутринта.
Другите – за по-сигурно, традиционно се крият в миши дупки, за да им е по-удобно, да не влизат много-много в шамарите, щото нЕмало нужда от излишни битки.
И докато едните вилнеят залудо и тъпчат няляво и надясно, а другите се спотайват на топло, животът си минал. Ей така, за жълти стотинки.

Уважение – липсва ми все по-често.
Отношение – лично, професионално, човешко… И него все по-рядко го срещам.
Настроение – доброто не спирам да го търся, лошото – да го пропускам.

Днес разбрах колко струва гневът.
Само някакви си жълти стотинки.
Евтин е.
Скъпа се оказа усмивката.

БЕЗпразнично

Не е празник, но ми е празнично.
Изпразнила съм главата си от страх, болка, разочарование.
Коледните лампички ми намигат весело…
Ароматът на току-що извадената от фурната домашна пита, гали небцето…
Заедно сме!
Какво повече мога да искам?!
Усмихвам се на прекрасното каберне в чашата. 🙂

Какво неизчерпаемо удоволствие е животът!
Колко просто нещо е щастието!
Колко малко й трябва на една вечер?
Хляб, вино, любов и светлинка – рецепта за живот.
Истински повод да бъдеш щастливо жив!

7 декември е дата, която обичам по своему.
Странно хубав ден. Сложен за човешката ни същност. И съдбовен, със сигурност.

7 декември беше терминът ми с Яница.
Девет месеца броях седмиците с този финал, а тя взе че се появи девет дни преди него.
Крехка, съвършена и неочаквана.
Случайно или не, излязохме от болницата именно на седми сутринта, а в ранния следобед вече държах и черно на бяло генетичната експертиза, установяваща стопроцентово различността на моето дете.
Как да го забравиш този ден?!
Ден, който преобръща представи, пренарежда приоритети, изкоренява илюзии, вкарва в нови коловози, зарежда с нова надежда…

Днешният седми декември е денят и на най-най-любимото ни куче, рожденият ден на вездесъщия Брус, който живя с нас цели осем години и който още е жив в мислите ни, защото беше невероятно наш, безценно и необяснимо любим. Създание, което подаряваше щедро любов. Безкористно. Напоително. Мило. Горда съм, че и Яница го познава. На снимка, разбира се. Чичо Брус. 🙂

Лечебно е, че болката може да се превърне в щастие.
Безценно е да се влюбваш в живота всеки ден.
Благословено е да го празнуваш с любимите на сърцето си хора!

Ей такива мисли ми се въртят тази вечер.
Празнично безпразнични.
Оплетени в такава амалгама от чувства, че не знаеш усмихва ли ти се, или ти се плаче…
Лъжа. Знам.
Плаче ми се от любов.
От щастие.
Защото това са най-чистите сълзи.
С тях расте душата.

Наздраве за Живота!
Поклон пред Любовта, която не знае предели!
Прегръдка за вечните приятели!

❤

За вечния огън и голямата духалка

– От къде намираш сили?
– Ние сме жени, скъпа – Силата ни намира!
реплика от филм

Колко пъти съм чувала “Ти си много силна! Как го правиш? Аз на твое място нямаше да мога!” Винаги се подсмихвам на подобни заключения. Никога, ама никога не съм се възприемала като силна, даже напротив. А и кой може да каже как ще реагира, ако му се случи това или онова! Никой, разбира се. Обикновено си въобразяваме, че сме подготовени за всичко, че всички изходи за евакуация от кофти ситуации са ни ясно начертани схеми в главата, ама дойде ли ти наистина до главата, всичко мигом изчезва. Или просто е много различно.

Няма силни или слаби хора. Има оцеляващи.
Силата е винаги в нас.
И наистина ни намира.
Убедена съм.

Толкова пъти съм била на предела на силите си, че знам – готов ли си за новия епизод, реанимацията идва. Има една малка подробност обаче. Желанието да продължиш. Хъсът да се бориш. Любовта към самия себе си, която да запали пожара. За да пламне отново животът и силите да дойдат, трябва да ги имаш. Подпалките с вяра, също, вършат чудеса. Оцеляващите хора са като добре горяща камина. Всеки, който поне веднъж е палил камина, знае, че това не е лесна работа. Още повече, че да запалиш е едно, а да поддържаш добър огън, е съвсем друго. Това вече си е майсторлък. Бърз огън може да лумне лесно и още по-лесно да загасне. Добрият огън се нуждае от грижа. Постоянна и внимателна, за да не бъде опасен. Колко пъти сами изгаряме, прегаряме или подпалваме чергата на другия, забравили именно нея. Грижата. Забравили вниманието, търпението, уважението…

Нашите сили са вечният, човешкият огън. Той винаги гори, защото винаги има по някой с добри цепеници в ръка. Някой, който знае как да раздуха съчките, за да изгорят равномерно. А дали този някой не си ти? Ами погледни се и ако не си, просто се запали. Две-три подпалки самообладание, от онази дишащата вяра и по една голяма духалка за всичко, дето не върви и… ей ги на – силите се върнали! 🙂 🙂 🙂