Гордост и предразсъдъци или за пътеводните деца и късите клечки

Поръсени като с пудра захар, покривите ми се усмихват. Снегът им отива. И нищо, че е пролет. Пак е хубаво. Защото сме тук.. Сега… Защото дишаме.. Обичаме.. Мечтаем… Защото въпреки студа, пролетта е неизбежна. Белотата на снега го обещава.

Смиряващо усещане. Пречистващо…

Тротоарът е сух, булевардът шумен, а малката ръчичка ме топли. Крачим умълчано. Тя традиционно усмихната, аз – намествайки чаркове – дълъг ден ме чака.

В училищният коридор прогнозите нямат значение. Детската глъч стопява ледове, гони умора и черпи с обич. Якето още не е съблечено, нито раницата оставена, а Гоги вече споделя кифлата си с Яница, Стефчо я целува, а Мони мило пита как сме днес.

Еликсирно усещане. Безаналогово, вълшебно…

А как започна всичко… Господи, някога ще мога ли да го изтрия от себе си…

 

– Моля затворете телефона – гласът е настойчив и суров, а лекарката надвесила се над носилката, в която лежа пред родилна зала, не изглежда ласкаво. Всъщност, в нея няма нищо човешко, но това ще го разбера по-късно. Сега просто затварям телефона и се опитвам да проумея словесния шамар, който ми запокитва в лицето:

– Амниоцентеза да сте правили? – клатя глава неразбиращо и едвам изхриптявам – Не, не съм, нямаше индикации за това изследване. Защо ме питате, не разбирам…

– Ами защото сте родили дете с Даун, затова! И сега ще си носите последствията!

Зарът е хвърлен, клечките изтеглени. Моята е късата. Присъдата изглежда доживотна. Трябва да изрева един тон сълзи и да се погреба жива заедно с току-що роденото си дете, за да проумея нещо съществено – комбинацията е печеливша. Бингото е у мен!

Роклята е закопчана. Косата сресана, а новините пантофки сякаш сами ходят. Моето малко момиченце с дънки е не просто пораснало. Неузнаваемо е! И, ти да видиш, вече е Принцесата на бала! Преглъщам емоцията и тръгвам след нея. Както винаги тя хвърчи напред, а аз я следвам. Пътеводно дете.

Ангелско усещане…

Молът като никога излъчва гостоприемност. Така и не свикнах с тези огромни лъскави пространства, но тази вечер наистина е различно. И аз знам защо – Яница, Деси, Мелинка, Алекс и Дени са тук. Защото Вени е дошъл чааак от Ловеч, Хриси от Казанлък, Насето от Ракитово, Ичи от Ботевград, а Слава от Пловдив…  Защото нашият Гого се усмихва, тайно сгушил се при мама на фотьойла, точно като свенливата госпожица Йоана… Защото сладкото Николче раздава целувки… А щурата Вяра… Мммм, Вяра великански превзема сцената с чар и харизма!

В такива мигове щастието няма измерение. Душата просто празнува. Поемаш с цялата си същност – любов, сила, благодарност!

Никога няма да успея да излея обичта си към вас, докоснати от Бога създания! Колкото и да опитвам, думите са безцветно нищожни. Затова само регистрирам. Усещания и епизоди. Сладките житейски земетресения, които ме подреждат и нареждат. Лечебно и красиво.

Нощта е тук. Черна и поглъщаща. Снегът отдавна се е стопил, а пролетта е дошла. Тихо, по чорапи. Шарени. Като живота.

Не знам колко и как ще спя тази нощ, но си лягам омиротворена. А вие, мила ми госпожо педиатър-неонатолог, ако ме помните, да знаете, че си нося последствията. И слава на Бога, ми личат. 🙂

Щастлива съм…, обичана от толкова много слънца…

Да, Слънцето грее за всички – и за изгнилата трева, и за новите филизи. Лъчите му  галят, без да искат нищо в замяна.

 

Не се щадете  – животът е нетрайно чудо, досущ като снега през март.

 

Обичайте смело, прегръщайте топло…

Наслаждавайте се на всеки възможен миг и си носете с гордост последствията!

Пълнете чаши, очи, ръце…

Оглеждайте се в другите и ако случайно нещо не харесате, просто започнете отначало.

 

Нашето ново начало. Утре. Днес.

В името на любовта. И децата ни.

 

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

 Снимките са от професионална фотосесия на детска модна агенция Мини Супер Моделс по поръчка на Сдружение на родителите на деца Със Синдром на Даун – част от Слънчев моден бал, пролет 2018-та

 

 

 

 

 

Реклама