Още е август

Няма да се сбогуваме –

ти не си отиваш,

а и аз, не че те пускам.

Още е август.

Още съм боса, нищо че нощем потръпвам.

 

Така и не свикнах да те изпращам.

Крия те все на балкона –

в мидичките заровено,

там, до здравеца.

В раковините ти често слушам прибоя.

Даже соления вкус му усещам.

И ми е сладко, и волно…

Истинско някак.

Толкова мое.

 

Още е август.

Но тъгата ми зрее.

Като кестен на слънце.

Зрея и аз.

С кехлибарен оттенък.

Посребрена от времето.

Обрулена с тонове нежност.

От любов вечна родена,

за любов светла наречена.

 

Още е август.

Още.

 

 

Снимка: Ева Шумкова

Реклама

Приятелски – за грешките

Петъкът набира сили. Телефонът се спуква да звъни, чиниите от снощи ми се усмихват (почти така лъчезарно като камарата мейли и съобщения, на които трябва да отговоря). Навън август се прави на септември, а в хола Яница жизнерадостно танцува на «Когато бях овчарче». И моят танц си го бива. «Терореро» някакво. По братя Мангасарян. Обичайната ми мелодия на деня. В главата ми е все по-често, разглобено. Посягам към чашата с кафе – уфф, няма никой. И докато се чудя кога  съм го изпила, пиууу, ново съобщение светва на екрана. Веднага го отварям, така и така чашата ми е празна, а и виждам изписано едно име от доброто старо радио време. Танчето Димитрова.

„Тони, привет! Много ти се радвам за всичко, което правиш и публикуваш. Затова приятелски – думата е одеЯло. Идва от старобългарския глагол одеяти сен.“  Не мога да обясня как и защо, но това съобщение веднага ме подрежда. Разпилените чаркове в главата бързо се наместват и…, о, срам, поглеждам към снощната си публикация тук. ОдеАлото в заглавието така боде очите, че… мога единствено да благодаря на Танчето и, разбира се, веднага да се поправя. Докато зареждам страницата в Уърдпрес, си разменяме с „моята редакторка“ мисли за грешките и масовата неграмотност. „По цял ден чета неграмотни неща, ми пише Танчето, че с ужас виждам как понякога тръгвам и аз да пиша глупости. Пълно отчаяние ме е обхванало, Тони!“ Отговарям й, че наистина е заразно: „Ей ме на, пример!“ 🙂 Смея се, ама неграмотността във всичките й форми ме докарва до рев. А сега ми призлява и от факта, че самата аз съм нейно отражение! Брррррр, не гадна, ами супер гадна работа! Затова и трите одеАлца светкавично са изтупани. „Я“-то си е заело мястото, обаче нов проблем. Независимо, че заглавието е ремонтирано, продължава да си грее неграмотно в лицевата книга. Ами сега? Няма как, ще се лиша от тази «лечебница» на стената си, абсурд да стои в този си вид и да сее неграмотност! И преди ми се е случвало да се опитвам да поправям публикации с прикачени файлове, ама безуспешно, затова си мисля, че е пак непоправимо и го споделям на Танчето. „Ами не – казва тя. Отиваш на часа на поста, кликваш върху него и му даваш „опресняване на публикацията“. Аз това съм го правила, но от служебен профил, виж дали при теб ще работи.“ Следвам инструкциите и йееее, магията става. ОдеАлото вече си е одеЯло, а аз съм на най-най-сладкото правописно седмо небе от чувство за грамотна удовлетвореност. Изобщо, колко било лесно! И, виж, как се научих на нещо ново и полезно. Затова – пиша на Танчето –  грешките понякога са хубаво нещо и отново й благодаря. „Радвам се че бях полезна“ – ми отговаря скромно тя, а аз независимо, че искам да напиша още сто неща, отвръщам само: „Много даже!»

 

И е така. Този петъчен епизод ме накара да се замисля за толкова много! Особено за граматическия смисъл на живота. И не случайно го описах толкова детайлно. Важна ми беше всяка една частица от допусната грешка. Всеки един въпрос, който си зададох, при намирането на нейното решение. Защо едно Я съм превърнала в А и защо неволността не е оправдание. Какво като знаеш вярното изписване, когато не веднъж, а цели три пъти го повтаряш?! В края на краищата, резултатът е важен, а не обясненията. Или оправданията. Както са без значение и всички останали, които няма и да я видят. Нея, грешката. И не защото не искат, а просто в момента толкова могат. Какво да се прави, въпрос на знание, его и опит.

Винаги е важен човекът, който ще ти помогне да си видиш грешката. Приятелски. Дали той ще спечели и какво ти ще загубиш, ако си признаеш, е без значение. Важното е да се срещнете. Уважително. В името на добрата стара житейска граматика. Защото всичко е поправимо, докато следвате една стилистика. И докато има живот. Толкова са прости нещата!

🙂

Мастика с дъжд и одеяло

Очичките й натежават. Сънят я отвежда в покоите си. Усмивката й обаче не заспива. Последна затваря вратата на деня. Сякаш ритуално изтрива разочарования, болка, лъжа… Моята малка магьосница. Родена да знае. И да ме води.

Светлината е още пред мен, нищо, че дупката ми сатурнова тези дни си я бива, а и с Лукавия редовно май пия кафе. Вече се чудя що за чудо е това да станеш на 43 и си чакам последния ден на август, та белким (чунким, санким 😉 ) изпълзя от този ад. На страсти. И бушони. Дето гърмят без предупреждение. И да намеря някой добър препарат за защита, че, да  му се не види, какви ли не гадинки изпълзяха от дупките си!  Цяла седмица се боря с новия сезон гъгрици (май през август вече имам абонамент за тях) и тъкмо си кажа: „Край, изчистих ги!”, айдеее, нова реколта откривам. Я в ориза, я в овесените ядки. Безцеремонно се роят и завземат гадовете буркани, полички… и, докато се усетя – целият шкаф техен. Ама на кого да се сърдя. Август е. Топлината ражда живот. Всякакъв.

Що ли винаги подавам буза и ръка?! Толкова ли съм глупава или пък богата… Топлината ми е много, факт. И си ги отглеждам всякакви. Те пълзят, аз летя. И нищо, че са в моя шкаф, те не са мои. Развъжда ги средата. Аз само съм й позволила да го направи. Само.

И ей ме на, пак замразявам. Пакети с брашно и отношения. Студът отрезвява, но фризерът никога не се забравя. Държи влага завинаги и унищожава наред – и гадинки, и неврони.

Не знам защо, но ми е хубаво. Как да не се забавляваш, когато житейската дискотека ти поднася нов танц, пък видиш ли, ти вече си го танцувал! И не само, че ти е хубаво, ами и мастика даже си сипваш. С дъжд.

Одеялцето е вече в краката ми. Хладна нощ се очертава. Но спокойна.  Бурите са нещо относително. И винаги имат край. Като дългите дни в сатурнова дупка.

Едно високо момче ме целува. Поглеждам го и денят сам се приспива. С небе. И усмивка.

Няма по-важна гумичка от децата. С тях изтриваш всичко и всички. Става, вярно, и с мастичка, но си трябва и одеяло. 🙂

За Светлината и… здравето на душманите – без тях животът не струва!

❤

 

Снимка: Ева Шумкова

 

 

 

 

 

 

Господи, спиш ли?

Няма звезди, а климатикът на съседите шурти по перваза. Полунощ е. Сухо, горещо… „Радио Едно” ме черпи с класика. Стинг и Чайковски. Аз се черпя с тишината на щурците. И те търся, Господи. Да, точно теб, същият, който си в небесата и сърцата. Знам, че си тук, обаче мълчиш. Не искаш да си говорим. Оставяш ме сама да си намеря Пътя. И понеже знаеш, че не мога да избягам от себе си, си спокоен. Ще се справя. Отново.

Винаги се справям. Прав си. Кога добре, кога зле, но никога не спирам. Затова, хубаво, разбрах те – ти си мълчи, а аз ще разказвам. За дъжда. И смирението. За плътта и духа, за егото и суетата, за силата и любовта.

Приказката е мокра. Мокра, тъжна и смачкана. Като Пасат след аквапланинг. И неродено море, убито при Ихтиман. Не знам чий бе сценарият – твой или мой, но си го преживявам вече девет години. Въртя се в главата ми ежедневно и въздухът ми свършва неочаквано. Катастрофирам си, Господи. И все по-често на сухо.

Уча се. Пътят е дълъг, магистралите – български. Крадем, лъжем (най-вече себе си)… Мерим си де що намерим и подхлъзваме другия. И не от лошо винаги, а от липса на мисъл. И его с километри.

Нощта е прекрасна. Лятна, нежна… Господи, умееш ги ти тези работи! Създал си такъв уникален Живот и твориш такава необятна Красота, че всеки миг си заслужава. Всеки. Дори, този, когато крещиш от ужас, а после си носиш яката от камшичния удар.

Винаги съм се питала защо реши да ни запазиш. Материал, верно, си вложил, дет се вика, ама человеци колкото щеш на таз земя, а и ти всекидневно отнемаш и даваш, та нищо не губиш от няколко души извън сценария. Всъщност, нали сме колеги. Познах ли? Въображението ти е голямо (всеки ден ми го показваш), а и филмът си е сериал. Определено знаеш, няма да ми е интересно да разбера края, преди да си изгледам епизодите, та не ми отговаряй, моля те. Само ни пази още (ако може де) и все така заедно, че съм си поръчала сума ти приключения в новите серии – проговорила Яница, книга, Бразилия, още любов, мустакати целувки и, разбира се, някой ден, внуци… Една малка Антония да щурее покрай мен, ако знаеш, как ми се иска! Остарявам си, ей, и мечтите ми зреят ли зреят…

Господи, нали още не спиш? Защото е три, а аз още се търся и чистя. И ти благодаря за умората. Тежестта й ме върна на Пътя.

Тук съм, тук СИ…

Господи, не заспивай – виж, днес е дошло!

❤

Фотография на публикацията: Ева Шумкова

 

 

 

 

 

Отново през Август

 – Красива е, нали? – не мога да откъсна очи от гледката навън.
– Коя?
– Стихията…, не виждаш ли?!
– Мммм, виждам… и даже я обичам!- мустакът отсреща палаво ми се усмихва и ето ме потънала в най-любимата прегръдка.

 

Наслаждавам й се от първия ред (на балкона) под прожектора на уличната лампа. Бурята е в разгара си. Дъждът така се е разтанцувал, че пръските му хвърчат на всички страни. Помитащо и категорично. Безпощадно и неизбежно – като сливането му с вятъра. Любовта им е шумна. Гърмят, трещят, свистят… Композират своята страстна мелодия. А аз ги аплодирам. С душа, сърце и всичко онова, което съм.

 

Кога узрях за тази красота? Нямам отговор, но точно сега, както съм полумокра и зъзнеща, на фона на прорязаното от светкавици небе, не искам и да знам. Имам и всичко, и нищо. Просто съм истинска. Докоснала Съвършенството. Завършена. Все едно цял живот съм чакала тази стихия.

 

Вълшебно е да слушаш. Всеки гръм носи мелодия. Всеки.

 

Хубаво е да имаш свое Небе. Надиплено с августовски облаци. И Вятър, с когото да потанцуваш.

 

Хубаво е да се намериш. Там някъде в своята стихия.

И да се родиш. Отново през Август.

❤