– И нали ще ми кажете, когато сметката стане 250? – жената пред мен е повече от сериозна, когато обяснява на касиерката в Джъмбо своята коледна аритметика. Гласът й трепери отчаяно, че току виж не успее да си тръгне с цялата тази лъскава лавина от украси и играчки. Сериозно отчаяни сме и ние на опашката след нея – количката й с връх предстои да бъде маркирана. Не мога да спра безумния си поглед, който скача от Барби във фризьорския салон към корона в отровно лилаво, през кюлотено розовото на кухненския кукленски сет от тенджери и тигани, розовите пералня и ютия (ало, дизайнерите, ние момиченцата познаваме и другите цветове, ако не знаете), бебе (познайте в какъв цвят – бебешко розово, разбира се, което май може да плаче и да се смее едновременно. Жената не спира да вади от количката играчка след играчка, предимно в обемни опаковки. И странно, вместо да завидя на детето, което ще получи всичкото това коледно пиршество, вече го съжалявам. Не е лесно да поемеш на един път толкова много пластмаса. И то в розово. Още повече, ако майка ти посмее да украси и къщата ви с всичките тези зашеметяващо лъскави звънчета, гирлянди, светещи чорапи, озъбени снежни човеци и особено онази анорексична метална елхичка, дето сега касиерката върти нервно в пръстите си и й търси баркода. Не съм сигурна дали тя или пеещото еленче дето сгъва копитца и вие „Джингъл белс”, все едно тази Коледа му е последната, са ми фаворитите. Защото няма равен и онзи подкачащ Дядо Коледа, на три ракии минимум. Обаче, спор няма – да разнасяш такива играчки трезвен не става.
Опашката е замръзнала в очакване, когато се чува въздишка. Касиерката е хванала последната кутия – а л и л у я ! Но радостта ни е секундна. Защото кученцето не излиза от ръцете й, а тя вдига телефона на стената и пита максимално спокойно:
– Да знаеш кода на кученцето Луси? – отсреща видимо не го знаят, защото гласът й вече не звучи спокойно. Даже леко истерясва – Ама…. Кой тогава го знае??!!!!– затваря слушалката, а въпросът й риторично увисва във въздуха. Любителката на розова пластмаса обаче ликува. С Луси или без, сметката й излиза.
– Гледай ти, само 185 лева! Не може да бъде! А за кученцето ще изчакам, не се тревожете, дайте да ви платя дотук, а? – поглежда ни хитро над очилата и добавя сговорчиво – Да не изнервяме хората….
– Хм, ние, не сме изнервени! Ма моля ви се, грам изобщо – само светът май свършва по Коледа – не мога да се сдържа и промърморвам, вперила уморен поглед в километричните опашки наоколо. Самотно ми е в тази пазарна лудница с моята полу празна кошница. И, о, изненада. Жената зад мен и тя със скромно пакетче се наредила – две книжки, салфетки и коледна чаша. Никаква пластмаса! Благодаря й мислено! 🙂 Заговорнически се усмихваме, когато най-накрая и аз подреждам мижавите си покупки – супер топли пантофи (цяла седмица ми мръзнат краката и веднага щом намирам моя номер ги мятам в кошницата), памучно бельо на смешна цена от щанда за 12-годишните (йеее, колко е хубаво да влизаш в детски размери понякога) и хранителния комплект за Яница, с който освен, че ще си играем на магазин, ще затвърждаваме знания за плодове, зеленчуци и ще се учим да броим. Друго не си харесах. А не че не разгледах почти всичко, докато бутах прилежно празната кошница. Днес определено не съм в настроение за пазар. Тук съм по задължение. Като всички. Та какво ти изнервяне?! Доброволно сме се наредили. И изборът ни е ясен – Коледа иска жертви.
Празнично арестувани в магазини и молове. Галеници на материята, длъжници на Духа. На всичкото отгоре масово болни. Кихащи, кашлящи, с подсмърчащ нос… Разменяме си дружно коледни щамове, а после кой ми лепна тоя ми ти вирус… И аз като касиерката започвам да истерясвам. Обаче е повече от нормално. Разболявам се. Гаден грип. Започва рязко да ме втриса и се сещам за любимия ми професор Гълъбов, светило по вирусология от БАН, с когото някога в едно радиопредаване, сме нищили толкова пъти темата грип. Та професорът казваше: „Грипът идва с точен час. Внезапно. Поглеждате си часовника и с лекота съобщавате час на втрисане.” За жалост, и моят час дойде. Точно тук на опашката. Както си бях захвърлила якето, бързо го навличам, увивам се и в шала и с последни силици плащам. Пожелавам весели празници на всички и хуквам. Имам спешна нужда от въздух. Студен. Поне да знам защо ми е така студено.
Вкъщи температурата е констатирана. Но кой ти може да си легне веднага? Пия гореща вода, витамини… Уреждам това-онова, говоря по телефона… А после сядам да пиша. Увита в одеяло, с три жилетки и новите топлички пантофки. А бе друго си е да си направиш коледен подарък!
Болна съм, кисела… Но и благодарна. Навръх Игнажден. Не можах да омеся питка, вино да си сипя, но пък и утре е ден. Утре, по всичко личи, ще си лежа или поне седя на топло. Цял ден. Когато сам не се спираш, има начин да те спрат. Бях се заиграла много. И сега си плащам. На кого да се сърдя?! Уффф, аман от риторика!
Болна съм, но вкъши. На топло. С любимите хора. Далеч от взривени цистерни и коледен тероризъм. Как да не ти кажа БЛАГОДАРЯ, бе, Господи, как?! И меденки имам да ти меся, Янката е обещала пак да помага. И пуйка със сини сливи да си наредим в тавата със зелето в неделя. И в чест на твоя рожден ден да прегръщам, прегръщам… Света, който не свършва. А празнично започва отново.
Благодарно кисела.
Заразена, но спасена от розовата пластмаса.
Моята Коледа.
Празник с любов. И прегръдка.
❤
Лечебница 