– И да не хукнете утре по гробища да ви вали! – гласът на мама още звучи предупредително в ушите ми, докато се надбягвам с черните облаци в парка. Няма да ме спрат, Весе – решила съм, че ще дойда. И ще го направя, дори камъни да завалят от небето. Само да разходя кучето и идвам, сестричке! И изобщо не ме разубеждавай и ти, а помагай да разгоним дъжда. За да прибера една щастливо натичала се Роуди вкъщи и да ти донеса кафе с цигара. Да запаля свещи. Да избърша снимката ти. Да изкореня бурените, да помета… И да не спирам сълзите си. Белким (както казваше баба) стопят тая страшна буца, дето е заседнала вече 29 години в гърдите ми.
29-ет, толкова станаха годините без теб. И колкото и време да минава, дупката в душата ми зее, Весенце. А на Гергьовден даже кърви. Хубав ден си избра да ни напуснеш. Знаков. Направи ни храбри и все със змея се борим…
Червената каишка ме води и всичко се нарежда. На косъм избягваме бурята и ето ме, вече газя гробищна кал и проклинам онези, дето пак са натрупали един тон боклуци върху гроба на леля Марийка. Слугинчето в дядовата фамилия, която помня като жилаво бабе от детските си години, докато ходехме на гости на друга баба –леля Василка, сестрата на дядо Христо, която ни черпеше с изсъхнал кекс, сладко от бели череши в изящни порцеланови чинийки и задължителната чаша вода към него. Ти май не идваше често с нас, но според мама, леля Марийка те е гледала като бебе, Весе, и докато сега й разказвам по телефона за кощунството над гроба й, ми обяснява колко й е задължена на тази жена и трябва да направим всичко възможно да изчистим боклуците и да ремонтираме счупения й паметник. Защото тя си няма никого. И защото е човещина. Пък тя винаги задължава. Е, вярно, само тези, които още могат да бъдат хора.
Само дето сили не ми останаха, Весе, да гоня вятъра и справедливостта. Уморих се, сестричке. Човешката природа ме умори и вече не виждам начин да надмогна ни алчността, ни омразата… И онази наглост всеобща, раждаща разрушителен егоизъм и болни амбиции.
Малко останахме, Весе. Тия, на които още ни пука. И сигурно и затова толкова държа да идвам тук, при момините сълзи, осеяли вечния ти дом. И нищо, че те нося в сърцето си, тук, при теб, Весе, е закопано и моето смирение. Заедно със заземяващата обич и онази възкресителна надежда, която вадя само два пъти в годината. Днес, на Гергьовден и на рождения ти ден в края на октомври.
Очите ми си почиват, галейки зеленината наоколо. Едно гущерче се шмугва в сухите клонки до нас и осъзнавам, че страхът е ненужно наказание. Окови, които сами си избираме. И понякога следваме чак до края на дните си.
Смъртта не е страшна. Страшен е животът, когато останеш без любим човек и не успееш да смириш болката си.
Радвам се, че не послушах мама. Мама, която, тия дни много се измъчи по болници… Но не спря да се притеснява и за мен, че ми създавала и тя грижи със своите болежки… Такава си е мама, знаеш… Моля те, пази ми я, Весе, и помогни да откаже най-накрая тия пусти цигари!
А довечера ще ти отсипя ракийка и ще си хапна питка и за теб. И не се сърди, ако пак си поплача. Облачно е просто – и в небето, и в сърцето… А сега те прегръщам и благодаря. Че си била и винаги ще бъдеш моята Весе. Сестрата, която животът ми подари и смъртта не можа да отнеме. Защото никой не умира, докато има кой да го обича и да си спомня за него.
Почивай в мир, Весе!
Ти си завинаги в сърцата ни!
В памет на Весето:
28 октомври 1965 г. - 6 май 1990 г.
Лечебница 