Тежка съм. Сънят е целият в мен и не ме пуска. Искам да стана, но очите ми отказват да се отворят. Тогава осъзнавам, че имам точно още два изгрева и не мога да си позволя да ги проспя. И ставам. Поемам към плажа с бодра крачка, а после прегръщам новия ден и благодаря, че съм жива. Вълшебно усещане!
Спомням си за последните си морски сутрини именно днес, когато приятел ми честити първия учебен ден на Яница и добронамерено добавя: „Няма да ви е лесно…”
Лесно… Трудно… Сега, после… Днес, утре… Понятия, които често натоварваме с излишна тежест. Чудя се защо. Земната ни същност явно го изисква. Не знам защо, но точно на нас, простосмъртните, ни е супер важно да чертаем планове, граници…, да слагаме бариери, да акумулираме очаквания, да лепим етикети… И най-страшното – да си въобразяваме, че всичко можем и знаем, а утре ни е в кърпа вързано.
А ако нямаше утре? Ти днес, например, беше ли щастлив? Не че щастието има ясно изразени параметри, ама… Помисли си, моля те, човеко, какво ти беше днес и искаш ли да го повториш. Наистина! Пак! Ако искаш, дишай спокойно – на прав път си и има смисъл. Ако ли не… Хм, разрови и виж защо мирише тоз твоичкият си живот и дори да не разбереш какво и кога, благодари. После просто поспри. И, със сигурност, ще има смисъл. Вярвай!
Когато живееш според правилата на другите е трудно – Господи, ужасно трудно! Отказах се отдавна от този спорт и ми олекна. Тя ме научи. Но не стана отведнъж. Девета година съм тази магистратура и честно, още не мисля, че я завършвам. Цял живот ще си я следвам. Защото не бързам. Наслаждавам се на моменти като днешните. В тях е истината.
Денят не тръгва по ноти. Отдавам се на по-лежерно пиене на кафе, което после ми излиза през носа. Бързам да не закъснеем, което категорично не се харесва на Яница – не гледаме Дора изследователката и драмата започва. Не мога да й се карам, разбирам я. Уважавам сутрешните табиети, но ни чака Той – първият учебен ден и драмите са без значение.
Усмивката й се завръща, когато влиза в училище и първото, което виждаме са двете й най-любими госпожи, които вървят срещу нас, все едно някой ги материализира с вълшебна пръчица да ни посрещнат по най-специалния и незабравим начин и Дора да бъде овъзмездена. Гушкане, целувки…
„Изведнъж”. „Специално”. Прекрасни думи и едно състояние, което описва идеално живота ми.
Как успяваш? Често ме питат. Честно, изобщо не успявам. Поне не и във всичко. Едно единствено ми е важно обаче – да продължавам да вярвам, да вървя напред и да обичам. Нямам вълшебна пръчка, но ми е лесно. Защото трудно не искам. Не и сега.
Те я приемат. И обичат. Такава, каквато е. Абсолютно естествено. И без задкулисие. Павката, Габи, Гого, Мони, Илинка, Еми… Децата имат едно единствено име – жизнерадост! Как да ти е трудно при толкова много жива радост?!
Туфата с детелинки ме зове. Красиви, нежни… И видимо – всичките с три листа. Казвам си, че ще намеря една четирилистна за новата учебна година на Янка. Първите два пъти – нищо, но на третия я съзирам. И когато е в ръцете ми, Яница ми носи своята – трилистна. Откъснала е за мен. Специално. И разбирам може би най-важното днес – не бройката, а любовта е важна.
Затова спирам да броя. Листенца, класове… Оставям се на великата Майка Природа, която ни е създала съвсем простички същества – с листенца за обич, с очи за изгреви и сърца за надежда. Крехки и уязвими. Като миг красота.
Господи, благодаря!
❤
Лечебница 