Сняг и ванилия

– Сложих шоколада, ама нали само един остана след целия ми каръшки ден, не стига. И прилагам рационализация. Със сешоара! 🙂 Топлият въздух го накара да потече и.. взе че стана! – пишем си с прекрасната ми адашка Тони във вайбъра за тортите, които майсторим за Янката и неволите, дето цял ден ни измъчват. Предимно измъчват милата ми Тони, де, нали е мастър шефски клас приятелка, аз като обикновен кексаджия – без големи претенции, по-леко приемам драмите сладкарски. – Само това не бях правила днес – продължава Тони –  след като изхвърлих 300 грама шоколад и 500 грама сметана…

– Нееее, ама как ще хвърляш, бе жена! – пиша и крещя.

– Ами то се пресече…А аз се ядосах и айдееее в мивката!

– Ей затова не се занимавам с фино сладкарство – не мога да изхвърлям! – и си е така. Не мога. Мен баба, преживяла три войни ме е отгледала и мисълта за шоколада в мивката…бррх, чудовищна грехота! – Трябваше да го изпечеш като сладкиш – й пиша осъдително на Тони, а тя все едно се извинява:

– Късно осъзнах, че можеше да му сложа малко брашно, яйца и да го метна във фурната. Но пък тогава дойде момента със соленото крема сирене и… а бе така весело я карах целия ден! – забъркала адашката чуден крем с маскарпоне и крема сирене, ама не го опитала и то да вземе да се окаже солено. Смея се с глас на нейните изпълнения, които допълват идеално моите – и аз бърках кремове и торти до преди малко и не мога да кажа, че перфектността ме посети. Напротив. Сиропирах, мазах и накрая ваниловият крем се разтанцува по плота. Преля, простичко казано. Но пък си беше вкусно преливане, облизвахме десет минути. А бе определено не сме скучали днес, си казвам и пиша на адашката:

– Знаеш ли, Тони, замислих се, че преди седем години след часове щях да изживея най-големия си кошмар в живота, а днес…Днес правим торти! 🙂 И със сбъркан крем, и с пресечен, и в разпльокан вариант (като моя), наистина е весело! Че и, виж, сняг заваля! Бяла приказка просто! Щастлива съм… И безкрайно, безкрайно ти благодаря, че си част от тази красива история!

Така е, щастлива съм. Тук, със сладостта на двете торти и до седемте балона, които надух в полунощ с последни сили и по възможност тихо, че да не събудя рожденичката. Цветовете им са толкова нежни. Топло червено, сладко розово, небесно синьо, маслено зелено, дантелено сиво, златно и слънчево жълто. Цветовете на дните ни. Крехки и прекрасни, докато в тях има въздух.

Седя пред компютъра и колкото и думи да кръжат в главата ми, не мога да ги материализирам. Главата ми е празна като бална зала – изпразнила съм я от ненужни мебели, лъснала съм паркета изящно и съм готова да танцувам цяла нощ. Със щастливи мисли и със сърцето, което вече прелива. Пълно е с хора и емоции, на които цял живот няма да ми стигне да благодаря! Като Тони, която вече цяла седмица майстори бутикова торта с Мики Маус. Защото си представя Яница как е сгънала ръчички под брадичката си и очичките й греят, вперени в тортата! Тони, с която сме се виждали има-няма седем-десет пъти, но се чувстваме необяснимо близки, все едно сме се познавали винаги. И сигурно е така. Тони, която сънува радостта на моето дете и смело твори, дори когато шоколадът й отива зян в мивката, тя не се предава и започва отново. Тони, която знае как да обича и щедро подарява сърцето си.

Отварям прозореца. Студено и толкова хубаво! Снегът е спрял, но покривите и колите са бели. Въздухът е чист и мирише на сняг. Затоплена от вечерта до печката, усещам тръпки и бързичко затварям.Не искам да загубя топлината. И аромата на празник. Сняг и ванилия. Подарък свише!

Господи, щедър си! Винаги ни даваш шансове, възможности… И цял живот бъркаме. Вкусове. 🙂 Сладко. Солено… Често ни пресичаш кремовете и сме готови да ги изхвърлим, без да предполагаме, че сладкиши ни дебнат отвсякъде.

Хубаво е да си в житейската сладкарница. Особено в кухнята й. Там се раждат истинските шедьоври! 🙂

Честит рожден ден, мое бяло, сладко, чисто и прекрасно вълшебно дете!

Първите седем ги преминахме с отличен… вкус! 🙂

Бъди щастлива – много, много щастлива!

Вселената твори за теб, а мама те обича!

29.11.2016 г.

Реклама

Задушница

Стинг пее.

Свещичка гори.

Тука си, Весе.

Сърцето боли.

Тука сте всички.

Пламъкът пари.

Стига сълзи –

усмивка се ражда.

С вино кръщава.

Житото свършва.

Животът не бърза.

Живи сме още.

Дали?

Страх за Надежда – по будителски

Кехлибарено. Прозрачно нежно. Изпращам първи ноември с глътки топлина. А пред очите ми се нижат мигове от един ден, в който срещах, губих, плаках и благодарих.

Започвам месеца на Яница с последните страници на „Портрет на една дама” от Хенри Джеймс. Ретро роман, който в изминалите седмици ми носеше такова ценно спокойствие. После отварям съвременността – Фейсбук и пропадам в бездна. Под снимката на една от хитовите 47 усмивки на любим слънчо от Силистра, чета: „Прекрасното момиче, уловило тези кадри си отиде по един нелеп начин…” И не мога дори да го проумея. Как така си отиде???!!! – се чувам, че питам на глас и наистина не мога да осъзная как едно младо момиче, толкова живо, красиво,толкова добро вече го няма! Нели, която ни подари част от душата си, снимайки нашите слънчовци, вече я няма. Отишла на почивка с мъжа си в стара селска къща и се задушили в съня си от екобрикети в стая без комин. Нели, на 33 години. Омъжена от трети септември. Бременна с първородната им рожба. Господи, ама добър си бил. Нищо не са усетили. Прибрал си ги щастливи, прегърнали вечния си сън. Всички заедно, дори с тази неродената още душичка. Сякаш ги виждам даже. Усмихнати, спасени… И дори не мога да се разрева. Няколко минутки седя скована на стола, а после скачам припряно. Животът ме чака. И нямам никакво, ама никакво право да губя дори и минутка. Чувствам се странно. Все едно току-що са ми ударили звучен шамар, от който съм се събудила. Кошмарът е истински – дните ни са преброени. А животът не е даденост. Колкото и често да го забравяме

%d0%bd%d0%b5%d0%bb%d0%b8

(на снимката: Нели Кирилова, фотографката отлетяла на небето, позира с усмивка пред слънчицето Марти, увековечено пред нейния обектив миналото лято)

„Казват, че след сълзите идва радостта…” – отново съм във Фейсбук и този път усещам, че няма да плача. Но греша. Историята ме раздрусва за пореден път. Вярно, щастливо, но трусът е качествен, а аз съм неволен участник в него от снощи. Звъни ми вчера привечер телефона, точно когато съм вдигнала всички мерници на Хелоуин – ми не го обичам този празник, а и съм толкова зверски уморена, че маска на чудовище просто не ми трябва… и чувам отсреща: „Пакост или лакомство?” Гласът е на любимата ми Ани от Девня, та не я застрелвам с интонация или поне така си въобразявам до днес. След като си разменяме мисли относно вещиците и бонбоните (безсмислени за мен и забавно важни за Ани), тя ми споделя болката си. Иска да зарадва Вики, сина на Олето Коцева, който преди минути е станал жертва на непознати дечица – откраднали му маската, докато ги черпели с бонбони. Това е първата хелоунска маска на детето, родено с една хромозома бонус и сега седи в коридора на апартамента им в „Надежда” и плаче, защото не е страшен и няма да може да изплаши татко си, когато се прибере от работа. Майка му, обаче, плаче по-силно и от него и сърцатата Ани търси начин да ги усмихне. „Да познаваш някой в „Надежда”, бе, Тони? Да купи една маска за два лева и да им я занесе с един шоколад на вратата. Толкова ще бъде хубаво!” Така е, съгласявам се, но не познавам никого в „Надежда”, а и съм толкава уморена сама да хукна като дядо Коледа, пардон, да литна като баба Яга… Пък и аман от този Хелоун бе, хора… Виж само какви драми носи! Но оказва се, че греша. И сега чета доказателството, написано от Оля: „В рамките на час плаках, плаках много, а след това се смях. На вратата се звънна. Едно мило семейство търсеше Вики. Казаха, че имат изненада, докато ние гледахме като втрещени, те му подариха страхотна маска и голям шоколад. Не мога да изразя емоцията и радостта! Настана голяма веселба. Вики беше в стихията си, щастлив, усмихнат и, разбира се, страшен!!!@Ani Gendova, Благодаря!” Иииих тая Ани, бееее – не човек, а вълшебница! Ще ме накара и Хелоун да заобичам с тези нейни магии. Звъня й сега на свой ред, за да ми разкаже повече и магията наистина се оказва един път. След като удряла на камък след камък покрай софийските си познати и приятели, взела че се изжалвала в една фейс група и оттам се отзовала съвсем непозната жена от „Надежда”. И доставила собственоръчно  поръчаната „страшна“ усмивка от Девня. Та после как да не вярваш в Доброто, маскирано като Зло?!

Следобед изпращам  в историята софийските 47 усмивки – изложбата я демонтират, а ние с Вили, майката на слънчевата Дани, прибираме прекрасните хризантеми, които цъфтяха заедно с нашите усмивки. Една жена минава и моли да й подарим цвете. С радост го правим, а после пием кафе и си говорим за сценариите на живота.

Вървя по улицата и една малка ръчичка ме води. Не знам какво ме очаква утре, не искам и да знам. Имам голямо въображение. Но в дни като този притихвам. Велик сценарист си, Господи, велик!

 

Любов.

Вечен сън.

Страх и Надежда.

Какъв ден само.

Будителски.

 

Благодаря!