Улицата е тиха, сутринта – здраво щипе бузи. Вървя, загърната в топлото яке, и пъдя черните мисли. С поглед към слънцето. Небето е надиплило чудни дантели, а листата под краката ми издават нежна мелодия. Есенна. Красиво е. И ми се живее.
Болницата е претъпкана. Традиционно. Но понеже е частна и добре организирана, няма излишен стрес и напрежение. Питам на информация къде се провеждат безплатните профилактични прегледи по повод скрининга за рака на гърдата и след като ме упътват към секция Образна диагностика, разбирам още по-силно, че днес много, ама изключително много обичам живота. Двойно повече от вчера.
Страх ме е. Признавам си честно. Така и не свикнах с това усещане на профилактичните ходения по доктори, вечно очаквам да чуя най-страшното. И така да ми олеква като ми се размине. Мазохизъм някакъв. Та ето ме и сега. Уж спокойна, ама с едно дяволче отвътре, което ме върти на шиш и ме предизвиква: „Няма гаранция, моето момиче, че и този път ще ти се размине! Ама ти си знаеш де. Вече си попълвала статистиката в най-различни графи, та какво да обяснявам точно на тебе!” Ми не ми обяснявай, да му се не види, започвам да си се нервирам сама на глупавите нерви. Не стига, че такъв дълъг ден ме чака, седмицата – и тя дълга и предълга, а аз тука ще си губя времето с някакви си страхове. Аааа, този път не си познал, моето момче – репликирам на онзи рогатия, дето ми се присмива лукаво и ми стяга така гадно сърчицето. После се нареждам спокойно на опашката пред гишето и да видиш как ми олеква. Особено, когато идва и моят ред.
– Ехографско изследване или мамография?
– Амиии – докато отговоря вече е дошъл и следващият въпрос:
– На колко сте години? – а сега де, замислям се и отговарям разтягайки сричката, докато го сметна. – Наааа… 42.. Не, извинете – на 43. – тия мои години, така да ги забравям, така да не са ми важни. Но в случая греша. Важни са.
– Значи мамография. Тя е за вас. Ехографът е за младите жени. – а такаааа, Антонийке. Видя ли сега как смени категорията! Досмешава ми и тъкмо си запявам „младостта си отива” на Мишо Белчев, чувам гласа от регистратурата: Госпожо, забравих да ви дам и една анкета. Моля попълнете я! – взимам я и чинно и сядам да попълвам. Добре свършена работа от фондацията на Нана „Една от осем”. Като човек, който ври в каузи, оценявам труда им като отговарям внимателно на всички въпроси и си оставам на финала и личните данни в помощ и за статистика. Знам, че информацията е сила и винаги съм от нейната страна. Светлата.
Седя пред кабинета и си разсъждавам. Черните мисли вече ги няма, но сивите са още там. Гадостта сам да си измисляш ужасни сценарии ми е повече от позната. И все по-често отказвам да я следвам. Но си е трудно упражнение. Бога ми, понякога безобразно трудно. Просто наистина знам, че гаранция няма за нищо и всичко се случва на всички. Особено болестите. Знам и друго, и с мислене и без мислене, каквото има да ти се случва, ще ти се случи. Или каквото те търси, ще те намери. Та и да се тръшкаш, и да трепериш, смисъл никакъв. Най-много наистина да привлечеш лошото. Да го извикаш с ненужната си тревога. Знам го, ама с разума. Душичката ми още си потреперва и си се бунтува, по човешки – със страх и паника. И с най-честия въпрос: ами, ако наистина ми открият нещо? Всъщност, точно това е въпросът, заради който повечето хора не обичат да ходят профилактично по доктори. Страх ги е от отговора. И затова смело зариват глава в ежедневието си и край – няма повече заплаха. Докато не стане късно. И не заболи.
Мен болката отдавна не ме плаши, но ако мога, винаги си я спестявам. Затова се изследвам. Сравнително редовно. С отговорност към себе си и хората, които обичам. И не е трудно. Въпрос на навик и организация. Това разказвам сега и на младото момиче в бялата престилка, която ме посреща в кабинета. Изненадана е от моята добре попълнена анкета и обяснението ми, че съм тук, защото се обичам. Споделям й, че редовно следя гърдите си, защото заради мастита, който ми докараха безотговорните й колеги преди 20 години, съм се обзавела с кистозна мастопатия и просто нямам друг избор, освен да се следя. Смеем се взаимно, когато идва ред за мамографа. На „тезгяха” му малкият ми размер просто се губи и девойката едвам се справя. Извинявам й се за усилията, а тя с разбиране ми отговаря: „Ама не може всички да сме с големи гърди!” Фигурата й е дребничка, слабичка и чак сега включвам, че сме от един отбор. Съзаклятнически я поглеждам и твърдо заявявам: „Ааа, то аз и не искам, моля, моля!” Така де, този комплекс ми е чужд. Харесвам си ги точно такива, каквито са. С лупа да ги търсиш. Ама лекички. Само кисти да нямаха… Другото си им е супер, ама ха!
– Готови сме, можете да се облечете! Резултатите до пет работни дни – не може да бъде! Колко е хубаво да знаеш, че едното препятствие е приключило. Ама чак до пет работни дни… Леле, ще се поболея от мислене ще ме бъде или не. Благодаря обаче на девойката и напускам кабинета и болницата. Навън слънцето завзема все повече територия, а щипкащата сутрин отстъпва. Денят ще бъде прекрасен! Обещавам си го. Най-тържествено. Тук пред цялото есенно великолепие. Въпреки онзи лукавия, дето не спира да ми обяснява как няма да ме бъде. Писна ми да му вярвам! Писна ми да ми трови живота. Така де. Ами ако ми открият нещо, ще се справям. Пак. И кой знае, може да е за добро. Винаги е за добро. Аз ли не знам. Отказвам да се пъхам в капана на страха, самосъжалението и болката. Искам да живея. Днес. А утре… Ако има и дойде, добре. Ако ли не – пак добре. Това не мога да променя. Но мога да променя днес. И да направя от днешния си ден толкова много неща: удоволствие, удовлетворение, радост, празник, спомен дори… Мога да обичам, да се влюбвам… Защото още съм жива. С кисти в гърдите или без, с малки или с големи гърди, животът е винаги един и същ – наш. И прекрасен.
Вече летя по тротоара. Леко ми е. Обичам тези авторитници в задника. Помагат ми. Добре че има болници. И гробища. Там често е рецептата. Да се смириш и намериш.
В кафенето съвсем ми олеква. Моето момче ме черпи капучино и докато си мълчим приятно над топлите чаши, две възрастни госпожи нахлуват артистично. Едната е с уникално изрисувани вежди. Просто не мога да отлепя поглед от тях. Жената зад бара явно ги познава, по всичко личи че са редовни клиентки. Затова не бави въпроса:
– Кафенцето или… – Веждите я прекъсват бързо:
– А, кафенцето го остави за после, донеси ми водката, ако обичаш. – опулваме се яко. Няма 11-сет някак. Обаче от друга страна, жената си има табиет. И не мога да го обясня, но няма вид на пияница. Излъчва щастие. Макар и не съвсем, защото, без да искам, подочувам разговора:
– А, бе, Миче, колко дни ги държат за миомата, знаеш ли? Че Данчето я оперираха вчера. – Мичето не знае или поне аз не чувам, но разбирам колко им е важна Данчето за компанията и инстинктивно вече й стискам палци бързо да се върне на масата при своите приятелки. Черните вежди я очакват. А водката им изглежда самотна. Другата баба е само на кафе. Кой знае, може би, Мичето е сериозната компания. Как да не им се зарадваш, че и бяло завидиш?! Та те наистина знаят кога, как и защо. И нямат притеснения дали е редно или не. Просто се радват една на друга. Че са още живи и пенсиите им стигат за боя за вежди и водка с утеха.
Така продължава денят ми. Със завидно спокойствие. И необяснимо щастие. Все едно аз съм гаврътнала водката. Отмятам задача след задача и не мисля за нищо.
Вечерта идва с умора и разбираемо се сещам за сутринта. Влизам в интернет и проверявам дали пък изследването ми не е излязло. И о, чудо, още на първия ден е готово, че и ще живея даже! С фиброкистозните си изменения. Защото нямало данни за неоплазма (думичката ми е непозната, но бързо я разгадавам – злокачествен тумор). Оооооох, че хубаво, как да скрия! И не крия. Един любим мустак ме целува – виждам, че и той тайничко си отдъхва. Обича ме… Господи, и ти ме обичаш! И на напук на огледалото – и аз си се обичам. Опакована ей с тия ми ти скрити болежки и явните бръчици, целулита…, с малките гърди, големичкия нос… Със страховете си и слабостите си… Харесвам си се, ей! Ама наистина! И ще е така, докато виното ми не свърши (така и не пропих водка!). А животът…, хммм, ами подарък ни е. И, със сигурност, си струва във всяка опаковка. Днес отново го разбрах.
Лечебница 