С алчността на прегоряло лято

И Септември си отиде.

С топлина и тръпки,

в сутрешна жилетка скрити.

И с хлапашкото безумие

по презрамки в парка.

С алчността на прегоряло лято

По софийска улица.

С кестени и заблудила се смокиня.

 

И аз си тръгнах.

С яке.

Нарамила мечти осъществени.

Погълната от блянове.

И разделена с мъката.

Щастието е тихо и приспано.

Нервите понякога опънати.

 

А Октомври…

Искам да е златен!

С килим от нежност.

Слънчево да гали.

Моля се за есента, в която

ще преглъщам с обич всичко.

Неузряло, застояло…

Ще забравя даже и тъгата.

И на вино вечер ще я каня.

С мисълта, че пак ще дойде лято.

 

Снимка: Ева Шумкова

 

 

Реклама

Черни балони на жълти плочки за белите дни на децата ни

– Не се пилей в тая тъпа държава, чуваш ли?! Грабвай детето и се спасявайте… – Ради го изстрелва неочаквано, докато бавно вървим към парламента. Протестът започва. Не отговарям веднага. Как да обясня с едно изречение, че тая тъпа държава ми е родина и аз още я обичам?! Че я обичам, въпреки простотията, мизерията и дори, когато цинични ТЕЛК-кукувици ми обясняват, че съм родила дете с увреждане нарочно, защото съм искала да източа същата тази държава?! Как да оставя на произвола на съдбата стотиците слънчеви копия на Яница, които с нищо, ама с нищо не са виновни, че са си избрали bg родители, а те пък редовно си избират негодни bg политици?!

Та си се пилея, ей така, докато обичам. И вярвам, че промяната все някой ден ще дойде. Обаче видимо днес не е денят. Исках да има повече хора. Не че съдя недошлите. Единността е трудно занятие. Отдава се на малцина в България. Винаги нещо делим, мерим и одумваме. Дори уврежданията ни са така. Ние с тежките, вие с леките… Вие с малките деца, ние с големите… И нищо, че всички сме в един единствен кюп. Във врящия казан от умопомрачителна бюрокрация, абсолютно чиновническо бездушие и липса на каквато и да било политическа воля за реални реформи. Колко години трябва да минат, за да уврат мозъците ни, че ние сме държавата и щом нещо не се случва, значи нещо не сме направили както трябва?!

И въпреки всичко има хора-държави. Познавам ги лично. Като една любима Краси, която се не спира да прави, действа, пише… И днес прегръща на ред и благодари, че сме заедно. Като една Ина, Бони, Вера, Павлина… Стабилярките организаторки, които само човек, който има поне грам идея що за упражнение е това масовостта човешка, може да оцени. Аз обаче не просто оценявам, но се покланям. Защото кръстът им не само, че не ги е смачкал, въпреки гигантската си тежест, но и не им пречи да виждат болката на другите. И колкото и да им тежи, нарамват и още, и още… А бе моя порода момичета. Мазохистки. Идеалистки. Съхранили себе си и усмивките си. Километри навъртващи, ей така, залудо. От любов и отдаденост майчина.

Само че въпросът е докога? Докога ще издържат нервите ни опънати… Докога ще позволяваме да ни попиляват родината, здравето, децата… Размишлявам си, а черният балон на Яница гръмва. Пекът е адски. Събирам черните парченца от жълтите плочки и все едно събирам душата си. И тя е на парчета. Бърша очите си. Не съм от желязо. Господи, не съм…

„Горда стара планина” ме довършва. Хората пеят и вървят. С колички, куцукащи, поклащайки се… Заедно. Напред.

Слънцето и то сърдито пече. Добре, че моето поне е послушно. И ходи редом за ръчичка. Само на протест не беше ходило.

Децата ни. Нашите, да. Непотребни за държавата. Отхвърлени от обществото. И не винаги от лошо. Често от глупост. И незнание. С едно единствено уточнение. Никой не е застрахован. Никога.

Не прави това на другите, което не искаш на теб да ти правят, казваше баба. Болезнено е много. Особено, когато си от другата страна. Потърпевшата.

Та такива ми ти работи. И размисли среднощни. Следпротестови. Приспахме децата и продължаваме да се пилеем. И да попиляваме. Безхаберието и глупостта човешка. Длъжни сме. Я каква хубава есен, и зима, и пролет, и лято идат… Все на (и за) промяната! 🙂 Вярвам си аз. Мдаа, как само си вярвам…

Усмихни се за мен

Загубила думите, препълнена с обич… Преливам безмълвна и тиха. С празна чаша и греещ екран. От час и малко вече на цели 43-ри. Кога бе, Антонийке, кога ги завъртя?!

И кога стана първи септември, извинете… Аз още празнувам по августовски, моляяя. По бански и… душа! 🙂

„Животът е само един миг… Този миг е твой!” ми пее Графа в ухото (интимно някак, иначе рискувам да събудя блока). И му вярвам. Изцяло. Оказаха се наистина миг тези 43 лета. Но факт, мои са си всичките и си ги обичам до едно. И, да „не е нужно нищо повече… в тези спиращи дъха моменти…”

Снощи си пиша и поглеждам часовника: 23.59. И си казвам: „Имаш точно една минута до новата рождена година, я да видим какво ще си поискаш, без да мислиш много. Не мислих изобщо. Написах „любов” и „промяна” и времето ми свърши. Часовникът се нулира. Оказа се, че съм разполагала не със 60-сет, а с десет секунди. Но ми стигнаха, успях. И това е важното. „Има смисъл във всяка минута…” Секунда… или промяна! 🙂

Сутринта се размислих в детайли за желанието си. Любовта е ясна. Всички я искаме. Но защо първосигнално поисках промяна? Защо не ми хрумна нещо по-практично? Да бях написала къщичка на морето поне… 🙂 Така и не се научих да съм практична. Наивистична идеалистка май ще си умра, но поне ще съм със себе си на чисто и светло. Блатото никога не е било моят гьол. Обичам бистрите води, там, където има движение, вълни… Вятър, който да сменя посоките. И да издува платната.

И пак за годините. Какво да се прави, не мога да осъзная още новата цифричка. И не става въпрос за суета някаква. Не, просто ми е особено, че остарявам физически. Спомням си за един мамин рожден ден, трийсет и осмият. С Весето й направихме картичка и я надписахме артистично – аз една дума, тя – друга. Още са ми пред очите моите разкривени несигурни букви и равният красив почерк на кака. И усещането, когато пишех 38, помня го толкова ясно! Струваше ми се, че това е някаква много специална възраст и изобщо не можех да си представя, че някога и на мен ще ми се случи. Пък гледай ти, не само че ми се случи, но вече съм и с пет години отгоре. 🙂

Весето. И тя от сутринта е с мен. Присъствието й е осезаемо и ме следва неотлъчно с тиха нежност. В главата ми звучи Росица Кирилова:

„Не съм до теб на твоя ден рожден,
но аз присъствам тайно в твойте мисли.
И този ден не е, не е обикновен,
махни с ръка и просто усмихни се - за мен!”

И се усмихвам. Весенце, за теб! ❤

Телефонът не спира да звъни. Една усмивка златна ревнува и търси внимание. Гушкаме се, а после пред огледалото си повтаряме най-звучната и любима дума за артикулационна гимнастика на звуковете – ооооо-биииии-чааааам тееее!

2.22 ч. след полунощ. Поглеждам що за послание е закодирано в тази цифрова поредица според „Ангелите” на Дорийн Върчу и чета: „Идеите, които посадихте, започват да покълват. Не преставайте да ги поливате и наторявате – скоро те ще пробият пръстта и ще видите как се превръщат в реалност. Скоро ще се насладите на проявлението, така че продължавайте да действате! И не спирайте да си представяте желаните неща!”

Не спирам, разбира се. Къде ти! Такава скорост съм набрала, а и до лакти съм се заровила в градината. Сея, плевя, копая. А днес даже жънах. Любов. И слънце.:)

Август е Септември. 42 е 43…

Заспивам с промяната. Или иначе казано – със себе си. 🙂

Снимка: Ева Шумкова