На Моста, пред Бъдещето

„Кармен” още звучи в главата ни (кой каза, че оперното изкуство е отживелица?! Зала 1 на НДК се пръскаше по шевовете от публика, дошла да съпреживее една вечна история за любов, разказана в арии от Жорж Бизе), когато стъпваме на Моста на влюбените. Синдромът на любовта ни посреща сгряващо в хладната мартенска вечер. Хвърчи дъжд, вятър вее, а наша Янка гледа дяволито нагоре. Сякаш има пряка връзка с бъдещето. И Създателя. Та как да не извадиш телефона и да не запечаташ този миг?! Селфито обаче не става и не става. Ту светлината не е достатъчна, ту закриваме моделката отзад, ту аз се губя в почти двуметровия младеж до мен. И изведнъж:
– Искате ли да ви снимам? – с Косьо стреснато вдигаме очи от камерата на телефона. Срещу нас симпатично момче се усмихва и предлага помощта си. Нетипично онемявам, но веднага подавам апарата. Среднощната снимка пред слънчевата ни гордост най-накрая се случва. Благодарим на момчето, което потъва в нищото, откъде всъщност и изскочи (наближава 23 ч. и навалица по моста разбираемо няма). За миг се чудя какво ли си е помислил за нас – някакви луди, които се снимат пред усмихнато дете, при това със Синдром на Даун (ще ми се да е прочел или разгледал изложбата), но после разбирам, че отдавна изобщо не ме интересува какво си мислят хората. Важни са ми моите си мисли и доколко съм в синхрон с това, което правя. Както съм в синхрон със себе си сега. Тук, с моите деца – едното на снимка, другото от плът и кръв до мен, но всички заедно в сърцата си. Окъпани в светлината на прожекторите. Горди от пътя, който вървим. Вдъхновени за промяна.

Така си тръгваме от моста – светли и летящи. Направили крачка напред в бъдещето. И с неоспоримото усещане, че помощ винаги идва, когато искаш нещо истински. И си уцелил точното време и място.

Уцелих го.
Наистина!
Един исторически месец в моя живот си отива.
Един март, който няма да забравя.
Щастливата умора ме лиши от думи и не можах да запечатам много от тази емоция. Но душата ми прелива от смисъл и се черпя с удовлетворение. А от снощи вече имам и тази несъвършена снимка за спомен.
Как да искам повече – ИМАМ СИ ВСИЧКО!
🙂 🙂 🙂

Реклама

Зад сивото на небето

Къде живее Надеждата?
Точно там, където се крие усмивката –
зад сивото на небето.
Видях ги.
С душата си.
Гълъбите на перваза ми разказаха.
В капки дъжд донесоха ми слънце.
Бръчката на челото ми изправиха.
Да не мръщя повече лицето си.
Да просветне с обич и сърцето ми.
Да се слея с въздуха,
с водата.
В огъня да се разтворя.

Пролетта е вече в гардероба ми

Събуждам се.
Животът пее,
зеленее и цъфти.
Умората събличам.
Зимата я сгъвам,
не на две –
на четири прибирам.
Надълбоко.
Скривам в шкафа на сезоните.
Няма да ми трябва скоро.
Пролетта е вече в гардероба ми.
Шепне за любов в съня ми.
Мислите ми оцветява в розово.
Жива съм.
Отново.
🙂

Мъррррррр

Заслушана в котешкото дишане,
повярвах в себе си, почувствах сила.
В последвалото нежно близване,
видях усмивката си и разбрах, че съм щастлива.
До днес отпусната и мързелива,
погълната от облаци и мръсен дим,
не чувствах нищо – бях студена и страхлива.
Създавах си измислени тревоги,
бичувах крехката си съвест.
И не живеех нито между луди, нито с герои.
Сега не е спокойно,
но котешкото дишане напомни ми за твоето обичам
и някак си почувствах се различно,
разбрала за какво живея.
1991 г.

Огромна. Пухеста. Прекрасна. Клякам да я погаля, а тя ловко скача в скута ми. Разтапям се, а мъркащото кълбо използва случая да се намести още по-удобно. Писаната е кротка и нежна, докато се топли в якето ми и се наслаждава на меките ми пръсти, и веднага вади нокти и ме захапва отмъстително, щом понечвам да я преместя и да продължа по пътя си. Как да не се възхитиш на това изумително създание? Непокорно и свободолюбиво, привързващо се, но винаги с мисъл за себе си.

Сигнално оранжево. Очи светкавици в изумудрено зелено. Уличният Гарфийлд бързо се скрива в мазето на кооперацията. Не се предавам и тръгвам след него. След няколко настоятелни мои „мяу-мяу“, любопиткото подава глава, незнайно как незаклещен между стърчащи дървении от стара дограма. Толкова е хубав, че не спирам да му се радвам и той не устоява – пролазва с кадифени лапки и изскача пред мен с възможно най-сладкото: „Мяуууууу“ и включва предачката.
Как да не съм щастлива? Довериха ми се! 🙂

Цял ден ми е котешко. Срещам се с мъркащи хитруши почти на всяка улица, която пресичам. Галим се и си общуваме на воля. И чак сега вдявам защо. Заради петъка било, 13-тия, който, по принцип, си е моят късметлийски ден. Фейсбук ме открехва. Такова количество черни котки е споделил, че дори на мен, котколюбителката, ми идват в повече.

Родена съм в петък, 31-ви – огледалния образ на 13. Сигурно затова тези дни са ми много съкровени. И ни най-малко не ме плашат. Нумероложка тъкмо обяснява по телевизора, че в тези дни няма нищо демонично, напротив. Колко полезни били. Трансформиращи. И за първи път истински осъзнавам слабостта си към тези календарни комбинации. Разбирам защо са ми толкова скъпи. Просто обичам трансформациите. Отдават ми се, дори когато ме поразяват почти до основи. Оцелявам. В нова версия и с ново ниво за прескачане. Като котките, орисани на своите седем живота.

Непокорна.
Свободолюбива.
Винаги нащрек и винаги с доверие.
Котешки ден, да…
Дълъг, нелек, но успешен.
Ден, в който от сърце благодаря за всяко свое трансформирано кътче.
Мърррррррр 🙂 🙂 🙂

Орис женска

Нежност, която гали.
Обич, която лекува.
И безмерна, необятна отдаденост, в която често забравяш себе си.
Усещането да си майка.

Женското начало е вълшебство.
Смисълът на живота.
Пълнежът на душата.
Двигателят на сърцето.
Без Нея ни няма.
Зависими от нейната топла утроба, в която покълваме за живот.
Където се връщаме, когато е трудно и много боли.

Твоето вечно Начало.
Завръщане към Истината.
Посоката, когато се губиш и излизаш от Пътя.

Тя – обречена да дарява.
Да влюбва.
И вдъхновява.

Орис наша женска.
Благословена да е!

❤

Като ледче в Мартини

Снежинките ми носят мисли.
Навяват настроения.
Връщат спомени.
Виждам се в мартенска виелица.
Премръзнала.
Мокра.
Бойкотирала ботушите, заради лачените нови обувки…
Винаги бързам да изхвърля зимата – от главата и… краката си! 🙂

Мартенският сняг, обаче, ми е важен.
Зарежда с търпение.
Утвърждава преходността.
И е нетраен като влюбване, което преминава през сърцето, без да нарани, без да си поиска място да остане.
Вали, вее, фучи, но грейне ли слънце, просто изчезва.
Като ледче Мартини, което пиеш в жарък следобед.
Чуваш как потропва в стъклото.
Поемаш свежестта му, преглъщаш и докато се усетиш, вече го няма.
Топлината го е попила.

Попила съм и аз от топлината.
Наситена на зимната мъдрост.
И май вече не бързам.
Радвам се на мига.
Пазя краката си сухи.
И проветрявам често главата си.

Нека вали –
Утре пак ще изгрее!
🙂

Отварям вратата

Преплитат се чувства и мисли.
Обагрени в червено.
И обшити с бяло.
Нишката е здрава.
Орисана на вечност.
С ухание на пролет.

Отварям вратата.
И чакам Надеждата.
В сърцето си място отреждам
на Новото Начало.

Проветрявам душата си
с пролетни копнежи.
Обличам любовта си с усмивка.
Поливам вярата.
И политам.
В стихия от нежност.