– И, да знаеш, всички много харесаха Янката! – усмихвам се и питам дяволито:
– А майка ти? Не я ли харесаха?
– Ти пък! Кой има смелост да ми говори такива неща! – Косьо се прави, че се възмущава, аз се правя, че му вярвам, но не издържаме дълго и дружно избухваме в хилеж. Вече час се смеем, разглеждаме снимки и ми е толкова хубаво да слушам как е минал балът. Завиждам му бяло и се топля от огъня в очите му. Така грее момчето ми, че забравям всичко и всички и просто пълня ли, пълня душата си. С най-чиста майчина гордост. 24-каратова! 🙂
Абитуриетското изпращане в училищния двор на Косьовия ТУЕС (Технологично Училище Електронни Системи) още държи и мен. Снощи за първи и последен път прекрачих прага му. За мой срам, през последните пет години така и не знаех къде точно учи синът ми. Някъде до Окръжна болница и толкова. Дааа, факт! Аз, която още от детската му градина заемам активно родителски позиции – за статистиката, бях първият председател на родителското настоятелство на детската му градина, а после в началното училище представлявах и класа му в училищното настоятелство (какво да направя, „журналистката” все го отнасяше, никой друг не искаше да си губи времето). Обаче, тук, в ТУЕС, не можах да отида на нито една родителска среща, не че те бяха много (особено училище е това, учениците ги третират като студенти). И не че имаше защо да ходя. Баща му пое досегашната ми роля, докато аз се посвещавах на сестра му и се отдавах на друга обществена дейност, новата кауза на живота ми. И ей ме на сега в двора – разглеждам и ми е повече от интересно.
„Лудата директорка”, за която съм слушала толкова много и която ги държеше по нощите да си завършват и защитават проектите, се оказва любимка на младежите, които не спират да скандират името й: „Сте-ла! Сте-ла!”. Жената ме впечатлява с твърдата си осанка и прекрасните думи, с които благодари за подаръка, който й връчват – томахавка – в чест на любимия й лаф „ще ви отрежа главичките!“ 🙂 „Истината е, мили деца, че вие трябва да сте винаги готови за борба. Животът го изисква, а най-голямото оръжие на съвременния човек е интелектът, затова никога не спирайте да се борите на неговия фронт!”
„Скъпи родители, благодарим ви за прекрасните деца, които ни поверихте!” – учителите ни благодарят един след друг. „Това е класната” – получавам жокер от фотографа-баща до мен и инстинктивно отивам да благодаря и аз. Протягам ръка и се представям: „Приятно ми е, аз съм майката на Константин, искам само да ви кажа едно голямо, голямо благодаря! ” „Ааааа, така ли?! Той е прекрасно дете, аз ви благодаря!” – жената е толкова искрена и приятна, а учениците й веднага я обграждат с нови викове: „То-ни, Тони!”. Гледай ти, класната се оказва и адашка. Елегантна и очарователна. 🙂 Гледам я с навлажнени очи от радост и си мисля колко привилегировани са всички учители с призвание. Имат честта да са винаги на почит и уважение. Имат удоволствието да се къпят в детската любов и родителска признателност. Да изглеждат вечно млади, жизнени, заредени с любов и светлина. Но нали науката е слънце и в душите грей. 🙂
Дааа, случихме на училище и това си е! Изборът си е изцяло на Косьо, обаче. Още помня, как дойде три дни преди крайния срок за подаване на документи и каза:
– Аз ще кандидатствам в ТУЕС!
– Къде, къде? – аз, а баща му:
– Какво е това?
Не знаехме нищо за най-доброто компютърно училище, колеж към Техническия университет, едно от малкото у нас със собствен образователен статут и завидни професионални резултати на неговите възпитаници. Но днес сме повече от благодарни, че който трябваше знаеше и сам си проправи пътя. Приеха го с петица на техния съвсем не лек изпит по математика. Всъщност, този изпит няма да забравя никога. Падна му се точно ден след като загубих бебето от третата си желана бременност, заради проклетата хорионбиопсия. Онова здраво момиченце след Яница, което така силно желаех… Е, не го получих, но умното ми момче успя с изпита. Справи се, въпреки стреса за цялото семейство и това, че майка му беше в болница – абсолютно неадекватна и извън строя на родителските си задължения… Какво нещо е животът – с едната ръка взима – с другата – дава.
– Ще си направим една незабравима мъжка вечер, нали, компания? – господинът по електротехника взима думата, а погледът ми лети из целия двор и се радва. Хубави млади момчета, вече мъже на прага на съзряването. Безгрижни. Щастливи. Около тях сестри, братя, майки и татковци… Учители… Младостта, празнуваща голямото си Днес, а зрелостта, бършейки тайно очи, спомняйки си за голямото си Вчера. Всички, еднакво заразени и окрилени с надеждата за голямото им Утре. Безценен миг!
Яница прекъсва мислите ми. Донесла е снощните си дрехи и ми сочи снимка от училищния двор, докато маха възторжено с ръчички. Осъзнавам какво ми разказва на своя език и избухвам в смях. Мъничето ми иска отново да ходим на абитуриентско изпращане и да броим възторжено с батковците: Едноооо, двееее, три…, единайсет, дванайсет. Йееееее! Купонджийка ми е тя, видна! И обожава да е в общество, но както се разбра отново – и обществото я обожава!
Дааа, късметлийка съм с тези две мои деца!
Късметлии сме всички с децата си! 🙂
Честит 24 май – има какво да празнуваме, все още има! 🙂
Лечебница 