Милост и студена бира

Прозорчето на календара ми подсказва, че са минали точно четири месеца от Коледа. Не съм ги усетила, но то моето време все неусетно минава. И никога не ми стига – филмите в главата са ми много. 🙂

Гърлото ме боли и съм тоооооолкова уморена, че ако има скала за измерване, сигурно ще я избия. Обаче иначе съм идеално. Направо супер! Ама какво да ми е?! Пия си студена биричка (първата за сезона, истински прецедент – пия бира само на вилата и морето), похапвам задушени пресни картофки с хрупкава коричка… Вкусно ми е… Спокойно. И съм спряла да мисля… Помага ми една възглавничка за кръста и краката…

Доброволното изпразване на главата от ненужности – хора, мисли, очаквания, е еликсирно занимание. Който го практикува редовно, планини повдига.

Изпразвам от главата си една седмица, която дори не знам как да опиша. Послания събирах постоянно, докато се губех в ритъма на делника. Препускайки бясно в надпревара и закъснения. Като онази сутрин, когато точно пред нас с Яница две коли така се натресоха една в друга, че едната отхвърча на тротоара. На има-няма два метра от нас. Ако бяхме навреме, си казах, можеше вече и да ни няма. Но не бяхме, защото наша Янка, като всяка сутрин, поздравяваше всички приятели и съседи, говорихме си с кварталните кучета и котки. Радвахме се на птичките, дишахме свежия въздух, махахме на непознатите хора в автобуса или в колите и, разбира се, се усмихвахме на слънцето. Така се отървахме. Защото закъсняхме. Животът ни спаси! Разбрах, че каквото и да се случва този ден (и всеки следващ след него), ще бъде много, много хубаво, просто защото сме живи. И благодарих!

Няма закъснения и закъсняващи. Има време и място. Ако е твоето, няма да ти избяга.

Борба за живот на една малка душичка в детска кардиология, и пребито бебе от една гръмнала акушерка. Още два сюжета за моето НЕ/мислене. Малкото слънчице се стабилизира и бирата ми тази вечер е и за негово здраве и в чест на силната му майчица. Какво ли не издържа майчиното сърце?! За акушерката не ми се пише. Срам ме е, че всички така я нападат. И съдят. А имат ли право? Как се става чудовище? Няма невинни! И все повече ще гърмят, ще гърмим, защото системата ни е такава. Чудовищна. И ще го отнасят тези, които най-малко заслужават.

Отнесоха го днес и в Непал. Земята така ги разлюля, че за някои беше за последно.

Катастрофа, реанимация, травма и земетресение.
С ясното съзнание, че седмицата беше милостива.

Жива съм.
Живи сме.

Слънцето изгря.
И бирата ми е студена.
🙂

Реклама

Възкръсването е успешно, Господи

Заравям лице в меката косица и потъвам в аромата на дете…

Светофарът свети зелено…

Слънцето се оглежда в цъфналата джанка…

Изгубвам се в синьото на небето…

Вятърът роши косата ми…

Благодаря, че дишам…

Чувства и гледки от един петък.

Малко му трябва на човек –
обувки на бос крак
и слънце, колкото поеме.

Възкръсването е успешно, Господи –
системата отново заработи.
Желанието се събуди.
Страстта запрепуска.

Отново мога всичко.
И пак съм тук –
защото вярвам,
лудостта отвързвам.
И обичам ли обичам…
Боже, как обичам!

Възкресение наше

Най-накрая просветна!
Възкръснахме за живот отново.
И всичко ми се услажда като за първи път –
зелената салата,
пресните картофки,
слънчевата пейка… 🙂

Кръвта ми кипва с нова сила.
Любовта ми нови брегове съзира.
И не спирам да опитвам.
Благодаря, че пак съм жива.
И отлитам,
и политам! 🙂

Чудото наистина е тук –
обикновено и неземно,
реалност и мечти преплело.
Нашето чудо.
Моето и твоето.
Нейното и неговото.
Вълшебството да бъдеш добър,
смирен,
благодарен…
Щастието да твориш добро.
Да вярваш и обичаш!

Благословени да сме!
Христос воскресе!
❤

В Божиите ръце, с Божиите очи – един „клъцни-срежи/подари“ следобед

– Момиченце, искаш ли и ти да се люлееш? – очите на Яница светват. Как да не иска, пък и в компания! Светвам и аз – двете майки срещу ми, доброжелателни и усмихнати, истински ме радват. Яница е вече на люлката заедно с другите три деца, когато едната майка, идва до мен, посуква крак и видимо иска да ми каже нещо. Окуражавам я с усмивка и тя започва:
– Сигурно знаете, но и аз да ви кажа – спокойно можете да й направите операция на очичките. – първоначално не разбирам за каква операция ми говори, все пак Яница е с очилата, когато тя продължава – Четох , че има вече доста подобни случаи. Пластичните операции били сполучливи. Прави се там някакво разрезче и специфичните очи стават нормални. И хората няма да я гледат повече.
Гледай ти, това ли бил проблемът! Разхилвам се шумно и задавам на свой ред въпрос:
– Защо да не я гледат? Аз ИСКАМ да я гледат – очичките й са прекрасни! 🙂 – жената ме поглежда с неразбиране.
– Но тя така няма да изглежда различна! Ще има нормална физиономия. Хората винаги се взират в различните. Не искате ли да й помогнете? -ей сега ме наспъпва по мазола.
– Повече от всеки друг искам, но мила госпожо, това с операция на очите няма как да се случи. Операция на мозъците трябва. И аз вече няколко години не съм спряла да оперирам. 🙂 – спирам, защото виждам как жената вече ме зяпа като умопобъркана, но се сещам, че сме на една ръка разстояние от нашата слънчева изложба и махвам с облекчение към моста. Детската площадка, на която играят децата, е съвсем близо до слънчевата ни изложба.
– Виждате ли тези снимки, идете и разгледайте!
– Ооо, ами бяхме преди малко, разгледахме вече!
– Ами идете пак и разгледайте добре очичките на тези деца. Бадемови, топли. Те неслучайно са там. Сложили сме ги да греят заедно със слънцето и да показват на хората прекрасната си форма. Защото ние така оперираме. С информация. И красиви образи. Тези деца са прекрасни точно такива, каквито са. А който не може да го види или пък го притеснява да ги гледа, моля, гледки други, колкото щеш покрай нас.
Милата женица. Не ме разбра. Но пък хукна с дъщеря си отново към изложбата, когато й казах, че Яница е една от моделките на моста. Кой знае, може би щеше да си я представя с коригираните очи. 🙂

Безумният разговор е още в главата ми, когато в края на разходката, си разменяме няколко приказки с Добри – любимият чичо с пицата на ъгъла. Няма начин да го подминем, без да му кажем здрасти. И докато си говорим с Добри, чувам зад гърба си:
– Извинете, че ви прекъсвам, но момиченцето е с вас, нали? – непозната жена гледа с любов към Яница, която не спира да се любува на витрината с банички, пица и козунак.
– Да, това е дъщеря ми – отговарям.
– Наблизо ли живеете? Много искам да ви подаря едни очила на Барби. Купих ги на моята дъщеря, а тя не иска да ги носи. Ей така си стоят вкъщи и прах хващат. Дадох сума ти пари за тях, но не искам да ги продавам. И сега като ви видях, реших да ви попитам, ако ще ги носите, да ви ги подаря. Това детенце е различно и заслужава най-доброто.
Оставам без думи. Чувам се как благодаря – и не заради очилата, които идея си нямам какви са, що са и дали изобщо ще ни ги подарят (Добри, обаче, веднага се договаря с жената – Минете казва, когато ви е удобно, и ги оставете на мен, аз ще им ги предам после и ми намига.). Благодаря, защото с това мое дете, няма ден, в който да не срещна истински човек. Хората не спират да й се радват и да й подаряват. Банички, лаленца, очила, усмивки… Сигурно, защото самата тя е подарък. И заслужава. Най-доброто.

За щастие, все повече хора виждат света точно такъв, какъвто е. А аз ги срещам. 🙂

Всички сме Божии създания. И гледаме слънцето, дори когато имаме различни очи.

Козуначено

Яйцата, разбити със захарта. Млякото затоплено. Брашното – пресято, а маята бухнала за великденски подвизи. Козуначеното свещенодействие започва. Спазвам стриктно реда на продуктите, добавям ароматите, меся и точно, когато маслото нежно се разстила по мекото тесто, усещам как козунакът започва да диша. За първи път ми е, колкото и да е странно. Има-няма едно петнайсетина години репетирам всяка година, но днес за първи път осъзнавам истински магията на този ритуал и връзката му с нашия живот.

Козунакът като живот или животът на един козунак. Колко сложно нещо е животът, досущ като капризно козуначено тесто и, едновременно, толкова просто, ако умееш да се наслаждаваш на самото месене, ако имаш свободата на действие, ако знаеш кога и какво да прибавиш.

Захарта трябва да бъде не повече от 300 грама за килограм, защото сложиш ли повече тестото ще натежи. Нима не е така и в живота? Прекалиш ли със сладкото, винаги ти дотежава, че и байгън, дет се вика на чист български, може да ти стане. 🙂

Баланс са казали мъдрите хора и тези, които ги слушат, са наясно и със следващата истина.

Топлина. Можеш ли да изградиш нещо истинско без топлина?! Слънчице трябва за всичко. И огън да запали чувства, мисли, фурна… Топлината пък е приятелка на нежността и грижата. Тя ражда любовта. И набухва тестото. 🙂

Докато тавата се изпълни с новия живот, обаче, си трябва и яко търпение. Бъркаш, месиш, втасва… Плетеш плитки, забъркваш мисли и чувства и търпеливо чакаш да видиш дали си се справил. Хубавото е, че докато чакаш, утешително те гали ароматът на лимонена кора, коняк и ванилия. Винаги има утеха, дори ако объркаш я технология, я фурната те прецака или някое масло-менте. Защото винаги има следващ път. Стига да го искаш и да ти стиска да започнеш всичко отначало. Козунакът е изпитание, наистина си иска кулинарни познания, но не най-вещите в занаята задължително правят виртуозните изпълнения. Правят ги истинските мераклии – тези, които горят от козуначено желание да се справят и вярват във вкусния край. На тях, всъщност, винаги им се услажда. Защото знаят – няма нищо по-вкусно от това, което сам си забъркаш с много любов.

С любов и желание се преглъщат дори глетяви теста или загорели козунаци. Ммммм, хей, наистина загоря. Първата тава, уви, от много философстване я изпуснах, но няма страшно. Ще е вкусно, защото си има всичко. ВСИЧКО, което започва и свършва с любов.

19 април 2014 г.

Така беше миналата година. А какво ще се случи с новата реколта козуначено тесто? Отговорът след броени часове 🙂

Великденският сняг разказва

Кафето в чашата изстива.
С бели покриви го пия.
Не бързам.
Слушам.
Великденският сняг разказва.
За пролетта му се говори.
За любовта им невъзможна.

Страстен понеделник.
Снежен.
Поръсен със сълзи от обич.
С топла вяра опакован.
И с възкръсваща надежда.

Вечността на маргаритката

Вечно. Вечност.
Думи за безкрайност.
Странно е, но аз вярвам в безкрая. И вечността.

Всяко начало, скрепено с любов, е орисано на вечност.
Дори, когато пътят спира, защото го пресичат. Или когато го взривяват в името на магистрала. Любовта оцелява.

Мама и татко. Изгубени в безкрая. Вечността ги свързва и разделя. Любовта им днес можеше да празнува златна сватба. Дъщерите им можеше да са две, живи и здрави, прегърнали празника, довели семействата си… Можеше, но не би. Мама днес дори не си спомни тази годишнина. Беше забравила и не от лошо. Тя не храни омраза. Напротив. Но 50 години са много време. Животът не прощава. Когато й казах, тя загадъчно се усмихна: „Гледай ти, а аз не си спомних…“ Замислих се. Защо да си спомня?

Държа в ръцете си черно-бялата им снимка. Опрели главите си една до друга. Усмихнати. И млади, млади… (тя на 19-сет, той на 20) Мама сякаш лети сред розови облаци. Очите на татко са нежни, меки… Очите на дядо. Моите очи. Наивни. Весели. Влюбени.

Наистина голяма любов са имали. Съвсем като на кино и точно така, като във филм, всичко свършва – с неочаквана развръзка, докато сценарият се заплита още и още… Друга жена. Развод. Болести. Угризения. Смърт (и не една!… Защо ли си спомням? Кой знае, може би и татко да ме е подсетил „отгоре“ за тази тяхна „златна сватба“. Няма го на белия свят едно 26-27 години, но с мама го изгубихме много години преди това. Та си мисля от сутринта за вечната любов. Колкото и да не ни се вярва – тя съществува. Все остава по нещо, което напомня. Загадъчна усмивка. Нежността в гласа на мама…

Останала съм и аз. Като пряк свидетел. И още по-пряк обвинител. Татко ме гледа така и защото още му прощавам. И той го знае. Ще ми се да му изкрещя „Не беше до мен, татко! Не беше!!!“, защото колкото и години да минават, мен все си ме боли, че го нямаше… Но май не ми се крещи. Минало ми е отдавна. А и горчилката в душата ми вече не цапа. Петното си е там, вярно, но отдавна е станало част от десена. И пейзажа.

Цветът на живота е такъв. Шарен. И затова е толкова символично, че златните 50-сет на мама и татко – тяхната неосъществена брачна годишнина се падна точно днес. На Цветница. Празникът на мама.

Маргаритката е красиво цвете. Крехко, непретенциозно. Нежно и любимо. С безчетни малки бели листенца. Обрамчили с любов едно златно ядро. Като мама. Името й отива. Моята бяла Маргаритка. Вечно до мен, обгърнала ме със златните си ръце.

Цъфти, мила моя майчице любима, никога не прецъфтявай!
Обичам те много!
❤ ❤ ❤

Кекс

Нежна, кремава, пухкава. Сместа постепенно се изглажда и бухва. Захарта и яйцата са голям екип. Обичат се много. И колкото повече ги бъркаш, толкова повече сливат същностите си. Кексовото вълшебство ме изпълва изцяло, когато настърганият лимон освежава въздуха, а канелата оцветява  тестото. Вадя шишенцето ром и капвам за разкош. Течността се разстила и разгръща ванилени нотки. Ароматът танцува около стафидите, среща орехите и се спира върху парченцата смокини.

Винаги, когато правя кекс, си мисля за баба. Тя ме научи да бъркам уж най-простия сладкиш. Трябваше да минат години, обаче, преди да разбера, че най-простичките неща, са най-сложни. И да придобия самочувствие да импровизирам. Защото рецепти дал Господ – готварски книги да искаш. Това, че знаеш съставките и евентуалните пропорции, не винаги означава успех. Гаранцията, че ще си оближеш пръстите, може да ти даде само едно нещо – усетът. Големите майстори не просто знаят как и с какво, големите майстори умеят да чувстват. Да вдъхват емоция, която винаги се услажда. Опитът ги въоръжава с интуиция и им предсказва евентуални провали. И пак опитът им помага да оправят кашата. С лекотата на парения.

Кексовите ми мисли прекъсва една голяма кексова ценителка. Ама изключително голяма! 🙂 Върти се, суче се в краката ми и във фурната ще влезе още малко –  никакво търпение няма. Напомня ми за мен от едно не толкова далечно време. Ех, това наше човешко нетърпение. Надпреварата с живота. Вечното недоволство. Безумните планове. Изискванията. Лакомията, която поразява очите и тежи на душите… Всекидневно си ги причиняваме.

Малките пръстчета ритуално взимат от чинийката парченце още топъл кекс и го поставят в устата. Вкусът се разгръща и тя артистично примлясква. Цялото й същество ликува. Очичките особено. Пръскат искри от най-чиста наслада. Една блажена Яница!

Моят ден е осмислен.

Създала съм празник. 🙂

 

 

 

Трагедията да си щастлив

Само който гледа нагоре – ще полети!
„Грозното пате”

Катеря стълбите нагоре на спрелия ескалатор. Движа се паралелно с хората, избрали работещия, и без да искам улавям техните погледи: „Тая не е с всичкия си! За кой дявол се мъчи?!” Пустата му „мъка” да си различен…

Защо всеки избор извън общата матрица се окачествява като страдание? Защо не разглеждаме изборите като осъзнато желание, каквито, всъщност, са те? За мен, да изкачваш стълби или да ходиш пеша е удоволствие. Това е движение, което съзнателно искам и търся. Просто моите избори винаги са движение. С посока винаги нагоре.

„Трагедията” да не виждаш различните гледни точки към живота ме преследва от сутринта. Пускам си телевизора и виждам любимата ми Неви от Пловдив. Уникална жена – с чар за милиони, майка на слънчевия Марти с една хромозома отгоре и най-най-готината начална учителка, която пловдивските деца могат да имат. Точно те са я номинирали за участник в рубриката „Най-готиният учител, когото познавам”. Радвам се на Неви, но постепенно ми загорчава, защото и репортерът, и гостите в студиото, се надпреварват да прокарват великата нишка на страданието. Видите ли тази жена е станала такава, защото е изстрадала, защото носи в сърцето си драма – гледа болно дете. Ако то не беше се появило в нейния живот, тези деца нямаше да имат тази учителка. Самата Неви обяснява точно обратното като казва, че не вижда разлика в професионалното си и емоционално развитие като учител преди и след появата на различното си дете. И аз безрезервно й вярвам. Всички се раждаме с една конкретна природа. И тя никога не се променя през годините. Сменяме козината си, но нравът винаги си остава същият. Не можеш да направиш от едно агне вълк. Можеш само да усъвършенстваш агнешката му природа. И тук вече ще се съглася – нашите специални деца ни усъвършенстват брилянтно. И точно заради това, те са нашите подаръци от съдбата, а не наказание. Никога обаче няма да ни разберат. Типичното хорско съзнание категорично не може да възприеме този начин на мислене и затова винаги ще вижда само и единствено трагедии и драми. Безсмислено е да обяснявам колко щастливи ни правят нашите специални деца. Големите пътешественици знаят – лесните маршрути не винаги са интересни. За радост или съжаление, само опитът носи познание. И това, че често не можем да се разберем, е следствие на различните нива, в които се движим нагоре в своята еволюция.

Дали ще ходиш пеш или ще вземеш автобуса, дали ще гледаш с любов детето си – в норма ли с проблем, не значи, че си щастлив или нещастен.
Щастието е избор.
Осъзнато желание да се движиш напред и гледаш нагоре.
С единствената цел – да полетиш. 🙂