Спасението – начин на употреба

Тротоарът е негов. Предвижва се почти неуловимо със завидното си темпо на охлюв. Навирил гордо пипалца, с царствена лекота, сякаш не мъкне на гърба си цялата покъщнина, а знамето на свободата. Този път не го премествам. Оставям го да се радва на влажната сутрин и да поглъща нежно зелено, колкото и докогато може. Не ми се мисли за размазващите човешки подметки, а за спасението, което го дебне отвсякъде.

Коя съм аз, че да променям пътя му?! Нима животът на градските охлюви не е изначално опасен? Разглеждам с майчина загриженост това крехко черупчесто създанийце и не спирам да се убеждавам, че дори тази днешна разходка да му е последна, тя си е лично негова и само той трябва да реши как да я завърши. Безопасно спасен в тревата или авантюристично свободен в градската лудница. И сигурно защото съм градско животно, продължавам далеч по-успокоена. Уверена, че този път не сбърках и не предложих помощта си.

Не ми е лесен този урок. Непрекъснато се опитвам да спасявам, а спасението е избор. Личен. И затова спасителните ми акции често не успяват. Не че чакам благодарност, просто ми омръзна „спасеният” да се отблагодарява с удар. Ответно болезнен.

Понякога явно имаш нужда от своето разрушение. Трепериш, защото не знаеш чий крак ще те размаже, а докато се луташ в този страх, влизаш в път без изход. Самосъжаляваш се и нараняваш наред. На такива хора вече не подавам ръка. Научих се да ги оставям в техния си лабиринт. Пазя си кръста и вече не нося чуждите. Не мога да променям другите. Дори за тяхно добро. Няма такова универсално мерило. Истината за добрината има много лица. И всеки познава своето. Мислиш, че другият е като теб и затова като те настъпи безцеремонно, виеш от болка, разкъсваш се от гняв и хапеш безсмислено на свой ред.

Трябваха ми години да осъзная, че животът може да се консумира по различен начин. Бавно. С лекотата на охлюв. И дори слузесто лигав или безобразно горчив може да носи удоволствие. Но за да се насладиш на гурме горчилката, ти трябва познание. Трябва ти опит и желание да усещаш. Уважение да цениш другия и да приемаш всичко и всеки по пътя си. Дори, когато не го разбираш. Или най-вече тогава.

Затова си прощавам. И изтеглям всичките си лодки със спасителни пояси. Повече няма да се давя в чуждите води. Поне не и докато не ме повикат. Осъзнато.

Дъждът барабани по перваза. В стаята става тъмно.Чака ме излизане. Но това е после. А аз мисля за сега. Удобно разположила се в своята си черупчица. Мога ли да се разсърдя на времето? Мога, разбира се, но не искам. Наслаждавам се на мига, защото знам, че винаги има избор. Като този. Светвам лампата и се… спасявам. 🙂

Моето спасение.
С бавен ход.
И черупка.
В светлината на избора.

Хубаво е.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклама

Още една година в Рая

Разхвърляни са по целия под и блестят. Как се случи не знам. Чашата се изхлузи неочаквано от сушилника за чинии. Все едно някой я взе и я запрати с все сила в земята. В ушите ми още звучи това необикновено тряяяяяяяяс и разплаканата профилактично Янка (тя, милата ми, винаги преживява белите. Дори тези на другите.).

За минута притихвам и просто седя. Наблюдавам. Сякаш виждам себе си. Разпиляна на хиляди парченца. Разбита като тази чаша. Любимата ми. Лятната ми чаша за узо и мастика. На кристали. Кристалите обаче днес са в душата ми. Болката е добре охладена и е на такива огромни буци, само защо няма кой да ги пръсне на пода. Защо????!

Времето е безсилно да отнема болката. Веднъж родила се, тя никога не си отива. Просто отхлабва леко пипалата си. Октоподът на всяка загуба е жесток. Винаги знае как да те хване за гърлото.

Не можах да си спазя сутрешното обещание да не плача. Пожелах си петък без облаци и дъжд. Но нито сърцето ми издържа, нито небето. Плачем си заедно. За тебе, Весе…

Исках днес да се усмихвам. Да прегръщам спомени и да те обичам. Да си говорим. Да чувствам присъствието ти. Леко и нежно като коприна. Топло и силно като ръцете на мама. И го правя, нищо че усмивката ми е като времето навън. Ту вали, ту грее…

Денят е хубав, празничен. Свети Георги обаче знае – нашият празник бе отнет преди 26 години. И затова не ходим на парад, а на гробища.

На гробището е зелено. И пеят птички. Хорът на живота. Свещта капе по пръстите ми. Червеното на градинския карамфил, който съм ти купила, Весенце, ме пари. Затова ли винаги взимам и бели цветя?!

Яница ми носи метлата. Стъклата на пода трябва да се събират. Умното ми дете, Весенце, ти ли ми я подари?

Не знам дали счупеното носи щастие, но освобождава енергия. Успокоява и балансира. Пускам си „Още един ден в рая” и преди да е запял Фил Колинс, вече си рева кротко. Никога няма да забравя как преди 26 години включих радиото на 6 май малко след като научих, че тебе вече те няма, Весе, и прозвуча точно това. Любимата ти песен накрая.

А сега пускам телевизора и любимият ти Стинг пее „Shape of my heart”…

Имам нужда от музика. Твоята музика, Весе. Тази от рая, където си.

Every breath you take…
Продължавам да дишам.
За тебе, Весе!