Съединение, Сдружение и фондации или защо отказвам да съм мишка

Телефонът ми не спира да писука. Съобщенията жужат, а сърцето ми отбива. Латексът се стича, защото забравям, че още държа четката в ръка. Как да преглътнеш поредните обиди и да си продължиш с ремонта?!!

– Ако и този път си замълчиш, ще бъдеш поредната мишка! – очите му направо святкат. И докато успея да кажа каквото и да било, ме разстрелва с въпроса: Мамо, ти можеш ли да бъдеш мишка?

Истината не е за всеки. Първо, защото всеки си има своя и второ, защото винаги наранява. Дали обаче мълчанието е злато? И високите цели дали са оправдание, когато средствата са ниски? Нямам още отговори, но и да мълча повече не мога. От дни изтръсквам емоциите и търся думите. А днес намерих и деня. Съединението. Най-подходящото време да помислим за силата на цялото. Цялото, което вечно раздробяваме с алчност, его, интереси… Да се опитаме да разберем защо все нещо делим и не спираме да си ги мерим – успехите, провалите, амбициите, душиците…

Светът, в който живеем наистина е миши. Миризмата му на канал ме удари, когато Яница се роди и дежурната неонатоложка ме разби на парчета с бездушие и жестокост. Жигоса ме с клеймо „Виновна, родила Даун!” и си тръгна, за да си понеса сама последствията. И позна. Често се чувствам виновна. Но не заради детето си, а заради всички нас, родителите на такива специални същества. Ей, Богу, така и не проумях, защо не можем да намерим общия път на единство! Как вместо да градим ясното бъдеще за своите деца с целенасочени действия, общи цели и конструктивно да борим системата – най-големия враг на нашите деца – като здрав екип, дружно се ритаме по кокалчетата и си мерим уврежданията – вие с леките, ние с тежките. Вие с малките деца, ние – с големите. А докато едни се карат, други ги обират (аман и от специалисти, които ни третират като касички), трети обслужват собствените си интереси.

Пълно е с благотворителност, организации, проекти и толкова много добри намерения, които водят единствено към нечий джоб. Уврежданията са луксозна стока и влезеш ли в схемата – носят чудесни възможности. Е, вярно, не за тези, които наистина се нуждаят, но когато се добереш до меда, на кого ли му пука.

Откакто съм в кюпа, наречен „Обществена дейност”, мед така и не намерих (аз все на л..йна, с извинение попадам, ама в ползу роду облагите са такива ;)), обаче проумях нещо – защо държавата ни е такава – разпокъсана, оглозгана, бедна… Защото всички се лъжем и крадем. Най-вече от себе си. Защото не умеем да ценим и уважаваме. Защото водещият принцип е частното, а не общото благо. Защото няма приемственост, а всичко започва от всеки.

Срам ме е, че на моменти ми писва и се свивам в черупката. Токът ми просто свършва и угасвам. Трудно вирея сред арогантност, провинциални нрави, безцеремонна тъпотия и  модерната агресия.

Но ставам звяр, когато принципно ме настъпят. По каузата. Едни мили хора го усетиха миналия август, когато се опитаха да си присвоят като лична заслуга първия истински заедно направен фото проект на Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун –  „47 усмивки”. Просто по пътя към „Промяната”, която преследваха, срещнаха подмяната и продължиха с огромното си его. Тогава преглътнах и замълчах. Дори се извиних в името на общия мир. Защото не аз, нито те сме важните, а децата ни. И Сдружението, което е моето голямо второ семейство. Него бранех като орлица. Защото вярвах и още вярвам – силата е в единството. А и какво ли щяхме да спечелим, ако откриването на изложбата беше опорочено и се размятахме с кирливи ризи?!

Днес обаче същите тези хора са управители на Фондация и нанасят удари. По моето второ семейство. Къпят се в слава и одобрение от лайкове. Разрастват дейността си, събират дарения. Претендират за модерно социално предприемачество, но засега обслужват единствено своето семейство. И спор няма – всичко е напълно законно. И да, помага на каузата, защото клипчетата им са полезни (всички им благодарим за което!!!). Хората, обаче (родители, дарители), някак продължават да ги свързват с едно Сдружение, акумулирало вече доверие (и разработило добре през последните години темата Синдром на Даун), без да подозират, че предприемачеството им засега реално обслужва само тяхното дете и семейство.

Утре един магазин ще дари част от оборота си за един личен проект в името на всички със Синдром на Даун.  Точно затова днес кирливите ризи вече са извадени. Не защото искам да се заяждам и съдя. И не защото им завиждам(е), както бяхме обвинени аз и малкото, които имаха смелост да попитат къде точно отиват средствата. Пиша публично, а не само в затворените ни групи в социалната мрежа, защото представлявам една общност, която се чувства излъгана и чака от мен позиция. И иска да защитя единството. И да кажа ясно на тези, които даряват за какво и кого го правят. За да няма подмяна и заблуда кой кой е. Слава на Богу, все още има хора, които мислят и задават въпроси (нищо, че други ги трият и не търпят захаросаното им пространство да се цапа с истина). И както написа една от нашите майки: „Много е лесно да стъпиш на вече построената стълба за общото благо, изкачвайки я обаче, някъде по пътя вие забравихте каква беше общата цел. След като обаче вече има „вие“ и „ваше“ трябва, да има една граница и тази граница да бъде ясна.”

Знам какво ще последва. Но не ме е страх от калта. Знам, че да казваш нещата с истинските им имена не е популярна позиция и винаги го отнасяш. Но ако всички мълчим, къде ли ще стигнем? На мен ми се лети и отказвам да бъда в блатото на равнодушието и подмяната.

Под слънцето има място за всички. Няма монопол на сдружения и фондации. Обаче има морал. И всеки сам прави своите избори. С кого да върви, как да дарява…

Пътят ни е сложен. И да, всички трудно оцеляваме. Но децата ни са приключение, което ни поднася толкова много други възможности. И най-голямата – да се огледаме дълбоко в себе си и да извадим светлината.

В мишия свят е тъмно. Но аз не съм мишка. Кос, наистина не мога да бъда, мамо! (Господи, добро и будно момче си имам, благодаря!!!) И не замълчах. Който може, ще разбере. Който не – ще хвърли камък. А аз ще продължа да вярвам в човешката същност и в онази светла идея, която може да ни отведе далече, стига само да позволим на егото да ни напусне и общата цел да ни сплоти. Да му се не види, трябва да вярвам, иначе всичко просто е загубено

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s