Чаено

Търся те, Юли!
И тебе, мой Август рожден!
Днес приставам и на Юни,
че дори на Май,
ако грее нежно все за мен.

С Януари се разбрахме.
Нека сме далече.
Нека той си вее,
зимни песни да си пее –
аз си чакам слънцето,
плажа и морето.

С чай от мента гоня го от себе си.
С целувка даже го изпращам:
Хайде, време е, приятел,
тръгвай си –
Стига сме се гледали с тебе!

И мини през Февруари
да му кажеш да побърза –
да премине с лекота
и той да си замине –
стига Студ и Зима,
Пролет вече чакам,
че за Лято съм родена!
🙂

Реклама

Две сестри

Погледите им се търсят, докато Злати ми разказва за първородния си син – 11-дневния Георги със Синдром на Даун (имената са сменени).
– Ако не беше тя, аз… – гласът й я предава, а очите й се пълнят със сълзи. Не мога да го обясня как и защо това момиче влезе под кожата ми за секунди, но ето, че и моите очи започват да преливат и буцата, която от пет години все гълтам и все не мога да преглътна, отново засяда в гърлото ми. Овладяваме се взаимно, а Злати продължава – Не знам какво щях да правя без нея! – изрича с цялата си нежност. – Сестра ми е човекът, който още от първия ден ме кара да се държа и да обичам Гошко. Без нея нямаше да се справя!

Зорето мълчи, но с цялата си същност излъчва подкрепа. Каката-канара, изправила се безстрашно срещу безхаберното и нечовешко държание на лекари и заплахата Даун – каквото и да значи това. Да, те още не знаят много за най-честата генетична аномалия, кръстена на д-р Джон Даун преди 51 години, едва ли са си дали сметка и за самото име на доктора и това, че в превод означава „долу”. Просто в момента наистина са „долу” и кой, ако не аз може да ги разбере?!

Отдавна не ми е било толкова тежко. И не заради традиционната човешка жестокост в бели престилки, за която чувам отново. Злати търпи антилекарско и антиакушерско отношение от самото начало на раждането, което тръгва неочаквано – Гошко е седмаче. Не й обръщат внимание, оставят я да се мъчи в родилна зала с препоръката да крещи по-силно, ако болката стане нетърпима. Ама като става, никой не благоволява да дойде, та тя си крещи бая време. После пристигат санитарки да й се карат, че им е писнало да чистят след такива като нея… Тя е още в упойка (ражда нормално, но поради проблем с плацентата, веднага след раждането се налага кюртаж и я упояват), когато една рунтава докторка, както ми я описва, абсолютно безцеременно се надвесва отгоре й и я зашлевява със следния въпрос:
– Това бебе желано ли е? – Злати и сега не може да скрие болката си от този въпрос. Аз, казва, седем години го чакам, а тази с рунтавата грива ми вика:
– Ми хубаво, обаче има голяма вероятност да е със Синдром на Даун. – казва и си отива. Няма честита рожба. Няма повече обяснения, а бе, аджеба, дори да е Даун, какво, всъщност, значи това. Познато, та познато…

Никога няма да мога да приема подобен род професионално лекарско поведение. Не, веднага си взимам назад думичката „професионално”. Що за професионализъм от лекари с подобен род антихуманно поведение?! Закърнели циници, констатиращи поредното дете с увреждане. А, даже едната лекарка, най-вероятно неонатоложка, взела единия ден Злати и я завела при другите бебета, където имало още едно като нейното.
– Виждаш ли го това бебе? Е, то е със Синдром на Даун. Сега погледни и твоето. Приличат си, нали? – и пак си тръгнала, докато милата Злати давала заето и гледала с ужас бебетата. Какво да им гледа, не можела да разбере: малки невинни душици – това виждала тя! И пак липсвали обяснения. Само стерилни констатации тип присъди. Слава на Бога, и в най-ужасните приказки има добри герои. Та и в тази история, се появява една добра лекарка, която помага с думи и нежност. Основният лековит мехлем обаче седи срещу мен. Прекрасната Зори. Говорим си доста и накрая чувам и нейното признание:
– Преди години, когато починаха мама и тате и аз не исках да живея, Злати ме върна към живота. Днес е мой ред да й помогна. – Всички вкупом отново се хващаме за носните кърпички, защото емоцията е помитаща. Аз им разказвам за моята сестра, която си отиде от този свят твърде млада, само на 24-ри, и как искрено им завиждам, че се имат една друга.

Тръгвам си от тази среща, пометена от емоции.
Пълна с болка, гняв, но и толкова много любов.
Любовта, която винаги побеждава и е по-силна от всичко и всеки.

Щастливо бъдеще го чака нашият малък Гошко.
Щастливо, защото си има мама и леля.
Две сестри, обречени да обичат.

Благовещение през януари

– Ще ти споделя нещо, Тони, още никой не знае, но на тебе ще кажа – гласът й притихва, а аз замръзвам в очакване на сладката новина – Нашето слънчице ще си има братче или сестричка!

От три години насам, това е четвъртото или петото бебче, за което научавам още в най-първите дни от бременността. Както ми каза една от нашите майки, само мъжът ми, гинекологът и ти знаете! 🙂
Благословено е това доверие, настръхващо и… не, няма дума-аналог, с която да опиша това усещане.
Просто ставам една голяма усмивка и сърцето ми пее.

Новият живот е удивително нещо.
Преосмисля всичко.
Започваш сякаш на чисто.
С изтупани мечти и излъскани надежди.
Чертаеш планове.
Кроиш безоблачно бъдеще.
Хубаво е.
И отговорно.
Да, животът е отговорност.
Искрено орисвам това ново същество, поело пътя си към нас, да бъде точно такъв, какъвто майка му го вижда. А аз като негова орисница ще му пожелая само едно – да дава сили на мама и тате, да ги закриля със своята все още неземна сила през следващите девет месеца и когато дойде Големият ден и първата глътка въздух прореже дробчетата му, усмивката им така да го погали, че да полети напред устремено.

Обичам и благодаря – май това са думичките за всяко ново благовещение!
Обичам живота и неговите чудеса!
Благодаря за благословията да бъда част от това чудо!
Боже, наистина благодаря!
❤

Кифли и прегръдки

Минава десет вечерта, а аз още не съм разбрала, че било ден на прегръдката, обаче, ей го на, чичо Фейс надлежно ми показва и разказва. Иначе по софийските улици днес не видях много прегръдки. Даже напротив.

– Стига хленчил дееее, побърка ме! – точно срещу Сатиричния театър, млада жена отключваше колата си и с видимо отвратена физиономия крещеше на мъжа до себе си, та нямаше как да не я чуя и зазяпам.
– Не се дръж като кифла! – не й остана длъжно мъжкото тяло, а тя съвсем полудя и почти не го отнесе с вратата:
– Ами кифла съм, бе, ки-фла! Приеми го най-накрая и млъкни!

Нямаше прегръдки.
Кисели.
Мрачни.
Студени.
Януарското слънце не ги беше стоплило.

И не бяха единствени.

За мой късмет, точно на моста на влюбените, друга „чудна“ сцена. Още от далече ми привлича вниманието двойка мъж и жена. Тя ходи като собственичка на половин София, с ръце на кръста, прищипан от ластичен колан, и крака, толкова криви, че и кавалерист би се засегнал. Докато ходи, навела глава заканително, крещи и тя на мъжа и още по-лошо- с хълбок го избутва най-демонстративно и нападателно. Понеже ми се случва за втори път днес, първоначално решавам, че нещо ми се привижда, щото бая километраж навъртях и ми е уморено, а сцената е дори комична. Ама не ми си привижда, нито причува. Крещи госпожата/госпожица, та пушек се вдига:
– И ти, сливи ли имаше в устата?! Защо не ме защити???? – после го дръпна ядно за ръкава и изфуча – Тя просто не ме познава! Оооооо, как само ще се запознаем, дааааа!

Зловещо ми става и вече тъжа за непозната, дето ще се запознава с това крещящо недоразумение!

Тези две сцени са ми в главата и миличките картинки на прегръдки, меченца и сърчица хич не ми действат.
Става ми още по-уморено.
Жал ми е за мъжете нещо…
Жените се превръщаме в адски кифли.
И не е март, януари е.
А утре… Утре може и да не грее слънце и да не е ден на прегръдката, но това не ти пречи да обичаш и да показваш любовта си ясно и красиво на човека до теб.
Точно това отивам сега да направя – да си гушна моите момчета и сладка Янка-калпазанка. ❤

Моето утре винаги започва днес. 🙂

Гълтам те и продължавам

Крайна съм.
И любя, и мразя.
После минава ми бързо
и пак си прощавам –
за себе си мисля
и отново внимавам.

Когато влезеш в сърцето ми
и се опиташ да го стъпчеш,
какво самият причиняваш си
и можеш ли да го преглътнеш?!
Аз мога.
Гълтам те и продължавам.
Щастлива, че съм се отървала.

БЕЗвкусно

„Само глупостта е едностранна, а истината можеш да си я обръщаш на която си искаш страна.“
Мефистофелес – „Огненият ангел“, Валери Брюсов

Кренвирши от месо, маргарин с вкус на масло и чипс с вкус на дюнер и… сол – идеална илюстрация на всичко, което в момента представляваме като потребности и вкус.

Подменени ценности.
Виевати истини.
Пошлост до глупост.
Едностранно и с епидемични размери.

Баба беше диабетичка с проблемни бъбреци и поради тази причина вкъщи от малка съм свикнала да ям черен хляб, без мазнини, пържене и максимално безсолно. Така се храня и днес. Простичко. Така ми е вкусно. Когато видя, че някой прекалява със солницата или бялото брашно, понякога не се въздържам. И, разбира се, греша. Нищо, че аз се намесвам с грижа. От обич. Обаче хората са различни. Някои обожават солта. Други се тъпчат без мисъл и с риск за здравето си, целенасочено и упорито. Като мама, която така и не пожела да откаже цигарите. Упорито и безсмислено, от моя гледна точка, от нейна – удобно. Тъжна работа, ама истинска.

Чипсовете с вкус на сол и Калиакрите с вкус на масло, виж, са друго нещо. Те са си чиста проба престъпление. Възпитаваш и насаждаш традиция, която убива. Консумацията на отрови вече отдавна не ни прави впечатление. Глупостта наистина е едностранчива. И заразна.

Изборът. Той е в основата на всичко.
И знанието. Твоето собствено.
Ако си надвил отровите и илюзиите, нямаш проблем да ги игнорираш от живота си, колкото и да ти ги рекламират по телевизията.
Но докато не си ги надвил, как да напаснеш своята истина, своя вкус с тези на човека до теб? И има ли смисъл да го правиш? Нямам отговор, но вярвам в едно – всички ценят добрата кухня и качествената храна. Просто не всички умеят да си я приготвят. 🙂

Благословена от Свети Антоний

Когато Свети Антоний проникнал в дълбочините на пустинята, той запитал Господа:
„Господи! Защо едни хора умират млади, а други доживяват дълбока старост?
Защо едни са бедни, а други – богати?
Защо нечестивците са богати, а благочестивите люде – бедни?
Тогава дошъл до него глас:
„Антоний! Ти внимавай над себе си! Това са Божии съдби и нямаш полза от това да ги изучаваш“.

Ами ти, Антония – ти внимаваш ли за себе си?
Всеки си знае най-добре какво му е и няма нужда да гледаш в чуждата паничка. Безмислено е да сравняваш.
Всеки върви по своя Път и среща своите си неща. И да го знаеш, и да не го знаеш, чуждото знание за теб винаги ще си остава чуждо. Непотребно. Неслучайно човек се учи не от грешките на другите, а от своите собствени. Само лично преживяното е това, което може да осмисли или мотивира. Само този, който е минал през пътечка като твоята, може да те разбере. И то само до някъде, защото всеки има своя ъгъл на възприятие и често това, което виждаш ти по един начин, човекът до теб вижда по съвсем различен.

Сложно нещо е животът…
Ама пък сладко, особено, когато има празници, които пълнят сърцето ти.
Ето така си говоря и размишлявам, докато чета житието на Свети Антоний. Моят Светец.

Обичам много имения си ден.
17 януари е важна дата за мен още от дете. Само тогава можех да черпя съучениците си с бонбони. Като дете, родено през август, рождените ми дни минаваха доста безславно – всичко живо, евакуирано на село при баба и дядо или с мама и тате на море – празнувай, ако има с кого! Та Антоновден спасяваше положението. И празнувах, и черпех двойно. 🙂

Щастлива съм, че съм Антония!
Лечебно е някак.
И благословено!

Според народните вярвания, Свети Антоний е покровител на чумата и всички болести изобщо, а на Антоновден се молим за здраве и лековитост. Та и сега, ето ме, покатерила се на шкафа до мивката, оставям първото парче от питката, наречено за Светеца. Нависоко, както е поверието. Да омилостивим болестите и да ни подминат и тази година.

Обичам тези ритуали. Дават ми усещане за традиция, а и зареждат вярата ми по особено безценен начин.
Безценен – като името, което нося.
Така и се чувствам – безценно след дългия ден, в който телефонът не спря на звъни и не смогвах да отговарям на прекрасни пожелания.

Хората сме безценни, когато обичаме. Когато позволяваме на Доброто да ни управлява.

С благословията на Свети Антоний нека бъдем добри!
И да внимаваме повече за себе си – всеки от нас е безценен за тази Земя!
❤

И ще горчи, защото е Шарли

Климатичен шок.
Демонстративно лицемерие.
Измамна демокрация.
Прегазено достойнство.
Умора.
Отвращение.
Погнуса.
Сценарии.
Лъжи.

Вярваш.
И не вярваш.
Откачаш в
търсене,
мислене,
говорене.
Няма истина.
Само двоен стандарт.
Разумът полудя.
Молитвите дори изветряха.

И ти ли си „Шарли“?
А аз съм откачената –
напуснала масовката,
съзнателно изгубила.
Загубила посоката –
убийствено напред.

Стената става все по-мъртва.
Отрова пиеш,
разредена с хорски лед.
После плюеш,
горчи ужасно.
И ще горчи.
Защото е Шарли.

Зимно нетолерантна

Който е измислил зимата, със сигурност, не е мой човек!
Не го обичам това време на годината и това си е.
Студът ме блокира.
Мразя да се навличам.
Не нося шапка и често си забравям ръкавиците.
Изобщо не ми отива носът ми да е червен и да тече.
Има хора, обаче, на които студът изобщо не им пречи.
Напротив.
Ходят си спокойно с разкопчани палта.
Карат ски и са щастливи от ноември до март (този спорт го ненавиждам от дете, когато сестра ми си счупи крак и месеци наред носи гипс и едва не повтори учебната година).
Не намирам и грам радост в игрите на студа.
Снегът ме радва умерено и то само, докато вали и е чистичък. (И предимно, ако му се наслаждавам от вътрешната страна на прозореца.)
Какво да се прави – зимно нетолерантна съм.
Мразя и студа, и зимата.
Обичам свободата на лятото и босите крака.

Хората сме толкова различни.
Всичко може да ни раздели.
Дори студът (или жегата.)
Хубаво е да го знаеш и да не храниш илюзии.
Южната птичка няма да оцелее в Сибир.
Нито полярната мечка на екватора.
И няма виновни.
Замръзнали или прегрели – просто не можем да се усетим.

Хлъзгаво

Хлъзгаво.
Подметките летят.
Равновесието пада.
Твърдо е.
Студено.
Ледът не гали.
Калта му е приятел,
проникнала безжалостно в снега.

Хлъзгаво.
Внимаваш.
Равновесие не губиш.
Държиш главата си високо –
ледът те е научил.
Снегът дори е чист,
калта му е сърдита.