Затваря очички и сънят я увлича. А аз стоя като закована и се взирам в малкото телце. Не мога да се отделя от топлината му и от онази безкрайност, наречена майчина любов.
И моите очи се затварят. Умората ме е хванала под ръка и ме тегли към леглото, но не й се давам. Отварям лаптопа и започвам да пиша.
Има мигове, които не бива да изпускаш. Те са като хвърчило, което държиш в ръка, радваш му се, тичаш, скачаш, щастлив си…. Но после изведнъж духва вятър и хооооп, хвърчилото е вече в небето. Лети свободно. Рее се сред облаците, а ти седиш и само наблюдаваш, с празни ръце…
Днес ръцете ми са пълни. Мигът е тук. Хей го на, щастливо опнал крака на дивана. Усмихнат и сит. Доволен, че все по-често съм такава Добра стопанка на душата си. Благодарна. Притихнала. Умиротворена.
Погледнато от камбанарията на „перфектността“ обаче, трябва да съм друга. Средностатистическа застаряваща нещастница. Изтерзана майка на страдащо болно дете. С генетична аномалия. Плод на нейната безотговорност и медицинско невежество. Скарана с пренаталната диагностика и симетрията на д-р Енчев. Всъщност, с последното наистина съм скарана. Аз съм фен на козметичните реалности. И ценител на житейската красота без излишно страдание. Аман от болка!
Прав е Моканина. Мъката по белия свят е в огромни количества. Всеки ден я срещам. Но знам – белите лястовици съществуват. И не спирам да ги търся.
Не е лесно да крачиш към върха. Но панорамата отгоре си струва всички усилия.
Затова отдавна не искам много. Само живот, здраве и от онези хвърчащите мигове, с панорамата отгоре.
Не знам каква ще бъда Утре. Но се моля да:
– не ставам зла и сърдита.
– никога да не обвинявам детето си за проваления си живот.
– да не печеля на гърба на неговото различие
– да смиря егото си и да не го завирам в очите на другите
– да обичам, вярвам, разбирам себе си и другите
– да живея днес, а не с вчерашния ден…
Телцето се размърдва. А на лицето грейва тиха усмивка. Време е мама да я ориса. Тя още спи, но Днес е нейният ден.
Не знам каква ще бъде Утре. Но се моля да е:
- здрава
- щастлива
- да има своя свят и среда
- да обича и да я обичат
И Добро и Зло са пред очите ми.
Всеки ден се боря с тъмнината и се ограждам със Светлина.
Творя чудеса с мисъл и прощавам на враговете си.
Пролетта дойде, а Слънцето е в живота ми.
Мога ли да съм нещастна?!
21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун
Лечебница 