Страх за Надежда – по будителски

Кехлибарено. Прозрачно нежно. Изпращам първи ноември с глътки топлина. А пред очите ми се нижат мигове от един ден, в който срещах, губих, плаках и благодарих.

Започвам месеца на Яница с последните страници на „Портрет на една дама” от Хенри Джеймс. Ретро роман, който в изминалите седмици ми носеше такова ценно спокойствие. После отварям съвременността – Фейсбук и пропадам в бездна. Под снимката на една от хитовите 47 усмивки на любим слънчо от Силистра, чета: „Прекрасното момиче, уловило тези кадри си отиде по един нелеп начин…” И не мога дори да го проумея. Как така си отиде???!!! – се чувам, че питам на глас и наистина не мога да осъзная как едно младо момиче, толкова живо, красиво,толкова добро вече го няма! Нели, която ни подари част от душата си, снимайки нашите слънчовци, вече я няма. Отишла на почивка с мъжа си в стара селска къща и се задушили в съня си от екобрикети в стая без комин. Нели, на 33 години. Омъжена от трети септември. Бременна с първородната им рожба. Господи, ама добър си бил. Нищо не са усетили. Прибрал си ги щастливи, прегърнали вечния си сън. Всички заедно, дори с тази неродената още душичка. Сякаш ги виждам даже. Усмихнати, спасени… И дори не мога да се разрева. Няколко минутки седя скована на стола, а после скачам припряно. Животът ме чака. И нямам никакво, ама никакво право да губя дори и минутка. Чувствам се странно. Все едно току-що са ми ударили звучен шамар, от който съм се събудила. Кошмарът е истински – дните ни са преброени. А животът не е даденост. Колкото и често да го забравяме

%d0%bd%d0%b5%d0%bb%d0%b8

(на снимката: Нели Кирилова, фотографката отлетяла на небето, позира с усмивка пред слънчицето Марти, увековечено пред нейния обектив миналото лято)

„Казват, че след сълзите идва радостта…” – отново съм във Фейсбук и този път усещам, че няма да плача. Но греша. Историята ме раздрусва за пореден път. Вярно, щастливо, но трусът е качествен, а аз съм неволен участник в него от снощи. Звъни ми вчера привечер телефона, точно когато съм вдигнала всички мерници на Хелоуин – ми не го обичам този празник, а и съм толкова зверски уморена, че маска на чудовище просто не ми трябва… и чувам отсреща: „Пакост или лакомство?” Гласът е на любимата ми Ани от Девня, та не я застрелвам с интонация или поне така си въобразявам до днес. След като си разменяме мисли относно вещиците и бонбоните (безсмислени за мен и забавно важни за Ани), тя ми споделя болката си. Иска да зарадва Вики, сина на Олето Коцева, който преди минути е станал жертва на непознати дечица – откраднали му маската, докато ги черпели с бонбони. Това е първата хелоунска маска на детето, родено с една хромозома бонус и сега седи в коридора на апартамента им в „Надежда” и плаче, защото не е страшен и няма да може да изплаши татко си, когато се прибере от работа. Майка му, обаче, плаче по-силно и от него и сърцатата Ани търси начин да ги усмихне. „Да познаваш някой в „Надежда”, бе, Тони? Да купи една маска за два лева и да им я занесе с един шоколад на вратата. Толкова ще бъде хубаво!” Така е, съгласявам се, но не познавам никого в „Надежда”, а и съм толкава уморена сама да хукна като дядо Коледа, пардон, да литна като баба Яга… Пък и аман от този Хелоун бе, хора… Виж само какви драми носи! Но оказва се, че греша. И сега чета доказателството, написано от Оля: „В рамките на час плаках, плаках много, а след това се смях. На вратата се звънна. Едно мило семейство търсеше Вики. Казаха, че имат изненада, докато ние гледахме като втрещени, те му подариха страхотна маска и голям шоколад. Не мога да изразя емоцията и радостта! Настана голяма веселба. Вики беше в стихията си, щастлив, усмихнат и, разбира се, страшен!!!@Ani Gendova, Благодаря!” Иииих тая Ани, бееее – не човек, а вълшебница! Ще ме накара и Хелоун да заобичам с тези нейни магии. Звъня й сега на свой ред, за да ми разкаже повече и магията наистина се оказва един път. След като удряла на камък след камък покрай софийските си познати и приятели, взела че се изжалвала в една фейс група и оттам се отзовала съвсем непозната жена от „Надежда”. И доставила собственоръчно  поръчаната „страшна“ усмивка от Девня. Та после как да не вярваш в Доброто, маскирано като Зло?!

Следобед изпращам  в историята софийските 47 усмивки – изложбата я демонтират, а ние с Вили, майката на слънчевата Дани, прибираме прекрасните хризантеми, които цъфтяха заедно с нашите усмивки. Една жена минава и моли да й подарим цвете. С радост го правим, а после пием кафе и си говорим за сценариите на живота.

Вървя по улицата и една малка ръчичка ме води. Не знам какво ме очаква утре, не искам и да знам. Имам голямо въображение. Но в дни като този притихвам. Велик сценарист си, Господи, велик!

 

Любов.

Вечен сън.

Страх и Надежда.

Какъв ден само.

Будителски.

 

Благодаря!

 

Реклама

4 мнения за “Страх за Надежда – по будителски

  1. Анна Каличева каза:

    Колко много емоции уловени в няколко реда и какъв прекрасен език. Все едно, че прочетох два различни романа. Няма по-страшни нито по-хубави сценарии от сценариите на живота. Тъга срещу Надежда … Светла памет за новороденото , но не пораснало (поне на този свят) семейство и светли дни за семейството на слънчицето с хромозомен бонус! А Вие Тони пишете! Пишете толкова красиво и истински!

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s