Пускам те, лято!

Щорите вдигнах.
Облякох си якето.
Няма да има сбогуване –
пускам те, лято!

И не че не страдам.
И не че обиквам студеното.
Но ти си отиваш.
А аз продължавам.
И няма…
Няма да плача!

Дъждът ме пронизва.
Гони ме вятърът.
Локви прескачам,
Ще трябва да свикна,
но чувствам те,
викам те…
И есента даже празнувам.

Такива са прогнозите.
Температурно равни.
И безсмислени.
Но си намирам смисъл.
И си представям времето,
когато пак ще бъда лято –
боса под звездите,
Когато пак ще се усмихвам по презрамки.
И пак, и пак ще те обичам…

❤

Реклама

Да помниш София

Нямах си село. А толкова да завиждах на децата, които си имаха и цяло лято ги пращаха при баба и дядо. Всъщност, само до някъде им завиждах. Винаги съм била градско чедо, а и баба беше винаги до мен. Обичах си градските роклички с къдрички и всичко, което можеше да ми даде моята София. Блазнеше ме само онова неизвестното. С идеята за разнообразието и свободата. Новите гледки и вкусове. Изкушаваше ме промяната на гледната точка. Все неща, които са ми важни и до днес.

Имах си обаче квартала и моя си град. С пързалката и кълбото на поляната пред блока. И пейката с бабите. Винаги нащрек за някоя клюка.

Растях с градинката и цветята на бай Генчо и бодливата с тел, с която ги вардеше зорко от крадци.

Измислях си игри. Като тази на “чердже”. Опъвах по едно вълшебно старо чердже на зелената поляна и се превръщах в стопанка на голяма къща. Готвех супа от мушкато и кюфтета от глухарчета. 🙂

Всяка сутрин пазарувах от млекарницата на Коца и бакалията на Наум и Цеца.

Обожавах филиите с лютеница и компота от кайсии.

Боровата горичка и зеленото на тишината.
Пеперудите и таралежите.
“Западен парк” от моето детство.

Кварталът на бедните, но щастливите. 🙂
Днес с булеварди и метро, а някога само с един единствен трамвай, но пък с “Вагон ресторант” (как мразех да ходя в него в събота или неделя за цигари – само той работеше и все ми пробутваха “Стюардеса”, вместо “БТ”-то на мама!).

Не знам как, но малкото ни триетажно блокче оцеля. И дори “победи” метрото (неведнъж го бутаха архитектурни планове по време на строежа на метрото, заради опасност от разрушителни вибрации) и сега почти от хола си влизаме в метростанция “Вардар” и се наслаждаваме на шумен булевард. И типичен градски лайф стайл, разбира се. С минимална зеленина и пространство. Без борчета, птички и таралежи. Само бодливата тел още си стои, обаче градинката на бай Генчо отдавна не е същата. Дори поляната отпред ми се струва отесняла някак, нищо, че е празна – пързалката и кълбото отдавна са демонтирани като опасни детски съоръжения. И бабите клюкарки са в небитието от години. И Вагон ресторантът отдавна го няма, мама, със сигурност, вече не пуши “БТ”, а и мен от години ме няма в квартала.

Пораснахме с моя град.
И вече в събота и неделя не се качвам на Витоша.
Не ходя на кино с татко и не ям пуканки от спирката на Орлов мост.
“Витошка” е реконструирана, но я няма “Магурата” и мелбите, които с такъв кеф опустошавахме с любимата ми Ярослава. Няма ги и оперетните спектакли, на които през седмица бяхме зрители от ложата на Музикалния театър (друго си е, да си най-добра приятелка на дъщеря на певица в Оперетата и лично да си се поздравявал с Видин Даскалов) 🙂

Езерото Ариана. Градинката пред Народния театър. Театралната любима “Раковска”. И “булевардът с лиричния ритъм”. Преглъщам задръстванията по Канала и Цариградско. Подарявам си щедри дози зелен „Лозенец“ и странно как софийският въздух ме пристрастява. 🙂

Градът е променен. Но важното е, че не спира да диша. И аз го чувам.
И обичам.
И не ми е носталгично, защото и аз не съм същата.
Променям се непрекъснато.
Просто не забравям.

Хубаво е да помниш откъде си тръгнал, за да знаеш накъде вървиш.
И да благодариш за всеки миг, в който си бил истински щастлив.

Честита да си, моя София!
Заедно растем и не стареем (хехееее, ти да видиш!) 🙂 🙂 🙂

Неделно, крилато…

Въртим се.
Понякога летим.
Понякога си вием
в тъмницата на дните.
Но кръговратът е един.
Една е радостта.
И мъката една е,
попила и съзряла
за живот.

Изгряваш.
И докосваш.
Усмихваш се.
Боли.
Кръгът е омагьосан.
Ръцете си протягаш.
Окови?
Не, крила.
🙂

47 усмивки преди залез

– Тонииии, благодаря ти много за поканата! – лицето на Вяра грее, а аз се разтапям в нежност, докато ме прегръща. После хуква към майка си и гордо заявява:
– Аз съм звезда!
Тя е повече от звезда. Прекрасно възпитана (Янче, имаш дете-мечта!) и прелестно сладка – нашата Вяра. Осемнайсетгодишна госпожица със завидно самочувствие, кралска осанка и моделска походка. Позира като истинска Клаудия Шифър, Синди Крауфорд и Наоми Кембъл, взети заедно (да ме прощават сегашните моделки, но моите топ критерии си останаха в 90-те). Всъщност, Вяра ги отвява всичките, защото има нещо в повече – слънце в косите, очите, сърцето… Носи ги по рождение – избрана е да се роди със Синдрома на любовта.

Фотосесията в Южния парк продължава, въпреки заплахата от як вечерен порой. Проект “47 усмивки” на софийска територия най-накрая се случва час и кусур преди септемврийския залез. Не мога да повярвам, че дъждът ни се разминава. Телефонът ми не спира да звъни и разтревожени гласове ме питат:
– Да идваме ли? Ще има ли снимки?
– Ще има, разбира се, чакаме ви!
– Така ли, гледай ти…, а тук такъв дъжд вали!

Кога дъждът се оттегля? Ами винаги, когато не се предаваш на облаците и вярваш в слънчевата прогноза. И разбира се, когато наоколо има мноооого слънца, като в нашия случай. Затова черният облак не ни закача. Стои си мирно, а ние се забавляваме. Запознавам Вяра и Георги и ги оставям на емоцията, която ги поглъща. Неусетно той я целува, а тя… Тя цъфти. Вече не е просто Звезда, а влюбена Кралица! Божееее, кой да повярва, че “47 усмивки” ще ми/ни донесе такава радост! ❤

“Усмивките” се родиха като поредния благотворителен проект на Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун, с който поискахме да покажем гордо на света нашите слънца. Да ги покажем, ама с професионално качество, ей така , неподправени и завладяващи. Като неразделна част от живота на всички ни в това наше общество – техен длъжник. Пък дано някой по-скорошен ден това същото общество се сепне и си каже: “Имате право, компания! И вие сте хора и заслужавате обич и уважение, образование и работа!”. Затова поканихме професионални и любители фотографи, които да снимат със сърце и качество и заедно да създадем възможно най-слънчевия албум с портретни фотографии на деца и възрастни със Синдром на Даун.

Хриси не спира да снима (в най-скоро време ще вземе хляба на професионалистите наоколо), а Яница е във вихъра си. Забравям, че имам дете и цяла вечер се посвещавам на разговори с любими хора по съдба. С Еми нямаме нужда от думи. Тя е една от перлите ни в Сдружението. Още е пред очите ми гала вечерта на летния ни лагер само преди дни в Бургас, когато по нейна идея и изпълнение, пуснахме в небето 42 горящи фенера с едно единственно желание – достоен живот на нашите деца! А фенерът на Яница литна и с още едно съкровение – ако реши, някой ден и да проговори, за разнообразие! 🙂

Яна. Майката на Вяра. Повече от любима. Толкова е крехка, а в себе си крие чудовищна Сила. Заряд, с който гледа не едно, а четири деца вкъщи и още няколко кучета! Как да не я обичам?! 🙂

Деси гали косите на Янката, а майка й трепери да не я оскубе. Защо все си мислим най-лошото ние мамите? 🙂 Деската е бонбонка с лунички. Бяла и красива. Влюбена съм в нея от Коледа, когато се запознахме на празничния ни купон.

Георги изскача пред мен и ми носи подарък. Цвете. Откъснал е стръкче от парковите насаждения, пред които се снимат. Целувам го с плуващи очи. Безценно е да бъдеш обичан, а моята съкровищница е препълнена.

Още една капчица щастие слага и чаровникът Наско, с който се запознах тази вечер. Тръгва си човекът, но сваля шапка и възпитано ми махва: «Тони, и всичко добро!»

– Тонииии, ти тука ли си? – Ивана чак сега ме вижда и едвам се опазвам от радостта й. Малката фурия е опасна и вече национално известна – беше една от «календарените» ни звезди през 2014-та, когато се снима с Вензи и Михаела Филева.

Обичам я.
Обичам ги.
Всичките.
И затова не мога да бъда егоист и да ги пазя само за себе си.
Искам целият свят да ги вижда точно така, както ги виждам и аз.
И да ги обича, защото заслужават. И не спират да дават.
Нашите деца.
Нашите малки Вселени.
❤

Отрупана със смисъл

Булевардът ръмжи в сутрешен ритъм, но аз не го чувам. Като с гумичка изтривам градския шум и се заслушвам в дъжда. Тихо е. И нежно. С предчувствие за есен. Колите вече не ми пречат, нито автобусът, който почти ме окъпа. Дъждът ми носи покой. Дълго жадуван.

Яница скача щастливо в локвите (обули сме предвидливо гумените ботуши), а босите ми крака не се плашат от намокряне. Хладно е, но не потръпвам. Душата ми прелива от топлина. Горя с дъждовен пламък. Грея с облаци. Нали има небе.

Дюлята е превила клони, щедро отрупани с плод. Толкова са много, че дворчето не ги побира и те висят през оградата. Няколко дори са накапали по тротоара. Любимият ми „Лозенец“ още пази тук-там малки китни дворчета, отказали да се предадат на градския бетон. Спомням си за крушата, която само преди метри се търкулна в краката ми и не можах да прибера, нямаше къде. Винаги прибирам даровете си от Небето. Както казваше един мъдър човек: „Когато ТОЙ ти прави подарък, не можеш да МУ откажеш!” 🙂 Днес обаче го подминах с ръце, заети в чадър и малка ръчичка. Не намерих място в джоба си за мократа крушка. И вече съжалявам. Дано на връщане е още там и ме чака. Докато си мисля за огромното дърво в двора на пицарията, чиито круши ей така си изгниват, непожелани от никого, осъзнавам щедростта на живота.

Изобилието е навсякъде около нас. Във всякакви форми и измерения. Провира клони през стоманената ни обвивка. Търкулва се в краката ни, а ние така и не го виждаме, отнесени в планове. Забързани в очаквания за неща, които не ни трябват. Изгубени в егото. Заплетени от суета. Проядени от желание да контролираш и надделяваш.

Щастието често боде очите ни, а не го усещаме. Не позволяваме на сладостта да ни докосне. Още помня най-сладкия вкус на леко загнилата круша, която прибрах неотдавна от улицата. Измита и добре почистена, тя ми се отблагодари. Разгърна се в устата ми с букет от захарна наслада. Моята круша. Захвърлена в калта. Със загнила дръжка, но сладка. Приказно сладка, когато я приемеш за своя.

Бодливото топче е почти разтворено. Не мога да подмина първия паднал кестен, който срещам този септември. Навеждам се и в дланта ми се усмихват не един, а две кестенчета. Кадифено нежни. С девствена чистота.

Предчувствие за есен.
Златна и щедра.
Моята есен.

Не подминавай даровете на Деня.
Ювелирно почиствай, изрязвай и благодари.
Винаги има смисъл, а вкусът често е повече от божествен.
❤