Кучи студ, куцо пиле и трохи за душата

Отварям прозореца с предварително натрошената филийка. Студът безмилостно нахлува в стаята и няма и две секунди и те пристигат. Ето го и новият ми любимец. Гълъбче с едно липсващо краче и друго без две пръстчета. Размахва крилца и се бори за ценните трошици. Неочаквано равностоен играч в градското оцеляване. Яница е във възторг. Пляска с ръце сред дъжд от трохи, пера и лакомо почукващи човки. Затварям доволно, но тръпките по гърба ми още лазят. Гладът и студът са зловещо добра комбинация.

Храня гълъбите броени дни в годината. И то тайно от мъжа ми. Не искам да го дразня, защото знам колко мрази цялата мръсотия, която оставят и която независимо, че аз си я чистя, е абсолютно прав, че не е от най-здравословните (основната среда, която благоприятства развитието на хлебарките в блоковете са именно гълъбите, които се приютяват по таваните, а изпражненията им се превръщат в чудесен хранителен източник за хлебарките). Но в някоя ледена сутрин като днешната, правя изключение. Защото знам, че е животоспасяващо действие. От тези, дето се помнят. И наистина ме помнят цяла година. Навестяват ни ежедневно с разходка по перваза и благодарното си „гу-гу”. Няма сутрин, в която да не ни събудят със щастливия грохот на разперените си крила. Танцът на волните градски птици.

Факт е, че винаги съм сторвала път на мравките, но чак след появата на Яница, май започнах истински да ги разбирам. Тях и всички като тях. Божиите твари. Болезнената ми чувствителност по рождение никога не ме е оставяла равнодушна към птички, пчелички и всякакви други живи душички, но покрай Яница отношенията ни сякаш преминаха на едно друго ниво. Мълчаливо разбирателство. И уважение. Точно като отношенията ми сега с гълъбите. Храня ги с респект и с възхищение наблюдавам битката им за живот. Всеки ден в тоя кучешки студ. И най-вече куцото пиле. Всъщност, заедно се наблюдаваме. Не знам как го прави, но винаги долетява щом ме види на прозореца. Мига с гълъбови мътни очи срещу ми и накукушинва перушинка. Обича да му говоря. Усещам го не просто с очите си, които се разтапят в нещо като гордо умиление, докато кожата ми настръхва инстинктивно ужасено, сякаш си представя какво са преживели крачетата му. Не, усещам го всецяло. Някак преливащо вътрешно. Необяснимо е как клетките ми дишат с неговата болка. И ръкопляскат на всеки негов полет.

Книгата е отворена. Пръстите, жадно сплетени в горещата чаша. Буквите са пред мен, но съзнанието ми не регистрира сюжет, докато не прочитам: „Винаги има следващо лято”. Точно тогава пристига и Яница, която отново ме води до кутията за хляб и ми посочва с очакване скупчените гълъби на покрива отсреща. И ето ни пак на прозореца, доведени от сърцата си и окъпани в любовта на усмивките. Отваряме вратите за следващото гълъбово лято. И си подаряваме живот. Зловещо леден и накуцващо свиреп. Но невероятно сгряващ с обич и благодарност. Истинският наш, споделен живот. ❤

Винаги има следващо лято.
И дори куците пилета могат да летят.
Винаги – само трошички да има!
🙂 🙂 🙂

Реклама

За присъствието на Духа като късмет

Искаш ли късметче? – и докато кажа каквото и да било, Ники вади от раницата си малка розова кесийка – Ето, избери си. Вземи си и бонбонче.
Не, бонбонче не искам, благодаря ти, но, виж, късметче не отказвам – засмивам се неочаквано игриво, а пръстите ми с лекота поемат малкото листче. Та кой получава късмети посред лято?! Е, вярно, лятото, вече прегаря и почти си е тръгнало даже, но какво от това. Двамата с Ники се греем на слънчице, удобно поседнали на отдавна изсъхналото дърво-пейка. Паркът е населен с неделни обитатели, а Яница е щастлива до любимите си кучета. И тогава прочитам късмета:
Присъствие на духа. – изречението е толкова обикновено, само дето ме кара да преглътна. Необикновено. А Ники да възкликне замислено:
Хм… Кога ли съм го писал това?!
Защо? – поглеждам го вече окопитила се. И доволна. – Всъщност, това си е точно моят късмет. Убедена съм! – и не го лъжа. Но Ники продължава да клати глава:
Не знам… Тежко е някак. Тежко…

 

Месеци наред тази случка ме държеше странно жива. Не спирах да разсъждавам за Духа си, който няма почивни дни. Не ползва болнични, нито знае що за удоволствие са това ваканциите. Все е на линия. И винаги готов да ме брани. Най-вече от мен самата. Първоначално, си признавам, го съжалих. Може ли така да се живее? Защо да си го причиняваш наистина? Не бива така. Не може… Както каза и Ники: тежко е някак. Колкото повече дълбаех, обаче, толкова повече усещах силата на „присъствието”. Просто е – Духът обича „живи” тела. Мъртвите опаковки не са негова територия. Трябва да му предложиш атмосфера. Да кипи, ври, пулсира… Да диша. Тогава той е Тук. И присъства с цялото си същество. И, да, може да е трудно, но живото често боли.

Новогодишната еуфория отключи отново този „късметлийски” спомен. И ето ме пак отначало. На „ти” с Духа си. Говорим си. Повече Той – на мен ми е мълчаливо.

Уморена си, защо?
Ами, знаеш ме. Въртележката ми е такава. Вървя. Греша. Пораствам. За радост, в кожата си се побирам още. И да вярвам още мога. Но умората си е факт. – свивам рамене, оправдавам Му се сякаш, а Той най-естествено ме допълва:
Точно като годините. И опитът, който ти подарява онази дълбочина, в която вместо да се удавиш, откриваш блаженство.
Прав си, но, знаеш и друго – понеже дълбините не са за всеки, плуването там е самотно занимание.

Та в тая връзка, благодарна съм Му много.
Че е с мен.
Без почивен ден.
И присъстваме заедно.
Навсякъде, където съм обречена да бъда сама.
С късмета си да съм щастлива.
И болезнено… истински жива.

Пълна с огън

Студено е –

Снежинки поздравяват,

с минуси прегръщат.

Утрото разсънва с лед.

Пързаля.

И не гали.

Кафето бързо в чашата изстива –

със Зимата деля го.

Щедра съм.

И давам.

Подарявам й от топлината.

После зъзна,

пълна с огън.

И крилца протягам да се стопля.

В пламъка да се огледам.

И да изгоря в любов,

докато светя.