Лепя сърчицето от усмивки и внимавам Яница да не нареже покривката заедно с картичката за Нино. Майсторим вече час – предимно аз, тя е заета да разлиства гланцовото блокче. Наслаждава се на цветовете и нехае що за сюжет да изберем за слънчевия младеж, който онзи ден имаше рожден ден, а утре ще черпи с торта след тренировката по фехтовка. Майка му ни посвети в голямата му страст – картичките. Имал огромна колекция и обожавал да си я разглежда и разбира се, да я увеличава. Е, Нино е щастливец – утре ще я увеличи. С картичките, които нашата слънчева банда ще му подари и, разбира се, с ръчно изработената версия на най-усмихнатото сърце. Лично от нас с Янката. И с цялата ми обич, която, именно днес, не знам къде да складирам.
Обич, страст, живот, топлина… Болка, дъжд, самота… Гледам снимката на Косьо и Яница от вчера, която не спира да събира лайкове във Фейсбук и си мисля за мама, която се събужда с празнотата на твоя рожден ден, Весе. Отново сама. Без теб.
Няма те… Даже вече не броя годините. Нито моите, нито твоите са важни. Така съм свикнала с липсата ти, че ако сега изскочиш пред мен, едва ли ще те позная. Всъщност, ей за това си мисля от вчера. Как времето подменя реалностите. И размива спомените. Срамота, но аз все по-трудно те помня в детайли. Не че това ми е важно, но, факт, вече забравям… Как точно гледат очите ти… Гърбицата на носа ти… Бенката над устните… Смеха ти…
А си говорим често, знаеш. Като сутринта на разсъмване, когато чух дъжда и разбрах, че днес гробищата ще ги пропуснем. И ти ме разбра. Усетих и затова с чиста съвест си останах вкъщи. На топло. Да превързвам душа с картичка за рожден ден. И мисъл за живота, който винаги побеждава.
Яница избира оранжевия лист, но гланцовата хартия е прекалено тънка, а картичката ни се нуждае от стабилна основа. За беля нямам нищо подходящо под ръка, затова отивам да ровя в Косьовата стая. В шкафа със скъпоценности, които събирам от неговото детство, намирам сгънат син картон и веднага го грабвам. Оказва се коледна картичка, с налепени снежни човеци. Артистично я разлепвам и прекроявам с новата визия, когато отварям вътрешността и застивам: „Dear Mom and Dad, happy New Year! Love, Kosio” Няма дата, но е някъде от времето на алианса. Гледай ти какво направих. Унищожих такъв спомен… И тъкмо да се ядосам, усещам, че този път няма да ми се получи. Изведнъж ме облива едно необичайно спокойствие. И радостна тръпка, че нещо толкова скъпо на сърцето ми ще се роди за нов живот. Даа, картичката за Нино ще стане още по-специална. И това, ако не е вълшебство!
На вълшебства ми тръгна още в неделя вечер. Подреждах кърпите и най-неочаквано на дъното на гардероба – нееее, не мога да повярвам – лежи нашият пръстен, Весе! Онзи сребърно нежният, с малкото бяло камъче, от Задругата на майсторите, който мама ни беше донесла, а ние не можахме да разделим. Помниш ли? Първо го носеше ти, а после като си отиде остана за мен. Като всичко твое. Мислех, че съм го изгубила, защото от години изчезна, а гледай ти, той си бил вкъщи. Там, под кърпите в коридора. Чакал най-подходящия момент да се върне в живота. Отново да задиша на ръката ми, с мисълта за теб, за нас…
Аз и ти. Сестрите, които така и не можаха да се опознаят. Малката, която по принуда порасна. И голямата, която завинаги си остана малка.
Разпервам ръце и Яница идва да ме гушне. Паролата ни за спешна прегръдка действа винаги. И ето ни сега, залепени една в друга, включени в контакта на Вселената, споделяме обич.
Картичката за Нино е готова. Яница щастливо се заема с буквара си, а аз се свивам удобно на фотьойла. Телевизорът бръмчи и, без да искам, вече съм част от захаросаната драма на двама влюбени. Безкрайно скучен филм, но пък с очакван хепи енд. Нали не живеем само за единия му пуст щастлив край??!! – чувам се как произнасям на глас въпроса, който ме раздира в последните минути.
Някои, всъщност, живеят точно така. Скучно. Безлично… Вперили поглед в Нищото, загубили вяра и смисъл. Идеализирали края за сметка на дните си. Тези, обикновените. С идеалната цел, когато се събуждаш до любимия човек…, пиеш кафе…, поздравяваш слънцето…, благодариш, че си жив…, разгръщаш книга…, пееш под душа…, танцуваш в дъжда… Когато знаеш, че още има смисъл да се усмихваш…
Така е, Весе. Още има смисъл да се усмихвам. И независимо, че те няма и ме боли, защо да те поливам със скръб и сълзи?!
Не искам да плача. Помъдрявам или просто днес болката ми е различна? Има ли значение… В един миг пресъхваш…
Ето те… Преди 30-тина години, може би… Снимката е абсолютно запазена, цветна… Черно-бели са само размазаните ми спомени.
Когато обичаш, празнуваш. Дори да боли.
Когато картичката ти има нужда от нова основа, не се страхуваш да развалиш спомена. Ще си сътвориш нов. Или ще си намериш стария, изгубен с години пръстен.
Никога не знаеш що за изненади крие дъното… на гардероба! 🙂
Октомврийска тъга с есенните нюанси на твоя рожден ден, Весе.
Знам, че ще го помня дълго.
Вълшебствата остават следи.
Любовта също.
Тук си, нали?
Обичам те…
❤
В памет на Весето 28 октомври 1965 г. - 6 май 1990 г.
Лечебница 