Мия ги едно по едно като внимавам да не се разпадне гроздчето. Гроздовите зърна са големи, красиви и твърди. Гледаш ги и си мислиш колко са сладки и силни. Но не са, когато ги опиташ. Киселата жилка ти напомня, че им е трябвало още слънце. Зрелостта им липсва, защото рано са били откъснати.
Покрай гроздето в устата ми и новата ни учебна година има всички шансове да придобие резлив вкус. Коментарите, които чета за фалшивата интеграция и лицемерието в училище и натирените в ъгъла на системата специални деца, ме ръчка като острие. Така да ме боли за тези, които не спират да очакват от другите. Нетърпението обикновено киселее. Трудно е да чакаш, да, но когато детето ти расте с друг ритъм, щеш не щеш, се научаваш.
Яница размята коси и се чувства повече от различно, оставила кецовете и дънките вкъщи. С копринена рокля и лачени обувки държи цветето за госпожата и върви с горда усмивка. И не че й се ходи много на училище – нормална третокласничка е все пак, но знае – там има приятели. Деца, които я обичат. Нея, трудно говорещата. Ръкомахащата и наистина странна понякога птица. И няма грам лицемерие. Ръчичката на Теодор е истинска, когато я подава и тръгват към новата класна стая. И е търпелива, защото Яница я пуска на няколко пъти и за малко да си тръгне сама – тържеството на двора й идва в повече, кучето я чака да го води в парка и…, а, бе, стига й толкова училище за днес. Мони, Илинка, Роси, Ачето, Гого, Павката… Еми, Стефчо, Божидарка… И те са истински. И заради тях малката кифла, както казва бате, сяда на чина и има сделка – трети клас започва!
Фалшът отдавна е зад гърба ми. Дали защото ми личи, когато лъжа, винаги действам направо. Без излишни финтифлюшки заставам с лицето си на светло. Да ме разгледат, огледат и да си кажат, ако нещо ги притеснява. И, разбира се, аз да им разкажа. По моя си начин. С усмивка. И доверие. Хората не са глупави. Нито задължително лоши. Хората често не знаят, не могат и затова трябва да им се помогне.
А, че е трудно, хм… Трудно е – дали защото все късаме гроздето преждевременно или защото лисиците в градината са ни наистина в повече. Сладостта в обществото се заслужава с истински граждански труд и воля за промяна, а ние тепърва има да зреем.
Затова и не бързам. Още ми е твърде рано да късам плодове и да давам оценки за образованието. А не че не мога да мрънкам, обаче въпросът е защо да го правя?! И с какво ще помогне това на детето ми?!! С тропане по масата, че различните заслужават и другите са им длъжни няма да стане. Няма да стане и с фръцване – сори, ама вие не ни разбирате, пък ние, видиш ли, можем. Силвето, която е родена незряща, и ниже прекрасни бижута, играе на сцена и може да вдъхнови цяла вселена, никога не мрънка. Нищо, че ударите в живота продължават. „Колеги” я принуждават да напусне работа, не защото тя не се справя, а защото те не са научени да приемат различието й. Обаче няма да я чуете да се жалва, нито да обобщава. На Силвето животът й е сладък, а ако случайно й се падне кисел грозд, си прави нектар от него.
Свещеникът завършва „Отче наш” и благославя всички ни с новата учебна година. После обикаля с менчето и ни ръси със здравец. Светената вода е върху челата ни, но дали влиза в душите ни?!
Връщам се към тържеството сутринта и не искам да ми тежи.
Яница е до мен, а тя не е товар. Просто е различна. Защото е родена с нещо повече.
Защото е с рокля. Защото е празник…
Утре може да е друго. И може и да ми се плаче, защото системата мисли на парче, а не в цялост, но едно по едно, моля.
И, да – това е рецептата. Търпение, обич. Труд, доверие. И колкото се може повечко слънце и внимание, докато чакаш своята есен. Защото гроздето зрее тогава.
На добър час, мили деца, родители и учители!
И нека ви е сладка новата учебна година – всички заслужаваме слънце!
Всички!
Лечебница 