Цял ден нещо се случва.
Детайли изпипваш.
Очакваш развръзка.
А той се изнизва.
Денят ти нехае,
стремглаво препуска.
Случайно изпуснал
влака на твоите мисли.
Запъхтян.
И прибързан.
Вече го няма.
Денят си отиде.
Лягай си вече
и бързо забравяй.
Разписания не подготвяй,
а само повярвай –
Новият идва.
В тебе загледан.
Дано този път го познаеш.
Всеки път, когато го отворя, ми става леко. Празнично. И сладко.
Шкафчето над печката, в което от години царстват подправките за сладкиши – какао, ванилия, кокосови стърготини, ухае божествено. И няма как да е иначе. В него живее истинска благост. А благостта мирише красиво.
Така мирише прошката.
На ванилия.
Нежно и отпускащо сетивата.
И изглежда ефирно.
Като разтапящ се в устата пухкав крем.
Като сладостта на фина глазура.
А вкусът…
Вкусът е лечебен.
И носи покой.
За душата.
Колко е важно да имаш един шкаф с ванилия – винаги, когато ти загорчи, да можеш да му открехнеш вратичката…
1 ч.
Вече е утре, а аз още не съм изпратила вчера. Не ми се спи, но ако да заспя, сънят ще ме преведе до моето истинско днес. Ангелският ден.
Студът е навсякъде, но топлината в душата ми се връща.
4 ч.
Едно сънено момиче идва при мен. При мама винаги е топло. И защитено. Устните ми се губят в меката косичка, докато вдъхвам най-божествения аромат на света – на дете.
7.45 ч.
Гласът на Инспектор Енджой изпълва стаята. Радиото гърми – копчето за звука е развалено и работи само на крайности – супер тихо и супер високо. Днес обаче съм високо и не ми пречи. Хващаме ритъма на Риана и събличаме пижамите.
9 ч.
Минусите навън не ми пречат. Имам си много гореща вода и перспективи, които ме топлят. Ангелска супа, фризьор… Днес съм си организирала ден изцяло за мен Все едно е празник.
10 ч.
Картофите завират и радостта, която ме изпълва е необяснима. Как да обясниш на някого защо три картофа могат да носят такъв възторг?!
Ще те разбере само този, който е вървял до теб. Който може да жертва част от себе си в името на нещо свято. Само този, който вярва и обича. С цялото си сърце.
11 ч.
Мисълта за пътя. Не ме напуска от сутринта. Пътят, който изминах. Минали са само десет дни (даже десетият още не е завършил), а сякаш съм друга. Намирам забравени свои нюанси, които съм смятала, че вече ги няма. Уютно ми е с новата. Тя е по-спокойна. Забавила темпото. Изчистила ненужното. Неутрализирала отровите. Дано я задържа. Дано не я изплаша и да си тръгне. Отново…
13.30 ч.
Ангелската супа е сервирана. Очите ми вече преливат от лакомия, но не бързам. Няколко минути ги радвам със зеленото на магданоза. Как само се слива в божествена хармония с бледото жълто на картофа.
Не съм хапвала по-вкусно нещо от години!!!!!!!!!! Днес имам не обяд, а пиршество! 🙂
15 ч.
С освежена форма на косата и изтупано самочувствие. Нова – абсолютен факт! 🙂 Чувствам се идеално и изобщо нямам намерение да лежа, но докато приспивам Яница, следобедното слънце ме унася. Летя на високо във феерия от топли слънчеви цветове. Виждам две протегнати ръце. Ръцете на Създателя. Статуята на Христос в Рио. Бразилската ми мечта. Усещането е неземно. 🙂
17 ч.
Сгради, коли, кофи за боклук… И небе. Много небе. Там ще гледам.
Съзерцание. Състоянието на деня. Не само съм си дала явна почивка от делничност, но се стремя да запечатам и всеки един миг – с любов.
Миговете. Не ги пазим. И те си отлитат непоканени. Така и не разбираме какво са ни донесли. В един миг живее цяла вселена. Ражда се и умира цял един свят. Тленни сме и сме тук за кратко, защо го забравяме?
18 ч.
Странно е как човек се самовъзражда. Вчера бях на дъното, а днес летя. Асансьор. Долните копчета трябва да ги блокирам.
19 ч.
Копнея за своята житена вечеря. Все едно цял живот съм се хранила само така.
Трудно е да започнеш. Да намериш сили за промяна. Стъпиш ли обаче на пътя, посоката напред започва те дърпа. Лесно е да вървиш, когато знаеш къде отиваш.
21 ч.
„Отключи силата си като се усмихваш на Слънцето и му благодариш за живота, с който ни дарява и то ще те възнагради.” „Любовта дава всичко, което обещае. Тя не отлага нещата.” С тези послания за добро започнах преди десет дни. Моите късметчета от пакетчетата ДарЛимец. Препрочитам ги отново и благодаря. Докоснах се до Бога. Моята истинска същност. Божествената частица, която живее във всеки един от нас. Възнаградена съм с толкова много любов, възродена съм за живот и няма да отлагам и секунда – пътешествието продължава.
Ангелски край и свещено начало – моят десети ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
0.30 ч.
Зъзна в леглото. Свита на четири. С колене, опрени в брадичката. Ледено кълбо от нерви. Пред очите ми се прожектира минутата отпреди два часа, в която Яница се дави с ябълка, докато гледа любимата си „Ледена епоха”. Последвалата паника и как, докато търча с детето в ръце, падам и й разбивам лицето. Ударът не спира да кънти в ушите ми. Виждам детето си с размазана физиономия как продължава да не може да диша. И хладнокръвието на мъжа ми, който, Слава на Бога, успява да извади парченцето ябълка. Не виждам следващите минути, в които нашата геройка преглътна за секунди свирепата болка и просто продължи да се радва на своята вечер. Догледа си филма, хрупайки обикновени бисквити (за мой ужас) с разцепената устна и прехапан език. Поемайки си въздух с кърваво сополиво носле, което утроява размерите си. Истински Кубрат Пулев след мач с Кличко. Пропускам да видя и как ни носи фотоапарата, защото решава, че явно изглежда много интересна, щом така не спираме я оглеждаме. Не можем да й откажем, смеем се (аз през сълзи), а тя позира. С широка усмивка. Категорично отказваща да се предаде на страданието. Аз обаче се предадох. Силата ми катастрофира. В един миг. С парченце ябълка. Моят адски плод.
Тръгнала към рая, стигнах тъмнината. Бързах прекалено. Не се защитавах. И сега си плащам. Кръвта ми е смразена. С болка. И страх. Хладнокръвие – кога ще го изпитам?
6.30 ч.
Буди ме звънът на чаши и чинии в кухнята. Някой се готви за училище. Главата ми е олово. С тежестта си може да убие на място слон. Затварям очи и отново го виждам – удара, който разби светлината. И не с друго, а с моите собствени ръце. Мисълта ме раздира.
8 ч.
Тя се усмихва с подутото си личице. Радва се на новия ден, закусва с желание, докато аз едвам преглъщам водата си. Не мога да си простя, че я обезобразих така. „Имало да става!” – гласът на баба, сякаш ме успокоява от горе. „Нали не се случи най-лошото!” Потръпвам. Защото наистина можеше.
Един миг е достатъчен, за да изгубиш всичко. Защо все го забравяме?!
10 ч.
Не мога да дойда на себе си. Колкото повече мисля, толкова повече затъвам. В отчайващо самообвинение и нечовешки угризения. Къде сгреших и защо точно сега? Отговорите не са лесни и определено не ми харесват.
Тези дни щедро разголвам душата си. Споделям, защото вървя. И пътят си струва да бъде поделен. С вдъхновение. Но не всички мислят така. „Ти си безразсъдно искрена – ми каза вчера една позната, и дразниш с позитивизъм. Хората не обичат чуждото щастие.” Не го чувам за първи път. Както и, че съм Майка Тереза, която си мисли, че ще спаси света.
Всеки знае сам себе си. Моето щастие си е тук. И никой не може да ми го вземе. Само аз самата. Най-силните удари си ги нанасяме сами.
11 ч.
Вината ми расте. Провалила съм среща, на която трябваше да бъда в 10-сет. Извинявам се смутено и затварям телефона. Не знам как, но трябва да сложа ред в главата си.
12.30 ч.
Апетитът на Яница се оказва заразен. Изведнъж огладнявам свирепо. И съм на крачка от предаването, когато осъзнавам, че не това искам. А и храната не може да утеши душата. Само тялото.
14 ч.
Енергията на моята калпазанка извира като сополите от носа й. Рисува, пее, танцува. Радостта й не може да бъде сломена. И не ми го показва от вчера. Радостта й няма нужда от повод. Тя е нейно постоянно състояние. Дори, когато болката я премазва. Всеки ден черпи сила от живота и не спира да подарява – живот.
Не мога да живея без това дете. Моят дар от небесата.
17 ч.
Сънена нежност. Гушкам най-крехкото цвете със стоманена обвивка. Вече се усмихвам. Имам добър учител. 🙂
Нежността размеква. Болката втвърдява.
19 ч.
Деветата ми житна вечеря. Янката ми изяжда орехите. 🙂 Нима утре приключвам?!
23 ч.
Чета, че числото девет се свързва с посвещаването в тайнството, с пътя от смъртта към прераждането, защото символизира пълния кръг. Девет било “женско” число, защото обичало и съчувствало. Числото “Майка Тереза”, нетърпимо към всяка несправедливост, търсещо подобрение и облекчение. Краят преди всяко начало.
Изпращам болката и продължавам.
Изпелена, но спасена.
Чистилище за душата – моят девети ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
6.25 ч.
Никой не ме буди. Мога да стана веднага – наспала съм се, но не бързам. Сополивото носле до мен ми подсказва, че днес ще пази къщата. Отпускам се по гръб и затварям отново очи. Още малко сън никога не е излишен.
7.45 ч.
Светло е. И в стаята, и в душата ми.
9 ч
Пренареждам деня – имам вкъщи една калпазанка в повече. Хремата я прави леко кисела, но нейната благост по рождение взима превес. И двете не сме гладни. Овесените й ядки остават наполовина в чинията. Малката ръчичка ми сочи моята чаша с изрисуван Дядо Коледа (още не мога да се разделя с коледния дух). „Чай ли искаш?” Личицето й грейва. Сипвам от чайчето и за нея в чашката с любимия лъв. Около нас ухае на риган и мащерка. Пеем за Катето и Лили, две сестрички мили, и по нищо не личи, че е понеделник. 🙂
10 ч.
Няма да мине и днес без готвене. Режа червената чушка и, хоп пред мен застават пълнените ми чушки за Бъдни вечер. С парченца целина и стафиди. Направо надминах себе си! Образът на чушките е толкова ясен, че чак усещам вкуса им. Моето въображение, уви, граници няма. Обещавам си, че ще си ги сготвя възможно най-скоро и се съсредоточавам, за по-безопасно, върху бурканчето с куркума, което грее жизнерадостно пред мен. Любимото ми слънчево жълто. 🙂
Не мога да живея без подправки и аромати. Природата ме е надарила с обоняние, което обичам да черпя с наслада. Магията да смесваш подправки е изкуство. Ако прекалиш, манджата може да ти отиде. Ако не сложиш достатъчно – да си остане безвкусна. Точно като в живота. Понякога прекаляваме и губим. Понякога се страхуваме да опитваме и затова си оставаме без смисъл. Новите вкусове са привилегия на силните. Тези, които не спират да търсят и опитват.
11 ч.
Мисъл за мама. Изкушавам се да й отидем на гости. Не бива обаче. Нищо, че и баба, и Янка ще са толкова щастливи. Ще вземем да я заразим и нея. Без друго, милата, тези дни с това високо кръвно едвам се оправя. Милата ми, да… Най-милата. И най-потърпевшата от моята заетост. И хорските проблеми, с които все се нагърбвам. Толкова рядко стигам до нея…
Защо винаги най-близките ни носят последствията от нашите избори?!
13 ч.
Новата ми енергия. От сутринта си мисля за нея. Чувствам я даже. Леко ми е и едно такова пълно с желания. Но най-хубавото е, че се чувствам пренаредена. Фокусът ми вече е друг. Виждам се сякаш по-ясно. Имам и повече време за себе си. А не съм променила ежедневието си драстично. Просто смених гледната точка. И изхвърлих излишното.
16 ч.
Слънцето избяга. И ми става студено. Топлината в мен ме подведе и не си взех жилетка. Улиците са сиви. Освежавам погледа си с червената коса на момичето пред мен. Светофарът светва зелено. Пропява птичка. Пролетта е близо. 🙂
17 ч.
Супермаркетът ме поглъща. Влизам с точно определена цел и идея за ясни покупки. Рафтове. Кутийки. Опаковки в различна форма и размер. Шареният материален свят. Пълня кошницата, плащам и бягам. И не че се изкушавам, просто не ми е интересно.
19 ч.
Препечените филийки са такова изкушение. Гладна съм, разбира се, но мисълта да прегреша точно сега е абсурдна. Само още един ден и ангелската супа ме чака. 🙂
21 ч.
Свещта от снощи е изгоряла. Мога да взема друга, но решавам тази вечер масата ни да осветява любимата маслена лампа. Лампата е ценен семеен спомен от медената ни седмица в Гърция. 20-та година вече ни свети. Паля фитила и внимателно поставям стъклото. Не помня как, но го счупихме и оттогава е пукнато и с едно отпчупено ъгълче в горната част. Когато още виждах света предимно в черно и бяло и исках всичко да ни е перфектно, не можех да гледам счупената лампа. Днес обаче тя е на масата. Любима ми е. И аз като нея имам не малко пукнатини. И поне едно назъбено ръбче. Но продължавам да горя, защото обичам. И да светя, защото ме обичат.
Светлина и сила – моят осми ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
6.45 ч.
Тъкмо хапвам вкусна супа на сън и айдеее „добро утро”. Не само, че ужасно ми се спи, но искам и да си доям, дет се вика, поне в съня си. Стискам очи и отново съм там. На плажа. Обяд е. Слънцето грее жарко, а капанът е пълен. Всички маси са заети и всички се радват на летния ден. Летят халби студена бира, рибки и картофки. Ето я и моята чиния. И, о, ужас – празна е! Някой ми е изял супата!!! Моментално се връщам в реалността. И тъкмо навреме, за да видя най-сладката усмивка на света. Яница ведро стои до мен и чака да я гушна на топло под завивката. Денят ще бъде хубав. Обещавам си го на ум, нищо че още не мога да включа какъв ден е точно. Понеделник?! Не, неделя! Ураааа – не съм на морето и супата ми е изядена, но нали е неделя! 🙂
7.30 ч.
Не ми се пие кафе, но усещам свирепа нужда от нещо тонизиращо. С релаксиращо действие. Чувствителността ми се е изострила до ента степен. Определено не съм се наспала. Цяла нощ слушах едно полузапушено носле и заедно се въртяхме. Пусто майчино сърце. Не заспива, усетило дори най-малка заплаха за детето си. Моите въображаеми драматизации край нямат. Добре, че, все пак, успявам да ги режисирам някак си с добър край. И добре, че всеки нощен кошмар има своето утро.
8.30 ч.
Печеният сандвич с кашкавал е вече пред Яница. Аз пък се вторачвам в тавичката на тостера. Леле, колко е захабена! Взимам телта от мивката и започвам едно здраво търкане. Чистенето неочаквано ме успокоява. Новият външен вид на старата тавичка е ослепителен. Просто не мога да я позная. Лъщи, та дрънка. Представям си как същото се случва с мен.
Чистя се и това определено ми харесва. 🙂
10 ч.
Червеното на цвеклото ме зарежда. Оранжевото на морковите сгрява, а жълтият щрих на картофите омекотява. Бъркам зеленчуците на котлона и се развличам с художествено-творчески образи. 🙂 Ароматът, разбира се, ме подлудява, но вдишвам с пълни гърди. Нека носът поне да пирува. Нека има и една щастлива Янка за обяд, с любима манджичка нагостена.
Способността да правим другите щастливи е благословия. Дар, който трябва да бъде споделян. Дори, когато изглежда трудно.
11 ч.
Виждам някакво дебело момиче на екрана. Запълнило е почти изцяло Скайпа на тв предаване. Оказва се, че това е Уитни Тор – една от най-успешните водещи в Америка (не че съм чувала за нея). Започнала да танцува, когато е само на четири и продължила до 16-сет, когато необяснимо защо качила много килограми. По-късно й открили и поликистозни яйчници и с това мечтата й да танцува пред публика угаснала. Само теоретично обаче, защото момичето не само, че не се предава, а прави и нещо наистина щуро – започва да снима клипове, които кръщава „Дебело момиче танцува”. Именно те ѝ носят световната слава. Водещата я пита: „Кое е най-жестокото нещо, което си чувала от хората за себе си? „Защо не се самоубия, щом изглеждам така.” – е отговорът.
Никога не съм имала проблем с килограмите, но определено разбирам Уитни. Преди бях изтъкана от комплекси, а днес вървя по улиците с нестандартното си дете. Знам, че хората могат да бъдат ужасно жестоки. Усетили слабост, те веднага разкъсват жертвата. Но надушат ли сила, видят ли високо вдигната глава, няма никакъв шанс да раняват отново. Уитни има късмет. Намерила е рецептата и вече се харесва. „Когато разбрах, че никога няма да мога да бъда слаба, реших, че поне мога да бъда щастлива!” И сега е точно такава. Щастлива, известна и успешна дебеланка, с широка усмивка и леко сърце. Вдъхновяващ пример за много други по света как да извървят дългия път към себе си.
Майсторство е да обичаш. Особено себе си.
Хората ни приемат по начина, който самите ние се приемаме.
12 ч.
Моторът на прахосмукачката бръмчи, докато пред очите ми изплуват ситуации и хора, които също плачат за изсмукване. От главата ми. Правя го светкавично и решението ми изглежда най-естественото нещо на света. Имам чуден ден за чистене. 🙂
15 ч.
Гладна. Днес явно ще е така. От сутринта се хващам как жадно изпивам с очи съдържанието на всяка чинийка, тенджера и хладилник. Ако сега се предам, обаче, какво получавам? Моментно удоволствие, което, знам, че после яко ще ми приседне (много съм добра като се наказвам). А ако продължа, имам шанс да завърша нещо голямо. Да си докажа за пореден път, че няма невъзможни неща, има непоискани. И, разбира се, да подаря на тялото си здраве, от което толкова се нуждая.
Поискай и ще ти бъде дадено.
Искам и… продължавам!
17.30 ч.
Месни Заговезни се готвят в кухнята. Не че мъжете ми ще постят. Традициите стриктно се спазват, когато ни отърват. 🙂
Трябва да оцелея и тази вечер. Власите се давят на края на Дунава, казваше баба. Мисля да отложа давенето – плува ми се още, а и брегът е толкова близо! 🙂
19 ч.
Каква вечеря само! Подреждам си табиетлийски купичката с лимец, меда и орехите. Явно изглеждам апетитно, защото вместо да си гледат в собствените чинии, всички са се вторачили в мен. Радват ми се на ентусиазма. Спор няма, най-радостна съм аз. Удържах! 🙂
21 ч.
Седем дни, оплетени в чувства, мисли и настроения. Седмицата, която си отива.
Казват, че числото седем било свещено. Число от духовен порядък. Съвършеното число, което управлява времето и пространството. Символ на сътворението.
Наистина сътворих и продължавам да сътворявам вътрешно съвършенство. 🙂
Чистота и постоянство – моят седми ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
7 ч.
Идеята за късното съботно събуждане отива на кино. Прожекцията започва. Отварям щорите. Добро утро, свят! 🙂
7.30 ч.
Тази седмица Яница е нетипично ранобудна. А аз нетипично спокойна. По-организирана и с мисъл за себе си. Като човек и… жена (нищо сексистко, просто жената е друга категория) 🙂 Бях забравила колко е важно да се харесваш. От сутрин до вечер да си се усмихваш – без поза или защото трябва. В огледалото разглеждам лицето си. Издълженият овал по природа се е изострил (лицето ми има способността да регистрира всеки грам, който качвам или свалям). Погледът ми сякаш се е избистрил. Очите са сънени, но вече блестят. Как да не усмихнеш? 🙂
8.30 ч.
Няма и два часа, откакто по-голямата част от къщата ни е събудена, а имам чувството, че съм на крака от дни. Времето сякаш е спряло. Хубаво е, че днес не бързам за никъде. Празник е. Факт, главата ми е изпразнена от делнично съдържание.
10 ч.
Мия чинии на мивката и се наслаждавам на топлата вода – все ми е студено тия дни, а тази нощ за първи път спах и с чорапи. Зад гърба си чувам познатата походка на най-любимия мъж, който срещнах със сърцето си преди 20 години, точно през февруари. Получавам целувка с мустак и зелено пакетче – опаковани красиво три крехки лаленца – много е студено навън и цветята имат нужда от защита. Прегръщам лаленцата и ги споделям с Яница. Тя маха радостно с ръчички и решава да ги подари на току-що събудилия се бате. 🙂 Моите момчета… Моето момиче… Това е любовта!
11 ч.
Липсва ми празничното суетене в кухнята. Всеки празник у нас се посреща типично по български – на пълни маси, с пълни чаши. Няма да меся и традиционната питка. Всъщност, няма какво да се кахъря, защото вкъщи всеки ден е празник – содени питки се меткат във фурната през вечер. Обожавам да меся хляб. Тогава се чувствам най-жива. Чудех се дали пък да не им замеся и днес една питчица в чест на Трифон Зарезан, но разумът ми надделя. Желязна, желязна, ама айде да не се предизвикваме прекалено – една баница ми стига! 🙂
12.30 ч.
Времето и днес е прекрасно. Е, със сигурност, това не е моето време, но според календара все още сме февруари – какво друго да бъде, освен зимно! 🙂 Гледам през прозорците отблясъка на слънчевите лъчи и не усещам студ. А си е студено. Но аз съм от топлата страна. Защитена. Със стъкло и много любов.
15 ч.
Къщата е притихнала. Само чайникът свирука. Защо хората се боят от тишината? Въпросът ме стряска. Спомням си, че някога наистина се страхувах от нея, а днес все по-често я търся. Не бягам от себе си. В тишината чуваш душата си. Не можеш да заглушиш лесно вътрешния си глас. В тишината се разтваряш и намираш. Как съм живяла без да се чувам, без да се познавам… Господи, как?!
16 ч.
Събота. Празник. Ядене. Асоциации на деня. 🙂 Какво да се прави – натюрел. Обичам да се наслаждавам на храната с всичките си сетива. Да я приготвям за любимите си хора. Да я сервирам красиво. Мразя закусвални и полуфабрикати на крак. Вафлички в трамвая. Сандвичи пред компютъра. Моето хранене е винаги на маса. Бавно, с удоволствие и грейнали свещи на вечеря. Вечерята у нас е свещена. Празничната – още повече. Времето, в което всички сядаме на една маса. Заедно. Вкусно. Споделено.
На празници често не подвивам крак до вечерта, за да смогна да приготвя всичко. Никога не съжалявам, защото тази умора за мен е блажена. Днес обаче си почивам. Всъщност, Свети Валентин изобщо не ми е важен. Аз съм от отбора на Свети Трифон. От има-няма 15-тина години. Сомелиерът в мен изгря случайно, но трайно, покрай една бизнес авантюра на мъжа ми с износ на червено вино за Чехия. Бизнесът умря, но пиететът ми към еликсира на напитките остана. И оттогава знам – истинското вино е вълшебно. Червено. И лечебно. Гарантирам – откакто всяка зима взимам своите антиоксиданти във винена чаша, не боледувам. 🙂
В момента обаче, нито ми се пие вино, нито яде друга храна. Приела съм си избора и ми е спокойно. Осъзнавам, че Свети Трифон няма да ми се разсърди, че ще го отбележа с чай. Нито моите хора, че ще ги оставя без питка. Празниците за нас са обичайно състояние. А и нали пак ще сме си заедно на масата, какво повече да искам?
Колко е важно да знаеш какво искаш!
18 ч.
Празник със Задушница. Особена комбинация е днешната. Нещо като паметник. На преходността.
Попиваме болката от смъртта с радостта от живота.
19 ч.
За малко да остана без вечеря. Мъжете ми опитват лимеца и им се услажда. Косьо пита, кога е Задушница, за да му сваря жито (не че варя само тогава и не че младежът не го знае ). „Днес”, му отговарям. А той вдига невярващо рамене и изтърства: „Верно?! Гледай ти, колко празници в един ден!” Когато осъзнаваме какво е казал, и двамата се разхилваме. Чувството ни за хумор си го бива. Винаги крие черни нюанси. Но като се замисли човек, грешката е вярна. Да пазиш светъл спомена за хората, които си изгубил, да не позволяваш времето да ти отнеме връзката си с тях, наистина е празник. За душите.
21 ч.
Сито и пълно.
Без угощения и вино.
С мисъл за този и онзи свят.
Любов и смирение – моят шести ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
5.40 ч.
Раното ми пиле рано пее: „ма-ма, ма-ма”.
И аз все още мечтая за трето дете?! 🙂
Гушкам ранобудничката под моята завивка и се надявам да подремна. Оставям си с само надеждата – Яница е в перфектно настроение и има нужда да го сподели. Аз пък имам нужда от сън. Зимен. Дълъг. Като на мечките.
6.50 ч.
Студено ми е. И се движа на забавен каданс. Усещам тялото си странно – хем става все по-леко, хем започва да ми тежи – всяко движение ми коства усилие. Това ме подсеща защо житувам. Уча се да се щадя. Да се обичам и ценя. Прекалено горя и се раздавам и затова често изгарям. А всяко нещо, уви, има предел. Енергията не е безкрайна. Дали ще се науча? Знам ли, но поне опитвам.
Местя прозорчето на календара. Гледай ти, днес било петък 13-ти.
Обичам ги тези дни. Винаги ми носят късмет. Сигурно, защото съм родена в петък, 31-ви, огледалния образ на 13-ти.
8 ч.
Кога стана осем? Не съм усетила как е минал цял час в кротко сутрешно мотаене и четене на Ъпдайк. Брилянтен майстор на разказа. Любим разказвач, рисуващ с думи. Днес обаче чета по особен начин. Оставям дълго на всяко изречение и му се наслаждавам, все едно похапвам шоколад и го оставям бааавно да се разтопи в устата. Как да не оцениш изречение като това: „По едно време тя се покашля и звукът изчегърта по въздуха като камъче, отронило се под крака на алпинист.”?! 🙂
9.30 ч.
Закъсняваме за логопед, но си говоря с кучето на светофара. Кучката е бездомна, огромна и винаги нащрек. Познаваме се, но уличният живот я е научил да пази кожата си винаги, дори когато изглежда най-безопасно. Яница решава да я гушне и получава ръмжене. Дърпам я облекчено, време е да вървим. Кучката си отдъхва, Яница протестира, а аз, незнайно защо, се замислям за предателствата. Цял живот ме предават, и то предимно най-близките. Хора, които съм пуснала дълбоко в сърцето си. От приятелския огън боли най-силно. И не се свиква. Моята лудост е, че не спирам да се доверявам. Но ако спра да вярвам на хората, сигурно ще изчезна. И няма да съм аз.
Когато си мислим, че сме най-защитени, сме най-уязвими.
11 ч.
Продължава да ми е студено, а денят е разкошен. Здраво слънчево време. Цветарските магазини видимо се подготвят за утрешния Свети Валентин. Любимото ни магазинче за балони – също.
Сърца, цветя и слънце – хубаво е! 🙂
13 ч.
Безсилно ми е едно… Чувствам се като лаптоп пред изключване. Все още имам известно количество батерия, но не смея да правя излишни движения, за да не ми изгасне екранът. Отварям прозореца да влезе чист въздух, но светкавично го затварям – съседката отдолу пържи картофи. Чувам аплодисментите на стомаха си и му правя чай. 🙂
14 ч – 16 ч.
Трудно се концентрирам. Текстът, който редактирам, не ми върви. Изключвам звука на телефона и си подарявам спокойствие. Яница спи блажено и решавам да полегна до нея. Спящите деца имат особено излъчване. Ангелско. Гледам моето ангелче и му се възхищавам. Кожата й е прозрачна. Устничките й са се напукали от студа, а бузките изпръхнали, но за мен е съвършена. Точно такава, каквато е. Широко усмихната и щастлива, инатлива и своенравна, винаги със своя собствена концепция за нещата и все още отказваща да говори. Моето специално и различно дете. Кой да предположи, че точно тя ще успее да ме преобърне отвсякъде. Че ще ме поведе по пътища, за които дори не съм предполагала, че съществуват…
17 ч.
„Джейми Брюър стана първата манекенка със синдрома на Даун. Тя дефилира на Седмицата на модата в Ню Йорк.” – Фейсбук ме посреща с новината от всички посоки. Дизайнерката Кари Хамър не се доверява на професионални модели, а кани на ревютата си свои приятели и клиенти, както и хора като Джейми, които всеки ден доказват, че имат място в обществото. Джейми е на 30-сет и има успешна актьорска кариера. Приятели са публикували на стената ми възхителната история, а други в лични съобщения. Същата вест я има качена поне два пъти и на страницата на Сдружението ни. Усмивката ми грее доволно. Толкова е мило, че близки и познати, не спират да се вълнуват за нашите слънчица. Хората са изумително добри и често се радват, дори повече от мен, на насърчителни публикации и нямат търпение да ми ги покажат. Имаше едно клипче миналата година, с малко момченце със Синдрома и едно куче. Това клипче ми го качиха сигурно поне 30 души, в различно време, но винаги с една и съща емоция – радост и умиление. Хубави хора има около мен. Истински. 🙂
Променяме се.
Всички.
И има надежда.
Не може да няма.
Не може…
18-20 ч.
Аромат на паста. Ала болонезе. Любимият ми майстор в кухнята се е развихрил. Изкушенията край нямат. Но не мога да се сърдя. Изборът си е мой. Всъщност, говорихме онази вечер за това как негов приятел спазва житния режим заедно с жена си. Със сигурност, така е много по-лесно, но то при мен лесно никога няма, та какво да го мисля. Взимам си купичката лимец и сядаме на масата. Чинийката със сирене ме мами. Представям си и чаша червено вино. Но не ми става гадно, напротив. Знам, че за всичко си има време и място, затова преглъщам спокойно и се усмихвам. Вечерята продължава.
21 ч.
Денят, който си отива ме накара да се вглъбя. Видях се и някак отстрани. С очите на другите.
Защо няма синхрон в гледките?
Защото различните очи виждат различно.
Не сравнявай и не мери с аршина на ближния, защото всеки се ражда със своя собствена мярка и гради собствена скала от ценности.
Умиротворена.
Баланс и хармония – моят пети ден в лечебницата на природата!
Благодаря!
❤
6.50 ч.
Нееее, защо е сутрин?!
7.30 ч.
Спи ми се, но нали няма да пия кафе… Не че ми се пие. Мисълта за кафе даже ме кара да усетя кисел вкус в устата. Обаче определено ми липсва ритуалът на сутрешното кафе. Моите си минутки. Времето за добро утро със себе си. Водата обаче е готова и с гореща чаша сядам да си взема своето. И успявам. Машинално се задействам на бърз режим – правя закуска, пея песнички с една ведра калпазанка… Леко ми е. Чувствам се като перце, точно преди да го духнат! 🙂
9.00 ч.
Фигурното пързаляне ми се разминава. Мургава дружина разбива леда по тротоара. Това не пречи на наша Янка да се изтресе точно преди изчистеното. Изтупваме дупето и право напред – децата в градината ни чакат. Междувременно, три котки ни минават път. Но на тази улица какво друго да мине – котките са повече от хората. 🙂
10 ч.
Баница на хоризонта!!!
Свекърва ми е обездвижена от месеци и от месеци не е приготвяла нещо вкусно за внуците. Оооообаче, точно днес мъжът ми, не щеш ли, изневиделица, се връща с баница. Току-що изпечена! С масълце, сиренце и хрупкава коричка – мм, точно както я обичам. Като куче пред месарница ще се удавя в слюнки. Ако има нещо, на което трудно устоявам, това е баница. Да му се не види! Ами да, ако се не види, някак по-леко ще понеса тази вкусотия. 🙂 Като фокусник вадя шарена кърпа и покривам баницата. Фокусът е успешен, баницата засега изчезва от главата ми!
11.30 ч.
Разболява ли манията за перфектен външен вид? Тема на тв предаване, на което случайно попадам. Всъщност, опитвам се работя, ама телевизорът ме разсейва. Пластичният хирург в студиото звучи не само професионално, но и рядко нормално. Мисли човекът. При това, без калкулатор в ръка. Обяснява как неговите пациенти му казват често: „Понеже не мога да си оправя характера, ще си оправя външния вид!”
Някои хора имат спешна нужда от операция на мозъка – заключава мъжът ми с усмивка под мустак, мимоходом, хвърлил и той едно ухо на разговора.
Тъжно е, че медиите и обществото ни предписват рецепти как да изглеждаме и ни внушават, че когато си красив, задължително си и щастлив. Пластичният хирург съжалява, че това не ни е тема, защото поразиите, които се случват вече са големи. В световен мащаб. А какво най-често си ремонтират жените? Гърдите, казва докторът и добавя: „Влиза една жена, аз си мисля, че е за нос, а тя била за гърди!” Хехе, ако вляза аз, докторе – с моя импозантен нос и отсъстващи гърди, съвсем ще ви объркам! 🙂 Но няма такава опасност – обичам се несъвършена!
Защо се страхуваме да бъдем себе си?
13 ч. – 16 ч.
След като цяла сутрин се наливам само с топла вода – нищо не мога да преглътна, стомахчето ми, най-накрая, си поисква чай и мед. Черпя го щедро и започвам да готвя. Режа лук, моркови, слагам подправки… Абстрахирана от всяка мисъл за храна.
Необяснимо спокойно ми е, а около мен ври и кипи от нерваци. И, разбира се, всичко живо яко нагъва. 🙂 „Хей, как го правиш, аз не мога!“ – ми казва една позната в магазина, когато й отказвам шоколадова бисквита и набързо разказвам за моето житуване. „С любов“ – й отговарям, намигвайки. Тя цъка с език, докато налапва поредната бисквитка и ме гледа неразбиращо: „Ама за какво ти е?! Ти не си дебела!”
Как да дариш познание, когато няма съзнание?
Не можеш да дадеш насила, само да вземеш.
18 ч.
Каква железарка съм, ей! 🙂 Въпреки, че мъжът ми майстори вкусна манджичка с грах и миризмата е божествена, невъзмутимо му правя компания в кухнята. Докато си говорим, той бърка картофките и ми подава да опитам, по навик, както винаги прави. Поглеждам жално, а той гузно. Едното ядене не може да ни раздели. Целувам го нежно.
20 ч.
Яница е вир вода, добре поиграла си на мивката. Нищо фатално, но избухвам.
20.30 ч.
Бадемовите очички ме търсят с надежда за помирение, а една малка ръчичка ме гали. Наблюдавам как сънят отнася моето момиченце и отново съм перце.
21 ч.
Победих и четвъртъка! И май все повече се харесвам.
Бях бяла и добра и съвсем малко сива.
Само някакви си 50 нюанса. 🙂
Лекота и съвършенство – моят четвърти ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
7 ч.
Минусово е и го усещам с всяка частица на тялото си. Ако можеше да си остана днес под завивката… Мммм, цял ден с книжка… И без телефон! Ех, ако можеше…
8 ч.
Всъщност, съм идеално. Вече разсънена и рядко спокойна. Времето ми стига (не може да бъде!), а главата ми си е на мястото – отново! 🙂
9 ч.
Тротоарите са добре заледени. Разминавам се с умислени физиономии, червени носове, шалове и качулки. Да живеят допълнителната ми жилетка и топлите чорапки! 🙂
Ако вчера едни малки крачета не слушаха, днес си имам в комплект едно цяло непослушно момиченце. Ювелирно ми пили нервите. С ината й съм на ти, така добре се познаваме, ама тая сутрин търпението ми нещо… И гледай ти, изненада, точно когато съм на път да избухна порядъчно, една мисъл ме спира: „Струва ли си да се хабиш така?! Щади се!” Засрамвам се и моментално сменям настроението. Радарите на Яница веднага улавят „новата” майка и всичко си идва на мястото. Друго си е да има мир и любов.
13 ч.
Особеното спокойствие от сутринта не си отива. Обедното време го понасям повече от стоически. Даже правя нещо нетипично – купувам пица. Янка и бате да се радват. Никога не купувам пица отвън, защото обикновено сама я приготвям вкъщи. Тестото да е пълнозърнесто, плънката – с качествени продукти. Но новото павилионче на ъгъла ме изкушава и не бъркам. Пицата така се услажда на Яница, че нейното „ам-а”, ми пълни душата. Бате – и той е доволен. Тия два метра, дето ги е подгонил, вечно гладен го държат. 🙂 Доволна съм и аз: щастливи деца – мирна къща. А и пицата не ме изкуши. Дори за части от секундата.
Велико нещо е мозъкът. И мотивацията. Преобръща те. Изцяло.
16 ч.
Не спирам да мисля за способността ни сами да се убиваме отвътре.
Да се тровим с гняв.
Да ограничаваме свободата на душите си.
Да се мразим и унищожаваме.
Колко енергия хабим напразно!
Всеки ден, всяка минута…
18.30 – 20 ч.
Глааааад!!!
Не е истина – реалната пица не успя да направи това, което въображението ми докара! Кой да предвиди, че сценария за реклама, който мъдря цял следобед за Великден, така ще ме разклати. В главата ми не спират да се нижат едни ми ти великденски яйчица и козунаци и пълни тави с печено агне. Поне да обичах агнешко…
Идва време за вечеря. Откривам вилица пред себе си, мъжът ми е раздал прибори по навик. Навиквам го, без да се усетя, и после съжалявам. Това, че ми е гладно, не ми дава право да се държа гадно. Двамата се заливаме от смях час по-късно, когато милият, след като е вечерял сито, продължава да кръжи около кухнята и да търси нещо за десерт. „А пък, ако знаеш днеска какъв глад ме гони” – чувам го да се оплаква и прихвам: „Намери на кого да говориш за глад!” 🙂
За къде сме без чувство за хумор и обични хора, които да ни търпят?! 🙂
21 ч.
И срядата си отива. Научи ме да се обичам повече и да се щадя.
Енергията ни е ценна и само от нас зависи как и за какво ще я използваме.
Разбрах, че понякога реалните заплахи са не тези, които ни дебнат зад ъгъла, а тези, които сами си създаваме. С мисъл и въображение.
Обич и удовлетворение – моят трети ден в лечебницата на природата!
БлагоДаря!
❤
Лечебница 