Балончета щастие

28 ноември, събота
9 ч.
Телцето й още носи топлината на съня, а босите й крачета смело се втурват към новия ден. Пресрещам полета й по паркета и я гушкам. Малките ръчички ме обгръщат и не мога да се спра да я целувам. Студено е и решавам да я загърна с ризата си, огромната стара риза на Страшко, която обичам да разхождам из вкъщи, и неочаквано се превръщам в мама Кенга. И тогава става особено. Тя се свива в мен, досущ ембрионче, криейки измръзнали стъпалца в ризата, а аз не смея да мръдна, да не разваля магията на момента. Сърцата ни затупкват в един ритъм. Порасналото ми момиче и аз се сливаме в едно. После малката главица се вдига, две бадемови очички ме поглеждат и замирам от нежното „ма-ма“, което ми подарява. Отново сме едно цяло. Плът в плътта. Сякаш никога не сме се разделяли. И се виждам точно преди шест години. На същия ден. Отново събота. Която още не подозирам, че е последната от бременността ми. Денят е хубав и свеж, но аз домакинствам – размразявам хладилник. Клякам, бърша, ставам… Не се щадя, нищо че коремът ми вече тежи. Не ме свърта на едно място. А пред очите ми е само едно – моето жадувано момиченце. Мечтая само как ще го прегърна и целуна. И ето ме пак в действителността. Със сбъдната мечта – гушкам си я и целувам, целувам… Наистина не мога да й се наситя. Това дете е сякаш вълшебната ми сила, с която сутрин зареждам, а вечер лековито мажа житейски рани. Яница – моето чудо. Смисъл. И истина. Моята нова религия. Чиста проба любов.

11 ч.
Тортата се разпада. Прекалено съм сиропирала блата домашно производство, който съм разразяла леко накриво и ето ти наклонената торта в Пиза. 🙂 Абсурд да се разстроя обаче. Кремът ми се получи фантасмагория. Бърках стриктно на тих огън и нито има бучки, нито загоря. Импровизацията ми от орехови ядки, свежи плодове (круши и банан) и сладко от боровинки плюс сироп с кафява захар, лимон, уиски и вермут е не по-малко уникална. Кухнята ухае на масло, кокос и ванилия. Е, мога ли да не съм щастлива?!

13 ч.
– А каква е пратката? – ме пита жената в куриерската служба, докато рови из пакетите. Не мога да й отговоря, защото не знам. Сутринта телефонът ми ме изненадва със съобщение, че имам пратка и трябва да отида в офиса до 14 ч. и ето ме тук в очакване.
Ровенето приключва, когато в ръцете на служителката се оказва голям обемист плик. Чета на бележката името на любимата Мая, с която ни срещна едно от многото интервюта относно нашата кауза, които съм дала през последните месеци. Но Майчето не е просто една от многото. Тя е запомнена и отделена в специална графа приятели-колеги. Защото е сърце-подарък, душа- човек. И ето, сега е изпратила подарък на Яница.
Обяснявам на служителката, че дъщеря ми утре има рожден ден и една приятелка е решила да ни изненада.
– Ей сега ще разберете и какво има в пакета – момичето отсреща ми се смее закачливо, докато ми дава да разпиша формуляра.
– Знаете ли, аз вече знам какво има в пакета – й казвам – Има любов! При това огромно количество и това ми е напълно достатъчно. Каквото и да има вътре, за мен няма нищо по-ценно от желанието да зарадваш, от жеста да направиш добро.
– Вярвам ми! – казва жената и ме изпраща с усмивка.

Вървя под дъжда и благодаря на Този „Отгоре“, който е толкова щедър към мен и моето дете. Всеки ден през изминалите вече шест години. Щедър, всепрощаващ и благ, дори когато го ругая, а дяволите в мен пируват.

23 ч.
Благотворителният концерт на УНИЦЕФ, България е вече в историята, но Яница не иска да го пусне. Тамън се е качила на сцената. Цяла вечер не е спряла да се усмихва, да раздава целувки, да показва с пръстчета на колко години става и изобщо да приема овации. Истинска социална принцеса. Издържлива и раздаваща се докрай. Звезда от най-висок ранг. Моята звезда. Пътеводна. 🙂

 

29 ноември, неделя
2 след полунощ
Като аеро балончета в душата ми бълбука щастие. Нима съм същата онази Тони, която се разпадаше на съставните си части и проклинаше цяла Вселена? Не съм, разбира се. Онази отдавна я погребах. Там някъде, заедно с гнева, вината, самосъжалението. И сега наистина съм друга. Умиротворена. И повече от благодарна за подаръка в нетрадиционна опаковка, който получих точно преди шест години. Яница – дете извън стандарта, дете с мисия да обича.

Даа, ето, че пак идва време да се раждаш, мило мое дете, и аз не мога да заспя. Родилните майчини мъки са май до живот. Все сме до вас. И все треперим. От радост или болка.

Виното в чашата мързелува. Опиянена съм от майчина гордост и глътката ми хич не върви. Загърната в топлата риза си мисля за сутринта, но моментът вече го няма – Янката спи блажено в креватчето, новият ден наближава и вълшебството не може да се случи. Случва се обаче друго. Усещам как умората си отива. Раменете ми се отпускат и се превръщам в леко, леко перце. „Изглеждаш щастлива“ – ми написа снощи една друга любима Мая, а аз се усмихнах – „Защото СЪМ щастлива“.

Щастието е точно това.

Лекота.

Слънчице мое, богата съм с теб! А ти си имаш безценна усмивка, дом, семейство, приятели… и не спираш да получаваш подаръци.  Само бъдеще сигурно май още си нямаш, но мама е тук затова. Да го построи. С тухлички от добрина. 🙂

Какво ли щях да правя без теб, калпазанке любима?!

Здрава бъди, ооооооообиииииичаааааам тееееееее!

❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤

Реклама

Глътката поредна

Мокро е навън,

а тя – гореща.

Глътката кафе.

Зареждам.

 

Покривите хлъзгат мисли.

Вместо захар – капки дъжд.

Зимата е близо,

коледниче цъфна.

Близо съм и аз.

 

Чашата е празна,

глътката е нова.

Сетива празнуват.

Пак се раждам.

 

 

 

 

В жълто

Потрепват леко.
И замират.
В последен танц –
красиво жълти.
Не плачат.
И не обвиняват никой.
Животът си обичат безусловно.

Пробождат клоните оголени
онази, лятната ми същност.
Но болка няма.
Тишината я поглъща.
Предпазва ме от рани –
комплекси и очаквания,
с които се товаря –
ненужно и безсмислено.

Листата са обречени на есен.
И с есен днес ще се лекувам.
В килим от злато ще потъна.
И в жълто ще се натанцувам.

Обещание за красота

Потъвам в сладката й трапчинка. Като по вълшебна пързалка се спускам по усмивката й, разтеглена чаааак до ушите, и излитам отново, отскачайки щуро в бадемовите очички. Ухилени и те като чертички. Даа, денят започва. Слънцето се събуди. 🙂

Поглеждам часовника – закъснявам традиционно. Но днес не ми се бърза. Оставям радиото да гърми, а Яница да танцува. Кафето ми придобива нов вкус – на удоволствие. И щастието ме прегръща толкова силно, че се задъхвам от радост. Добро утро, свят! Добро утроооооо!

Хленч и дъжд от неочаквани сълзи и сополи. Неее, Янице, моля те остави чадъра, днес не вали! Не можем да се погодим с госпожицата, която иска да излезе навън, въоръжена с чадър. Червен на малки жълти мечета. Явно е решила, че й отива на тоалета. Нали е кифла, както я нарече вчера брат й, докато му разказвах за неузнаваемата Яница на фризьор – послушна и замряла от кеф и женско самочувствие. Та ето го спасението и сега. Дръпвам кифличката пред огледалото и започвам преговорите: „Хайде да оставим чадъра. Виж колко си красива с тази шапка, а?!” И чудото става, усмивката отново се ражда и сълзите пресъхват. Обещание за красота – колко малко й трябва на една истинска жена! 🙂

Улиците са понеделнишки пълни. От всички посоки летят хора и… листа. Танчето ни посреща в детската градина и ни показва бебето на сина си. Защо бебетата винаги ни разтапят? ❤ Оставям Янката и Софи да се прегръщат и не спирам да благодаря за любовта, която получавам.

Краката ми сами ме водят в храма. Часът е прекалено ранен, а денят делничен и църквата е празна. Вчерашният Архангел Михаил обаче още е тук. Празникът се усеща навсякъде. Цветя и слънце, което прозира през стъклописаните прозорци. Оглеждам се. Очите на Богородица се усмихват. Моля се за здраве и любов. Сгушена в божествения покой.

Вратът ме боли (хроничните ми болежки нямат почивен ден), но тази сутрин не мога да не гледам нагоре. Облаците са вълшебни. Надиплени като дантела. Не, не като дантела. А като венчелистчета на маргаритка. Като парашутчета, хванали се за ръка, точно преди полет.

„Поглед към Небето” – огромната реклама на авиокомпания ме обобщава. Вадя телефона и снимам. И резултатът е прекрасен. Вселената ме прегръща.

Мир със себе си.
Есенен полъх.
Мъдро щастлив.

Обичам.
Благодаря, че обичам!
❤ ❤ ❤

Когато мога да летя

Във въздуха лети надежда.
С крила на ангел я предпазват
добри души, от светлина родени.
С молитва тихо я обграждат.

По пътя й я следват.
С любов и мъдрост я даряват.
С богатството на добрината
Песен й запяват.

Във въздуха лети надежда.
Летя и аз.
И не поглеждам
към долната земя, обвита в мрак.

Светла съм,
когато мога да летя.
Лесно е –
да съм добра.

❤

Прозорецът е мръсен

Ноември се оглежда,
слънчева жилетка носи.
Но не може да се види –
прозорецът е мръсен.
Дълго лято крил е.
Прахолякът му обагрен
с климатика на съседа,
в пръските му са играли
гълъби.
И вятър.