Рожден ден без вода или сълзи с усмивка за Весето

Студено е, усмихнато. Празнувам рождения ти ден в детската градина. Мислено, докато си говорим с приятелчетата на Янката за различните деца и онази специалната изложба, където и Яница грее. Хубаво е, нали? Сама виждаш как децата се надпреварват да задават въпроси и да споделят за себе си. Всичко. И как Яница не спира да се усмихва… и прозява – така де, тая нейна майка да вземе да си ходи вече и да я остави да си играе с децата, стига е разказвала! 🙂

Вълшебно е, Весе, да си сред дечица. Истинско. Приземяващо. Очичките им горят, сърчицата – отворени. Как да не им завидиш за любопитството и тази безкрайна детска категоричност, с която приемат и прегръщат света. И им завиждам. Бяло. Точно както и се чувствам, сестричке. Чисто. Леко. Прегърнато. Нищо, че тебе те няма. И повече от всеки друг ден имам право да ми е празно. И да си рева на спокойствие.

Само че, ето, усмихвам се. Заради теб, заради мен… Заради всичките тези деца, с които започна денят ми. Животът е такава шарена палитра, мила моя Весе. Днес рисуваш с бяло, утре с черно. И никога не си наясно в други ден с какво ще продължиш. Просто твориш и… приемаш цветовете. Важно е да ги приемаш, дори когато ти се струва, че хич не ти отиват. В такива случаи, знаеш, пак се оглеждаш – може би огледалото нещо е криво и не ти показва истинската реалност. Обаче видиш ли я, ама хубаво, със сърцето си, никога повече не се съмняваш в отражението си и не навеждаш глава. Вървиш  стилно и със самочувствие. Хм, много е важен стилът, даа. А с моя, например, си се гордея много, сетричке, от година на година, ми става все по-удобен, ама ти се ме учила. Сигурно затова. 🙂

Улиците са спотаено есенни. Софийският трафик – убийствен. Разминавам се с толкова сиви лица, че се сепвам. Защо бе, хора, какво точно погребвате? Аз, вярно, си погребах сестрата, но пак ми е цветно. Нали съм жива и още обичам.

Вчера обаче и псувах, и ревах. На гробищата. Така и не можах да приема арогантността и алчността човешки в този ми ти парк на вечността. Занемарени гробове. Кална джунгла от сухи клони, избуяли бурени и боклуци. И не спиращи „загрижени” субекти, които обикалят да си предлагат помощта да въдворят ред и чистота. Ако си платиш и красота ще ти осигурят даже– ще подновят буквите на паметника, ще повдигнат гроба, ще го запълнят. Е, ще вземат пръст от съседния, ще преместят боклуците от едното място на другото, ама да не влизаме в детайли. Какво като си плащаме редовно данъците?! Плащане му е майката и тука. Особено, когато и гробищата вече са лукс. Аз даже и какво ли се жалвам сега, парцел в централните имам. Семеен. И да взема наистина да млъкна и да не си вдигам повече кръвното. Трудно ще ги променя тук реалностите. Както трудно обяснявам на уж интелигентната физиономия срещу ми, която е паркирала насред алеята и друга кола не трябва да мине. Опечален бил човекът и можел да си спира, както си иска. Какво сме се нервили, да му се не види, че и бибиткали. На гробища сме се намирали. Ами така е. На гробища сме и в този отсреща всичко му е погребано. И мисъл, и чувство…Весееее, смири ме, моля те! Не искам да се тровя с тоя яд, отивам да си плача при тебе и татко, при баба и дядо, при леля Марийка и чичо Павел…

Сълзите ми горчат, но измиват. Поливам с любов трупаната с години болка, а ръцете ми галят снимката ти на студения паметник. Знам, че не си тук, защото си жива в сърцето ми, но тук почива тленната ти същност, която някога прегръщах. Странно е, но гробът ти ми дава сила. Да не забравям. Не теб, а себе си. Да се чистя от плевели и умрели души. И затова пак толкова бързах да дойда. В чистилището на гробищата всеки ден, Весе, може да бъде рожден.

Знаеш ли, вчера си мислех, че с годините май разменихме ролите си. Вече не си ми кака. Ами виж как се движат вече сметките, ти си остана на 24-ри, а аз съм в четирийсетака, че и с три отгоре. Каката съм вече аз. С побелели коси. Грижливо маскирани в русо, ама какво да се прави, късметлийка съм и с побеляването, с годините си ставам все по-изкусителна блондинка, та не ме мисли. Аз обаче не спирам да те мисля. Все си те представям в днешно време. И никога не ми се получава. Не мога да те видя с бръчки. И всеки път ме боли, защото хем си тук, а, всъщност, те няма… Нещо като с трънчето от гробищата вчера. Заби ми се в ръката неусетно в пръста, докато чистех шумата. И независимо, че успях да го извадя, продължи да ме боли. И ти така ме болиш, Весенце. Все си те вадя от душата си и болката все си е там.

Есенно ми е днес. Красиво. И с онази сладката тъга. Като маслинка от коктейл. Хем солена, а се услажда. Подправя вкуса и дава усещане за празник. Така е. Празник е, Весе, преди 51 години си се родила, а аз цели 16 живях с теб, мога ли да се оплаквам?! Единствените ми жалби днес са към любимата ми Софийска вода, която за пореден път ни остави на сухо и…един кекс за радост на Янката май няма да мога да забъркам. Да замълча, така ли ми казваш? Добре де, сестричке, млъквам. Права си, стига съм се хабила за глупости. И с кекс, и без кекс, рожденият ти ден е прекрасен. Нали сме заедно. В мислите си.

А ти си добре, нали? И с татко се виждаш? Знам, че си му простила. И аз му простих, Весе, и знаеш ли колко леко ми стана. Все по-често прощавам и вече не съдя. Тежестта на упрека си спестявам, защото разбрах нещо ценно – не очаквай другите да са като теб. Не мери според собствения си аршин и не тръгвай с голямата кошница. Нещастието се гради с нереализираните очаквания, а щастливите хора просто вървят. Без да контролират, очакват, мерят…

За мама ли питаш? Добре е, сестричке, на крака. И с онази нейна безкрайна, безкрайна щедра душа, с която цял живот се е раздавала на другите. И знам, че днеска е забъркала нейния си кекс, за да почерпи за тебе, Весе, и да си поплаче насаме вкъщи. Няма как да спреш майчиното сърце да тъгува. То и аз ще си поплача пак, няма да се сърдиш. Довечера като си сипя виното и ти омеся питка (само водата да дойде, ей!). Ще си взема салфетки и ще се скрия в банята. За да се видя в огледалото колко съм размазана като рева. И въобще, колко е ненужно да плачеш. Защото сълзите може и да измиват, но хубавото е да ги избърсваш навреме. С усмивка. Защото вие сте живи. Всички вие, любими мои същества. И ти, незабравима моя сестричке. И ти така… Жива си, там, където е нужно.

А някой ден ще се видим. Там нейде в светлината. Ще се слеят отново душите ни и ще се запълни празнината, и ще изчезне тъгата…Но дотогава, Весенце, ще съм тук и ще разказвам. За тебе.. За Яница. За живота, радостта и болката… Това поне го мога и ми носи смисъл. И колкото мога ще променям, Весенце. С добрина, усмивка и търпение. На последното, виждаш, продължавам да се уча. И все някога ще се науча. Обещавам.

Това е, сестричке. Поредният ти земен рожден ден, на който не присъстваш. Есен в сърцата ни. Мъдра тъга. Памет за детство, което те гали. И ето, че пак си рева…  И, разбира се, продължавам да чакам – водата и вечерта, която ни предстои.  Дано и Янката си дочака кекса и питката. В твоя чест, Весе, и памет. Светла…

Липсваш, Весенце, липсваш…

Почивай и за мен!

❤

Реклама

Злокачествени мисли или терапия с обич

Улицата е тиха, сутринта – здраво щипе бузи. Вървя, загърната в топлото яке, и пъдя черните мисли. С поглед към слънцето. Небето е надиплило чудни дантели, а листата под краката ми издават нежна мелодия. Есенна. Красиво е. И ми се живее.

Болницата е претъпкана. Традиционно. Но понеже е частна и добре организирана, няма излишен стрес и напрежение. Питам на информация къде се провеждат безплатните профилактични прегледи по повод скрининга за рака на гърдата и след като ме упътват към секция Образна диагностика, разбирам още по-силно, че днес много, ама изключително много обичам живота. Двойно повече от вчера.

Страх ме е. Признавам си честно. Така и не свикнах с това усещане на профилактичните ходения по доктори, вечно очаквам да чуя най-страшното. И така да ми олеква като ми се размине. Мазохизъм някакъв. Та ето ме и сега. Уж спокойна, ама с едно дяволче отвътре, което ме върти на шиш и ме предизвиква: „Няма гаранция, моето момиче, че и този път ще ти се размине! Ама ти си знаеш де. Вече си попълвала статистиката в най-различни графи, та какво да обяснявам точно на тебе!” Ми не ми обяснявай, да му се не види, започвам да си се нервирам сама на глупавите нерви. Не стига, че такъв дълъг ден ме чака, седмицата – и тя дълга и предълга, а аз тука ще си губя времето с някакви си страхове. Аааа, този път не си познал, моето момче – репликирам на онзи рогатия, дето ми се присмива лукаво и ми стяга така гадно сърчицето. После се нареждам спокойно на опашката пред гишето и да видиш как ми олеква. Особено, когато идва и моят ред.

– Ехографско изследване или мамография?

– Амиии – докато отговоря вече е дошъл и следващият въпрос:

– На колко сте години? – а сега де, замислям се и отговарям разтягайки сричката, докато го сметна. – Наааа… 42.. Не, извинете – на 43. – тия мои години, така да ги забравям, така да не са ми важни. Но в случая греша. Важни са.

– Значи мамография. Тя е за вас. Ехографът е за младите жени. – а такаааа, Антонийке. Видя ли сега как смени категорията! Досмешава ми и тъкмо си запявам „младостта си отива” на Мишо Белчев, чувам гласа от регистратурата: Госпожо, забравих да ви дам и една анкета. Моля попълнете я! – взимам я и чинно и сядам да попълвам. Добре свършена работа от фондацията на Нана „Една от осем”. Като човек, който ври в каузи, оценявам труда им като отговарям внимателно на всички въпроси и си оставам на финала и личните данни в помощ и за статистика. Знам, че информацията е сила и винаги съм от нейната страна. Светлата.

Седя пред кабинета и си разсъждавам. Черните мисли вече ги няма, но сивите са още там. Гадостта сам да си измисляш ужасни сценарии ми е повече от позната. И все по-често отказвам да я следвам. Но си е трудно упражнение. Бога ми, понякога безобразно трудно. Просто наистина знам, че гаранция няма за нищо и всичко се случва на всички. Особено болестите. Знам и друго, и с мислене и без мислене, каквото има да ти се случва, ще ти се случи. Или каквото те търси, ще те намери. Та и да се тръшкаш, и да трепериш, смисъл никакъв. Най-много наистина да привлечеш лошото. Да го извикаш с ненужната си тревога. Знам го, ама с разума. Душичката ми още си потреперва и си се бунтува, по човешки – със страх и паника. И с най-честия въпрос: ами, ако наистина ми открият нещо? Всъщност, точно това е въпросът, заради който повечето хора не обичат да ходят профилактично по доктори. Страх ги е от отговора. И затова смело зариват глава в ежедневието си и край – няма повече заплаха. Докато не стане късно. И не заболи.

Мен болката отдавна не ме плаши, но ако мога, винаги си я спестявам. Затова се изследвам. Сравнително редовно. С отговорност към себе си и хората, които обичам. И не е трудно. Въпрос на навик и организация. Това разказвам сега и на младото момиче в бялата престилка, която ме посреща в кабинета. Изненадана е от моята добре попълнена анкета и обяснението ми, че съм тук, защото се обичам. Споделям й, че редовно следя гърдите си, защото заради мастита, който ми докараха безотговорните й колеги преди 20 години, съм се обзавела с кистозна мастопатия и просто нямам друг избор, освен да се следя. Смеем се взаимно, когато идва ред за мамографа. На „тезгяха” му малкият ми размер просто се губи и девойката едвам се справя. Извинявам й се за усилията, а тя с разбиране ми отговаря: „Ама не може всички да сме с големи гърди!” Фигурата й е дребничка, слабичка и чак сега включвам, че сме от един отбор. Съзаклятнически я поглеждам и твърдо заявявам: „Ааа, то аз и не искам, моля, моля!” Така де, този комплекс ми е чужд. Харесвам си ги точно такива, каквито са. С лупа да ги търсиш. Ама лекички. Само кисти да нямаха… Другото си им е супер, ама ха!

– Готови сме, можете да се облечете! Резултатите до пет работни дни – не може да бъде! Колко е хубаво да знаеш, че едното препятствие е приключило. Ама чак до пет работни дни… Леле, ще се поболея от мислене ще ме бъде или не. Благодаря обаче на девойката и напускам кабинета и болницата. Навън слънцето завзема все повече територия, а щипкащата сутрин отстъпва. Денят ще бъде прекрасен! Обещавам си го. Най-тържествено. Тук пред цялото есенно великолепие. Въпреки онзи лукавия, дето не спира да ми обяснява как няма да ме бъде. Писна ми да му вярвам! Писна ми да ми трови живота. Така де. Ами ако ми открият нещо, ще се справям. Пак. И кой знае, може да е за добро. Винаги е за добро. Аз ли не знам. Отказвам да се пъхам в капана на страха, самосъжалението и болката. Искам да живея. Днес. А утре… Ако има и дойде, добре. Ако ли не – пак добре. Това не мога да променя. Но мога да променя днес. И да направя от днешния си ден толкова много неща: удоволствие, удовлетворение, радост, празник, спомен дори… Мога да обичам, да се влюбвам… Защото още съм жива. С кисти в гърдите или без, с малки или с големи гърди, животът е винаги един и същ – наш. И прекрасен.

Вече летя по тротоара. Леко ми е. Обичам тези авторитници в задника. Помагат ми. Добре че има болници. И гробища. Там често е рецептата. Да се смириш и намериш.

В кафенето съвсем ми олеква. Моето момче ме черпи капучино и докато си мълчим приятно над топлите чаши, две възрастни госпожи нахлуват артистично. Едната е с уникално изрисувани вежди. Просто не мога да отлепя поглед от тях. Жената зад бара явно ги познава, по всичко личи че са редовни клиентки. Затова не бави въпроса:

– Кафенцето или… – Веждите я прекъсват бързо:

– А, кафенцето го остави за после, донеси ми водката, ако обичаш. – опулваме се яко. Няма 11-сет някак. Обаче от друга страна, жената си има табиет. И не мога да го обясня, но няма вид на пияница. Излъчва щастие. Макар и не съвсем, защото, без да искам, подочувам разговора:

– А, бе, Миче, колко дни ги държат за миомата, знаеш ли? Че Данчето я оперираха вчера. – Мичето не знае или поне аз не чувам, но разбирам колко им е важна Данчето за компанията и инстинктивно вече й стискам палци бързо да се върне на масата при своите приятелки. Черните вежди я очакват. А водката им изглежда самотна. Другата баба е само на кафе. Кой знае, може би, Мичето е сериозната компания. Как да не им се зарадваш, че и бяло завидиш?! Та те наистина знаят кога, как и защо. И нямат притеснения дали е редно или не. Просто се радват една на друга. Че са още живи и пенсиите им стигат за боя за вежди и водка с утеха.

Така продължава денят ми. Със завидно спокойствие. И необяснимо щастие. Все едно аз съм гаврътнала водката. Отмятам задача след задача и не мисля за нищо.

Вечерта идва с умора и разбираемо се сещам за сутринта. Влизам в интернет и проверявам дали пък изследването ми не е излязло. И о, чудо, още на първия ден е готово, че и ще живея даже! С фиброкистозните си изменения. Защото нямало данни за неоплазма (думичката ми е непозната, но бързо я разгадавам – злокачествен тумор). Оооооох, че хубаво, как да скрия! И не крия. Един любим мустак ме целува – виждам, че и той тайничко си отдъхва. Обича ме… Господи, и ти ме обичаш! И на напук на огледалото – и аз си се обичам. Опакована ей с тия ми ти скрити болежки и явните бръчици, целулита…, с малките гърди, големичкия нос… Със страховете си и слабостите си… Харесвам си се, ей! Ама наистина! И ще е така, докато виното ми не свърши (така и не пропих водка!). А животът…, хммм, ами подарък ни е. И, със сигурност, си струва във всяка опаковка. Днес отново го разбрах.