Земята е толкова суха, че свещите се чупят преди да ги запаля. Но нямам време да се ядосам, защото запалката близва фитила и лумва такъв пламък, че се усмихвам. Светлината винаги усмихва. И те усещам, Весе. Вече си тук, с нас… Щастлива, че отново сме заедно на рождения ти ден. После подреждам белите димитровчета и докато нежно галя стъблата им, една пчеличка каца върху тях. Миг откровение. С усещане за вечност.
Слънцето прежуря, духва ветрец и златен прах от есенни листа се завърта в последен танц. Чувам как бие сърцето ми, а сълзите ми напират, но денят е от златните и мъглите се отлагат. Затова ги разпръсквам в тишината наоколо. И пак се усмихвам. За теб, Весенце…
54. Толкова щеше да празнуваш, но си остана на 24. Гледаш ме от черно-бялата снимка и за пореден път осъзнавам, че отдавна каката съм аз. Обрулена от житейските бури и времето, издълбало ями в душата ми. И май затова ми е тъжно. Защото остарявам сама.
Ти си остана момичето, което всички обожаваха, а аз ревниво пазя спомена за него. Единствен той ми остана. И дните като днешния. С мелодията на вселената, в която срещаш душата си.
Пчеличката литва, а часовникът ми подсказва, че трябва да тръгвам. Но не мога. Седя залепена до паметника и чета имената. Баба, дядо Христо, техните родители – прабаба Вела и прадядо Марин, чичо Павел, леля Марийка, татко, ти, Весе… Всичките сте тук…
– Угаси свещите! Да не стане беля, че виж колко е сухо наоколо! – нарежда мъдро Страхил и се качва в колата. Аз обаче ги изчаквам да си изгорят сами и пускам на воля очите си. Да си поплуват в светлината на пламъка и изгорят буцата, заседнала в гърлото ми.
Има пламъци, които възраждат. Има…
Още един 28 октомври на гробищата. Тръгвам си пречистена и благодарна. За живота. И смъртта, която смирява.
Почивай в мир, Весе, а аз продължавам. Отново сама.
С любов.
Лечебница 