Пръски хлад, горещ живот или за любовта, без която не мога

Дъждът е кратък, но за миг освежава. Протягам широко ръце през прозореца, прегръщам с поглед небето и благодаря! За дъжда и всичко онова, което имам, нося… За всичко онова, което давам и получавам. За всичко, което бях, съм и ще бъда! Небесното сиво ме успокоява, а пръските хлад ободряват. Винаги ми е трябвало толкова малко!

Усещането да си щастлив, без да контролираш, е магично. С протегнатите длани към Вселената, попивам любовта й и за пореден път осъзнавам – без облаци не става. Можеш да изгориш. Сигурно и затова често изгаряме, просто не вярваме в лошото време. Прогнозите са ни сбъркани. С категоричността на възприятието – само в черно и бяло.

Сънувах пандишпан и.. от сутринта ми върви! 🙂 А утре…, мм, утре може и в действителност да си хапнем пандишпан (а дано ми остане време да врътна една торта с кайсийки и кисело мляко), защото е специален ден. Любовта ми празнува 21-годишния си стаж и една покръстена Яница, която вече шест години ни грее като лечебно Еньовденско слънце. Целувам я. Нея, лечебницата наша. Щастието ми, и смисълът, и животът…

Как започна всичко? Ами като на шега. И с един особен полет. Сякаш някой размаха вълшебна пръчка и хоп – светът ми се смени. Както пееше Васко „Аз съм омагьосан и без теб не мога!”. Наистина не мога без теб, моя любов! (както не мога и да не те обезглавявам на ден поне по веднъж!). Огън и лед, куче и котка… Започнахме (и сме) толкова различни, търсихме баланса и… дано сме го намерили. Подводни камъни дал Господ, а и нашите рифове винаги си ги бива.

Как искам да продължи? Предизвиквам се да открия поне частица от отговора, но нещо го няма. Защото май не искам да знам. Важното е да не се изгубим. Посоката е важна. Ще се държим за ръце, винаги – докогато и докъдето. И ще обичаме. Нима може повече?!

Някога не знаех, че Еньовден е вълшебство, а днес съм омагьосана завинаги с неговата магия.
Някога имах крила, но не можех да летя.
Някога бях самотно тъжно цвете, днес имам огромна слънчева градина!

Едно само ми липсва май. Еньовденската роса. Но утрото е близо. И вече я усещам.

 

Лято мое, здравей!

Любов моя, ей ме на и пак ти казвам ДА! 🙂

Слънце наше, пази ни!

Господи, Благодаря!

❤

 

 

Реклама

Днес

И понеже съм събудена,

днес ще бъда жива!

Няма да те търся, утре.

Ти си днес.

Не чакам никого.

Имам себе си.

И любовта всевишна.

❤

 

Черници за Холандия

Торбите ми тежат. Току-що съм напазарувала, ама не мога да подмина любимата си черница. Дървото на тротоара е протегнало щедро клони и направо пъха сладките си плодчета в устата. Откъсвам една, после две, три… Тази година сладостта им е умерена, много дъждове ги валяха, но удоволствието пак е голямо. Наслаждавам се на непретенциозния вкус и изведнъж:

– What is this? – въпросът ме изненадва в гръб. Двама младежи заинтригувано ме зяпат. И като гледам как лакомо започват да късат черници от дървото, отговорът май изобщо не им е важен.

– Черница – отговарям първосигнално. После ми досмешава (така де в моя английски липсват много думи, обаче поне хумор има), но с физиономиите насреща видимо сме се разбрали – езикът ни едни черници яде. 🙂

– Чеее-р-ни-тса, ммм, good! – момчетата ми кимат благодарно, а аз си нарамвам отново торбите. Махваме си свойски за довиждане като хора, споделящи нещо общо и всеки продължава по пътя си. Аз мълчаливо доволна, а те шумно приповдигнати. Определено обменят възторга си от новия вкус на нещо като холандски, поне на такъв ми прилича.

 

Забавно нещо е животът. Поднася ти палитра от какви ли не вкусове. Често, абсолютно неочаквано, откриваш най-сладкия вкус в непознати земи. Ходиш по замаскирани тротоари, не знаеш какво ядеш, не разбираш езика, но усещаш сладостта на случващото се. Знаеш, че е хубаво. И това ти дава сила да продължиш.

 

Тези дни ми е такова. Хубаво като усещане. Лятото най-после е тук и всичко сякаш си дойде на мястото. И сега тази черничена среща с холанците. Странно е, но знам – тя не беше случайна. Всички като мен, минали през диагнозата Синдром на Даун, са акостирали през едно уникално есе Добре дошли в Холандия. И прекрасно знаят какво е Холандия за всички нас, орисани да не видят Италия. Съдба. И шанс да видиш другата страна. Изкуството да намериш своя Рембранд. Да засееш своите лалета и задвижиш своите вятърни мелници.

 

Моята градина вече цъфти, а шпагата ми е вечно във въздуха. Вятърни мелници колкото щеш се изпречват на пътя ми. Но съвършенството е до мен. Всяка вечер го приспивам и се наслаждавам на крехкия му профил. И няма думи, които да опишат чувството на благодарност, което ме залива, че живея не къде другаде, а в моята си Холандия. С българските черници.

 

Знаците по пътя.
Винаги навреме.
Винаги за добро.

 

 

 

И денят започва

Сърцето ми прелива.
Пак обичам.

Искам, имам…
И денят започва.

Кафето ми изстива. С орехови клони се загръщам.

Хубаво е, че не бързам. На липа ухая. В здравец цъфнал се оглеждам. Слънцето събуждам.

Тук съм.
Сутринта е моя.
С теб съм.
Любовта е наша. ❤

Синини и любов в кухнята на живота

– Добро ли е на сладост? – физиономията на Шеф Ангелов излъчва традиционна ехидност. Неразгадаема.
– Да, Шеф, идеално е! – гласът на Севда е спокоен, вади тавата от фурната, а лицето й грее в усмивка.
– Харесва ми, когато си уверена! – този път и очите на Шефа са засмяни.
(Диалог от финала на Master Chef България – втори сезон с победител… Любовта към живота!) 🙂

Краченцата са му малки. Така неуверени и плахи, обаче вече в свой собствен ход. Пада, става… Плаче и се смее. В удивителна хармония. Без да мисли защо е на земята, дали може да си позволи още една крачка и ако падне колко ли ще го боли. Мама е там. И го обича. Какво повече?!

Проходилото бебче в тревата и майка му, плътно зад гърба му. От вчера мисля за тях. И са все пред очите ми. Уязвимо крехки и едновременно с това някак… вечни.  Недосегаеми в своето съвършенство. Истински символ на движението ни напред. Не знам кога изчезва този детски порив да летим и да си чупим главите. Умишлено щастливи, в игра и с удоволствие. Но е факт, че светът е пълен с  предсказуеми възрастни. Правилни в мисленето си. Скучни в постъпките си. Без въображение и желание да опитват. Около нас е пълно с изгубили себе си нещастни хора.

В началото всички сме плахи. Еднакво незнаещи и неможещи. Увереността идва с годините. Със синините на опита. Няма как да разбереш какво можеш и искаш, ако не си го опитал. И усетил къде ти е силата. Когато разгадаеш себе си и разбереш какво те кара да обичаш, ще продължиш да се развиваш още и още. Не го ли направиш, играта приключва. Ставаш сив, скучен и злобен. Защото се задоволяваш с желанията на другите. А и в масовката нямаш право на свои мечти. Затова си се рея из облаците. Предписвам си слънце и смело развързвам всичките си зависимости. После се отпускам в безкрайността и благодаря. Без думи. Оставям сърцето само да си говори с небето. Разбират се лесно. В една вибрация мелодично трептят. Светла.

Светло ми е. Тук, в зеленото. При кучетата и децата. В простора на мислите. В избора си да обичам. Без страх. Като в безвъзмездна промоция от Вселената. Неочаквано получих този подарък. Разбрах колко много съм дала. Колко много съм обичала. По онзи, трудния начин. С купищата болка и неудовлетворението, което убива. Но си е струвало. Ето, днес не боли. Научих се да приемам. И спрях да се страхувам.

Винаги е светло, когато спрем да се страхуваме. Страхът е тъмнина, с която доброволно тровим живота си. Страхът не съществува никъде другаде освен в нас самите. Кога ли ще го осъзная напълно?! 🙂

Малкото човеченце тича смело към майка си. Точно преди тя да го гушне, пада и челцето му се удря шумно в земята. Но няма време за много сълзи, тя го целува и той е отново в полет. Когато искаш да летиш, не е нужно само да разпериш криле, особено ако ги нямаш по рождение. Трябва ти истинско силно желание да го направиш. Синините изчезват с времето. Остават ни само белезите. С техния сладък вкус на победа.

Щастливите хора не говорят за щастие. Те го излъчват. Вървят си по пътя безстрашни като деца, които още нищо не знаят за живота, но го обичат. Не знаят къде отиват. Нито какво ги очаква. Но се забавляват. Нали Любовта е с тях. Какво повече?! 🙂