Черни балони на жълти плочки за белите дни на децата ни

– Не се пилей в тая тъпа държава, чуваш ли?! Грабвай детето и се спасявайте… – Ради го изстрелва неочаквано, докато бавно вървим към парламента. Протестът започва. Не отговарям веднага. Как да обясня с едно изречение, че тая тъпа държава ми е родина и аз още я обичам?! Че я обичам, въпреки простотията, мизерията и дори, когато цинични ТЕЛК-кукувици ми обясняват, че съм родила дете с увреждане нарочно, защото съм искала да източа същата тази държава?! Как да оставя на произвола на съдбата стотиците слънчеви копия на Яница, които с нищо, ама с нищо не са виновни, че са си избрали bg родители, а те пък редовно си избират негодни bg политици?!

Та си се пилея, ей така, докато обичам. И вярвам, че промяната все някой ден ще дойде. Обаче видимо днес не е денят. Исках да има повече хора. Не че съдя недошлите. Единността е трудно занятие. Отдава се на малцина в България. Винаги нещо делим, мерим и одумваме. Дори уврежданията ни са така. Ние с тежките, вие с леките… Вие с малките деца, ние с големите… И нищо, че всички сме в един единствен кюп. Във врящия казан от умопомрачителна бюрокрация, абсолютно чиновническо бездушие и липса на каквато и да било политическа воля за реални реформи. Колко години трябва да минат, за да уврат мозъците ни, че ние сме държавата и щом нещо не се случва, значи нещо не сме направили както трябва?!

И въпреки всичко има хора-държави. Познавам ги лично. Като една любима Краси, която се не спира да прави, действа, пише… И днес прегръща на ред и благодари, че сме заедно. Като една Ина, Бони, Вера, Павлина… Стабилярките организаторки, които само човек, който има поне грам идея що за упражнение е това масовостта човешка, може да оцени. Аз обаче не просто оценявам, но се покланям. Защото кръстът им не само, че не ги е смачкал, въпреки гигантската си тежест, но и не им пречи да виждат болката на другите. И колкото и да им тежи, нарамват и още, и още… А бе моя порода момичета. Мазохистки. Идеалистки. Съхранили себе си и усмивките си. Километри навъртващи, ей така, залудо. От любов и отдаденост майчина.

Само че въпросът е докога? Докога ще издържат нервите ни опънати… Докога ще позволяваме да ни попиляват родината, здравето, децата… Размишлявам си, а черният балон на Яница гръмва. Пекът е адски. Събирам черните парченца от жълтите плочки и все едно събирам душата си. И тя е на парчета. Бърша очите си. Не съм от желязо. Господи, не съм…

„Горда стара планина” ме довършва. Хората пеят и вървят. С колички, куцукащи, поклащайки се… Заедно. Напред.

Слънцето и то сърдито пече. Добре, че моето поне е послушно. И ходи редом за ръчичка. Само на протест не беше ходило.

%d0%b4%d0%b0%d1%83%d0%bd-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b0

Децата ни. Нашите, да. Непотребни за държавата. Отхвърлени от обществото. И не винаги от лошо. Често от глупост. И незнание. С едно единствено уточнение. Никой не е застрахован. Никога.

Не прави това на другите, което не искаш на теб да ти правят, казваше баба. Болезнено е много. Особено, когато си от другата страна. Потърпевшата.

Та такива ми ти работи. И размисли среднощни. Следпротестови. Приспахме децата и продължаваме да се пилеем. И да попиляваме. Безхаберието и глупостта човешка. Длъжни сме. Я каква хубава есен, и зима, и пролет, и лято идат… Все на (и за) промяната! 🙂 Вярвам си аз. Мдаа, как само си вярвам…

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s