„Туп-туп…Туп-туп” още звучи в главата ми. Лежим, гушнати и сърцето му бие до моето. Пред очите ми е кучето от гробищата. С очи жадни за любов. И опашка като метроном. Отброява радостта. Очи, в които се огледах. Сродна душа, с която поговорих. И тя тръгна след мен. Кучешки отдадена. И вярна. Нетипичен следобед. С мустак, който гъделичка ухото ми. И мисли, които разпъват тишината.
Всъщност, от сутринта нищо не ми е типично. От седмици съм на педал. Бързам и закъснявам. А днес се събуждам особена. Някак спряла времето. Не мога да обясня защо, но го усещам толкова ясно. Пия кафето си бавно. Наслаждавам се на всяка усмивка на ей това ведрото, вечно готовото за живот мое вълшебно нежно кокиче. С бадемовия поглед. И студената сутрин изобщо, ама изобщо не ме плаши. Вятърът не спира да прегъва клоните на ореха-саморасляк, изникнал под балкона. Но поне не вали. Ще се видим, Весе. Гергьовден е и 55-ти парцел ме зове.
Не мога да пропусна срещата ни. Не че ти си там в пръстта, но ми олеква, когато притихвам край гроба ти. Чистя, мета… Скубя плевели, бръшлян… Слушам песента на птичките, радвам се на катеричките… Днес дори и на едно гущерче, опнало се на паметника ти на припек. И така вече 27 години…
Кой е цветът на скръбта? А на гнева? Има ли значение… Черното никога не е било моето. Винаги съм бяла, Весе, макар и не винаги добра. Виж ме точно сега. Гневът ме заслепява, когато съзирам боклукчийската камара, в която „доброжелатели” са превърнали гроба на леля Марийка. Слугинчето-сираче на дядовата фамилия, чийто кости почиват до семейния парцел. Няма кой да се грижи за нейната памет, паметникът й се счупи миналага година- от влагата ли, вандали ли помогнаха…не знам, но фактите са ужасни – намираме не място за почит, а бунище с боклуци. Наистина побеснявам. Понасям триметровия сух клон, който като корона украсява чудовищната камара и Янката, явно загледана в мен с изненада, губи равновесие и заравя колена в прясната кал. Започвам да крещя и да й се карам, а вятърът събаря всичко, което съм приготвила за гробищните ритуали. Не усещам как съм стъпкала и две от свещите с подметката си… Едно, две, три… Дишай, Антонийо, и това ще мине!
Несъвършена съм, Господи. И ето в такива моменти – обидно несмирена. Като сухи клонки пламвам винаги, щом усетя несправедливост, престъпна глупост, безхаберие, нечовечност, предателство… Лумвам и… После бърша сажди. И виж, тогава съм черна, истински черна…
Само не разбрах защо днес не плача. Пресъхнало ми е всичко, Весе. Нетипично отново. Месеци наред съм размекната, а точно днес се втърдявам като стомана. Сякаш те виждам как ми се усмихваш: „Ще се научиш най-накрая! Животът е хубаво нещо!”. И си е така. Даже започвам да се смея, защото си спомням уникалната чешма, която видяхме на гробищата днес: „За всички жадни души в памет на Евгения Лимонадова”. Лимонадова черпи с вода. И то от отвъдното. Как да не се посмееш?! 🙂
Мисля си, че ние живеем без теб вече повече, отколкото бяхме някога заедно. Някога! И се чувствам не като по-малката сестра, а като свръх голямата. На поне едно 120-140 години! Весенце, понякога съм точно толкова стара! Гърбът ми носи товари, които ме превиват до земята. Но вървя, защото моят край още не е дошъл. И гледам да не се оплаквам, че знам ли колко още има да нося…
Щастливка си ми ти, сестричке… Спаси се, а ние останахме. Запазили спомена за онова лъчезарно момиче, което мама и татко кръстили Веселина. На баба. Първородната внучка. Умна и красива. Сестрата, с която живях едва 16-сет и споменът, с който ми се наложи да живея дълги 27 години. И с който ще си живея цял един живот…А после защо не ми се плаче… Ами останаха ли ми сълзи бе, Весе… Как се живее с дупка в сърцето?!
Всъщност, ето така се живее. Без сълзи. На възможно най-бавни обороти. С усмивка и бадемов поглед… Влажен нос и щастлива кучешка опашка…, гъделичкаш мустак в ухото и онова живително „туп-туп”… Е, и с малко гняв за цвят, иначе рискувам да литна бе, Господи, а ангели си имаш много. 🙂
Пиеш една студена вода в памет на Лимонадова… Наслаждаваш се на вечеря с пълен състав на масата и се взираш във виното, което искри в кристалната чаша… Колко било лесно, хм…
Нетипично тъжен ден. Смислен. Изпих го до дъно. И не ми загорча.
Ще се науча най-накрая, Весенце… Ще ме научиш!
❤
В памет на сестра ми <3 Весето: 28 октомври 1965г. - 6 май 1990 г.
Лечебница 