С Весето на 50

Сутринта още хапе, но слънцето се усеща. Денят е много специален. С Весето на 50. А сега де. Как да си я представя, като не мога?! Не само, защото тя си остана завинаги едно двайсет и четири годишно момиче, но и моята кака остаряла?! Абсурд голям! Първо, ако кака е остаряла, значи и аз съм минала в група Б, пък нещо не съм усетила да съм се наиграла в А. 🙂 И разбира се, второ, Весето, която пръскаше чар на поразия и носеше стил за милиони, никога нямаше да се даде на старостта. Щеше да си метне небрежно годините на рамо и да си ги показва с възможно най-сладкото женско достойнство. Нежно. Гордо. Заразително. Гледай ти, започва да ми просветва и, някак неусетно, образът на патинираната ми юбилярка се избистря. Сякаш ме хваща под ръка и заедно заизкачваме баира на булеварда. Със супер ведра танцова стъпка. Така де. Днес има рожден ден!

Очите й се смеят. Онзи ироничен поглед, с който така да ме стряскаше навремето. Все се чудех дали ми се ядосва или присмива. С бенката на татко малко над плътните изкусителни устни. Моята магнетична сестра. Вървя и й се радвам, а усмивката ми направо ще изскочи от главата ми. Всъщност, аз наистина съм литнала май метър над обичайния си ръст и се гледам някак странно отстрани. С Весето до мен летя мълчаливо и душата ми е цяла. Пълна с празник. Не с тъга. Защо не ми се плаче?
– Защото днес ще празнуваме, Тонииииииии! – не разбирам как чувам гласа й, когато само се гледаме, но го чувам. И изобщо не полудявам. И е повече от истинско всичко. Колите се спускат стремглаво по „Черни връх”, разминавам се с хора по тротоара. Обикновени действия, но не и усещания. Аз съм прекрачила границата на другото измерение и не мога… не мога да не благодаря, че сме заедно с моята толкова специална рожденичка. Къде отиваме обаче?

– Хеееей, как къде?! В МОЛ-а, разбира се! Харесала съм си едни мммм, чудни ботушки. Струват майка си и баща си, но мисля да си ги взема – един път ставам на 50, нали така? – толкова е щастлива моята Весе и вече си я представям как елегантно ще припка довечера с новите ботуши. Задължително ще е и с ново стилно бижу, нова рокля и… шал! 🙂 Имах, не имам (това минало време точно сега изобщо не ми се връзва) най-елегантната сестра на света! Тайно обличах скъпите й дрехи, купени от „Валентините” (особено любим магазин й беше онази „Валентина” под колоните на „Графа”, а пред очите ми е още онзи черен пуловер с мънистата – така да го харесвах, ей!). И в несесера й с гримове все ровех. И все се мацотех експериментално. 🙂

– Весе, а гости?
– Че как? Всички ще дойдат. Работен ден е, но ще се почерпим едно хубаво. Веднъж се живее! – размята руса коса и за пореден път й се възхищавам. Моят вечен идеал за жена. Сестра ми. Дано поне мъъъъничко приличам на нея.

Не знам кога си тръгва. Но вече не я държа под ръка. Очите ми обаче продължават да са сухи. В гърлото ми е спокойно. Няма буца и съм лека. Усмихната. Не мога да тъжа. Вече не. От днес само ще празнувам.

Кога се промених, не знам. Явно съм изкачила още едно стъпало нагоре. С реки от самосъжаление, гняв и какво ли не. Изстрадала съм се и затова днес наистина е време за празнуване на осъзнатото.

Истински започваме да живеем, когато осъзнаем, че животът и смъртта са едно неделимо цяло. И нищо не губим, когато любимите ни същества ни напускат. Напротив. Те ни отварят още по-ясно душите. Помагат ни да преминем отвъд житейската бездна от земно отчаяние и черна скръб и да открием светлината. Светлината, в която любовта обожава да цъфти. И грее с лицата на нашите близки. Видях го. Усетих го.

Весенцеееее, жива си, любима моя сестричке!!!
ЖИВА, защото те ОБИЧАААААААААМ!!!!
А понеже веднъж се живее, отивам в МОЛ-а – да намеря онези ботушки! 🙂

Реклама

Тъжна дума ли е есента

Гълтам шума на града.
Горчиви мисли газя.
Изсъхнали листа.

Ще ми се да се изгубя.
Да се спася сама.
Да я преплувам
тази есенна тъга.

Тъжна дума ли е есента?
И как да я усмихна,
когато няма светлина?!

Петковден е

Петковден беше.

Всъщност, още два часа е.

Денят на моята светица.

Не й запалих свещ,

Не остана време от делнично тичане, вирусно подсмърчане и обичайна светска суета.

Обаче й омесих питка.

Намазах я с мед.

И после я полях с червено вино.

А сега се моля да намерим пътя и истината, и живота.

Моят Петковден.

Истински.

И нужен.

Цяла

Отсякох го.
И ми олекна.
Затворих я.
И се намерих.
Отново мога да си вярвам.

Защо търпях?
С какво се заблуждавах?
След всеки удар нов пропадах.
Проклинах себе си,
че ме болеше.
Но нова буза за шамар предлагах.

Болката е сила знаех.
И затова я чаках.
Истината ден след ден откривах.
Раните превръщах в смисъл.
С вярата си прекалявах.

И дойде денят.
Прогледнах.
Битките си вече преценявам.
Хората пропускам с филтър.
Пазя се напукана, но цяла.
Ризата, обаче, все си давам –
Нося огън.
И мога да прощавам.

❤

Един истински подарък

Излизам от женската консултация и докато вървя и се наслаждавам на прекрасния октомврийски ден, намирам номера и й звъня.
– Ехооо, привет! Днес те нямаше на консултация, та реших да ви проверя. Да не биииии…. вече да сте две? – питам плахо с усмивка, а гласът отсреща ме залива с радост и щастие.
– Дааа, дааааа, вече сме две!!!!! Изабелка е вече при нас! Ама как позна?!
Ами знам ли как познах, май просто го почувствах. 🙂

Има хора, с които се срещаш и едва запознал се, усещаш една особена спойка. Все едно отваряш книга и не е нужно да започваш четенето от начало – вие вече сте на двеста и някоя си страница. Познавате се, чувствате се и обясненията са излишни. Така стана и с моята Неда. Срещнах я прозаично, пред лекарския кабинет някъде през септември 2009-та. Заедно посещавахме една женска консултация и следяхме малките госпожици, които растяха в коремите ни и се готвеха за своето голямо житейско приключение. Заговорих я, както често заговарям хората около мен в такива случаи – нали съм си комуникативно деформирана и за добро или зло, винаги осъществявам социални контакти навсякъде и във всичко. С Неденцето, със сигурност, беше за добро. Тя се превърна в един повече от важен човек в изпитанието, което ми предстоеше и за което изобщо не подозирах. Съдбата ми подари нова приятелка, която не само се оказа, че ми е съседка по адрес – живееше през булеварда отсреща, но беше сродна душа, изпратена ми сякаш да ме изтегли от блатото на самосъжалението, ужаса и болката, с най-топлата и здрава ръка. Ръката на истинския приятел.

Днес Изабелка става на шест. Сутринта е хладна и облачна, но споменът за онзи слънчево гальовен седми октомври, когато тя се появи на белия свят, ми е напълно достатъчен да не зъзна в тънкото яке. Усмихнато вървим към детската градина с Яница и сякаш празнуваме прекрасния ден, който ни очаква. Забравям за делничния бяг и започвам да се радвам като тази специална вълшебница, която припка до мен, щастлива, че отива при децата и има своето място под слънцето. Щастлива съм и аз и не спирам да си мисля колко път съм изминала от онзи седми октомври преди само шест години. Вървя и ти благодаря, мила Неде, че ви срещнах и че с вас пътят не беше от най-трънливите. Намерих себе си и приех приключението Яница с възможно най-гордо вдигната глава, защото освен истински любящо семейство до себе си, в онези помитащи от чувства и терзания първи дни, имах и вас с Изабелка. Щедри, готини, добри. Винаги готови да помагат с разходка в парка, омалели бодита, дъъъъълъг телефонен разговор, от тези, които само ние с теб можем да сътворяваме, и не на последно място, ти, мила ми Неденце, споделяше с мен и приятели – без теб нямаше да срещна Юлето, и Ива, и Ани… Твоята Светулка. Цял един нов свят от добрина и хубави хора. Свят, по наша мярка с Яница – слънчев и гостоприемен! 🙂

Затова днес искам много, много да празнувате и вие (пижаменото парти в събота не се брои 🙂 ). Да празнувате, защото не само го заслужавате, но с хора като вас животът просто си струва. И независимо, че все по-рядко ви виждам (че и чувам), знам, че нашата книга не е прочетена. И винаги ще си останем там, на онази двеста и някоя си и страница. Всъщност, убедена съм, че и да се препрочетем, пак ще ни е интересно. Затова съм спокойна и просто ви прегръщам с думи – нещото, което най-добре умея. Изпращам ви и цялата си благодарност, завити в лъскава хартия от нежност и с панделка от обич. Бъдете здрави всички вкъщи и нека това малко ваше съкровище расте благословено и намира на свой ред своите истински приятели. А че Яница ще е там някъде завинаги, не се и съмнявам. 🙂

Честит рожден ден, Изабелка!
Честит празник, прекрасна моя Неде!
Обичам ви! Много!!!!!
❤