Размразявах хладилника, чистех, бършех, кляках, ставах… Беше събота. Обикновено нормална. После дойде нощта и започнаха контракциите. Търпеливо зачакахме раждането. И сутринта, когато целунах момчето си и тръгнах за болницата, където самият той беше роден преди 13 години. С голямото обещание – да се върнем не една, а вече две жени в къщата. Да му родя най-после тая пуста сестричка, дето я чака толкова дълги години. Беше неделя. Слънчева. Необикновена. Денят, в който се появи тя. Очаквано неочакваната. Като гръм от ясно небе проряза живота ни. И остана. За да променя. Мен, нас… С усмивка. И любов.
В класната стая е празник. Яница празнува с децата деветия си рожден ден. Отишли сме само и единствено да почерпим класа. Вирус се опита да ни помрачи купона, ама не позна – при нас тия не минават, ама-ха! 🙂 Гледам блесналите им личица, хапват домашни курабийки (вчера ги пекохме цял следобед с Янка) и са толкова мили в желанието си да я зарадват. Затрупват я с рисунки и картички, подаръци… Пеят й песни, танцуват.. И ми благодарят за вкусните неща, които сме приготвили. На свой ред вадя малките подаръчета, които опаковах до среднощ, а Янката надписваше със саморъчен автограф. Четирилистна детелинка с калинка и по една Фиона или Щрек – на кой каквото му се падне. В магазинчето, където ги избирах, бяха останали точно 22 фигурки (колкото ми трябваха) и категорично разбрах, че това е подаръкът. Хем любими на рожденичката, хем с послание като за нея. Едни такива зелени, различни, набиващи се на очи. Ама пък толкова чудовищно симпатични и добри. Приказни същества. С весела история. От тези с поуката.
Снегът е мамещо бял. И малките крачета не се спират. Шалът е на устата, гърлото е достатъчно червено. Оставям я да се наслади на бялото вълшебство, което за поредна година й подаряват вселенски за рождения ден. После тичаме, за да се стоплим. Аз с препълнени душа и торба с подаръци. Тя – безгрижно лека, както винаги.
Пресявам брашното. Празничната питка заема ръцете ми. А в мислите ми се надбягват минали дни, месеци, години… Сезони, гледки… Яница на плажа… В парка при кучетата. На гърба на Зита… С гумени ботуши в локвите.. Коледна Яница.. И торти, торти… Щастие голямо!
Странно е, че не помня болка или страхове. Душата ми е щедро намазана с балсама на благодарността. Кога порасна това дете, само не знам… Кога?!!
Вечерта отново ще ни събере до масата. Ще раздава целувки, ще ни държи за ръцете, ще се смее и, разбира се, ще вдига наздравица за живота. Същият онзи, който ни я подари. Ще духаме свещички. И ще ядем торта. Ръчно изваяна. Със Зита (любимата кобила) и подкова за късмет. Тортата още не е дошла вкъщи. Но съм я видяла на снимка, магьосник майсторката – невероятната адашка ( Тони, родом от любимото ми Царево) отново ни изненада с бутиков подарък – уникална торта. „Само морето не знаех къде да вплета в захарната композиция!” ми каза и се смяхме, защото една торта трудно може да побере любимото ни море. Още по-малко онова, нашето си. Под църквата. С камъчетата. И изгревите…
Телефонът ми не спира да пиука и звъни. Хора от всякъде ме поздравяват и пращат виртуални целувки на Янка. Съседка ми звъни, че е заделила 20 лева от пенсията си и иска аз да й купя нещо. От нейно име. „Здравче, ама недей, не мога да ги приема, това са много пари!” „Че защо? Аз така искам! Това е за мое удоволствие, най-напред!” Приемам и оставям усмивката си да лети.
Не е лесно да имаш такова дете, ама изобщо! Как се понася толкова обич?! Дано някой ден се науча…
Засега ми стига вълшебството просто да я имам. Нея – Любовта. Без очаквания. Без уговорки. Чисто бяла. Като празничен сняг.
Честит рожден ден, вълшебство мое!
Мама е до теб.
Всички са до теб…
И те обичат!
❤
Лечебница 