Изгревът неизбежен

Съмва се. В очакване на светлината се губя в безкрайната морска шир. Облаци покриват небето. Но аз знам, Слънцето е тук и Изгревът е неизбежен. Усещам го, вдишвам го и е толкова хубаво, че чак не мога да повярвам…

Ето ме – Тук и Сега. Заземена от Слънчевото раждане и окрилена някак, вселенски, от магията, наречена Живот.

Защо си мислим, че сме вечни?! Защо все нещо не ни достига?! Защо все забравяме какво богатство е просто да имаш въздух, слънце, море… Да имаш надежда, да обичаш…

Новият ден е подарък за живите, а колко от нас са „живи” в действителност…

Затова искам и мога да обичам с цялото си сърце.
Затова живея и греша с цялата си човешка същност, осъзнала тайната на Изгрева.

Всеки ден е твоят Нов ден!
Всеки ден можеш да изгрееш, дори когато е пълно с облаци.
Слънцето е винаги в теб! 🙂

30 юли 2014 г.

Реклама

Добре дошла, тъга!

Небето е в ръцете ми,
а аз се гушкам със Вселената.
Прозрачно е.
И тихо.
Душата ми си пее.
Шепти си с вятъра.
Със слънцето говори.

Люлея се с мечтите си.
Рисувам с бяло по деня.
Усмивка му добавям.
И летя,
летя,
летя…

Не търся смисъл.
Виновни няма,
когато има щастие.
Добре дошла, тъга!

Любов и грис халва

Момчето от бедните квартали. С трудно детство, изоставено от баща си и куп неприятности. Момчето, което въпреки всичко, ще успее. Сериалът ми е ясен. Защо обаче така ме разчувства? Сигурно по абсолютно същата причина, поради която от седмици бленувам за грис-халвата на баба и сега, когато вече съм си я направила (че и изяла три чинийки), сладостта й започва да ме дави. И ей така, започвам да си рева. Тихо и кротко. Сгушена във фотьойла. Спомняйки си за момичето на баба. Момичето без татко. Особена вечер.

9-ти юли 1988 г. Събота сутрин. Чувам как звъни телефона. Мама идва с бяло лице и гледа към баба. Не се съобщава лесно, че синът ти е починал. Нищо, че този син не беше вече ничия гордост. Помня, че ми беше трудно да плача. И още как двете с кака, по детски, заявяваме, че няма да ходим на погребението. Защото ние нямаме баща. „Не, ще дойдете, разбира се. Татко ви е това, деца, каквото и да е направил, трябва да се сбогувате, защото не го ли направите, някой ден ще съжалявате!” Мъдрата ми и добра мама… Мама, която го погреба не като бившата и натирена жена – майка на двете му деца, а като голямата му истински вечна любов. Загърбила унижението и болката. С достойнство и от човещина. Там на гроба му, до онази, законната, която го умори. Господи, що за спомени ровя в тая жега…

Татко, аз наистина те нямах. Може ли дете на пет да запомни пълноценно баща си? Всъщност, може. Изоставените деца помнят всичко. Всеки детайл. Като онази вечер, в която баба трепери и ме прегръща, а мама не спира да плаче в кухнята. Мрачният поглед на кака – и бенката на лицето й, точно като твоята, татко. Умната ти голяма дъщеря. Която така и не можа да ти прости. И това я уби.

Тавата от грис халвата е в мивката, а аз си мисля за баба. Как ме глезеше. За сутрините с палачинки и мекички и за следобедите с грис и какао. Тъжно дете бях, татко. Тъжно, но и много щастливо. Нищо, че ти не знаеше това. Бях създадена и отгледана с любов. Затова сега ти прощавам. Вземи моята прошка и успокой душата си. Време е да намеря покой и аз. 37 години болка ми стигат.

Яница нежно гали ръката ми. Милото ми сензитивно чудо. Как ме усети, че съм се разплискала по пода и идва да ме събере. С обич. Целувам ръчичката й и благодаря. Щастлива съм. Имала съм и имам. Любов.

Липсваш ми, татко…
Твоето малко момиче още те обича!
❤

С крилете на деня

Утро.
Чисто.
Лятно.
С прохлада
събуждам цветовете.
Приемам танца
на зората.
И радостта поемам.
Сега.
Сама.
Защото никого не чакам.
Това е моят танц.
С крилете на деня.