Светлината порасна

Небето се е сгушило в сивото и сълзи. Ноември си отива с дъждовна мелодия, а сутринта е притихнало кротка. Събуждам се с усмивката на една прясна рожденичка и щастливо мокро куче. Натичало се в локви.

Щастието е особена порода миг. Усещане, което пробожда ревера на душата ти като красива брошка. И дори да я махнеш, там винаги ще има дупчица, която ще помни и пази този миг.

Миговете щастие. Важните малки дупчици красив живот. Събрали и радост, и болка. В тях крием всичко. И пропускаме всичко. Нещо като житейска дантела, чиято плетка те оставя без дъх, винаги когато я погледнеш. Най-висше качество материя. С бримки любов.

Не бързам. И огледалото в банята ме харесва. Очите са моите, но без умора. А още не съм пила кафе… После чета пожелания и плувам в огромното море от обич към Яница, а един велик Стефан Данаилов говори простичко от екрана за живота и своите простички човешки мечти – всяка година да вижда морето… Влюбвам се за пореден път и благодаря за хората като него. Тези, които се раждат, за да живеят. Красиво и щедро. Дори след смъртта си.

Красотата е навсякъде. Виждам я в капчиците дъжд, които се стичат по клоните на саморасляка орех. И колкото и да е странно, дори в мръсния прозорец. Чувам го как благодари на дъжда, че измива праха на града и съседската малоумщина да изхвърляш боклуци от балконите.

Благодаря на вятъра, че отнася тъгата и на Андреевден, че отново ни носи зрънце светлина. От днес денят започва да нараства. Както казват бабите – с малко просено зърно.

Надеждата за светлина. Колко много зависим от нея. И колко малко ни е нужно, за да продължим в мрака. И издържим зимата.

Рожденият ни ден свърши. Яница вече е на своите десет, но аз все още не спирам да празнувам моите. Първите десет, в които истински пораснах за истинския живот.

Вече знам, че лятото е неизбежно, а морето е само на няколко месеца разстояние… И е толкова хубаво, толкова… 🙂

Красив ден, добри хора – светлината порасна!

 

 

 

 

Реклама

Изкуството да обичаш

Балоните са вече из цялата стая. Надути хвърчат щастливо. Някои обаче не издържат на напрежението и се пръскат с пукот на парчета. Надувам и си мисля за онзи 29-ти ноември, точно преди десет години. Когато и аз така хвърчах, а после „баааам”… и айде на парчета.

 

Неочакваният трясък на едно различно дете те поваля като мълния. Може да оцелееш, но може и да си останеш там, долу. В руините на самосъжалението. В капана на вината. И гнева, който те изяжда ден след ден, докато не изчезнеш с последното парченце живот.

 

Не пожелах да изчезна. И съм толкова благодарна, че отдавна съм горе – слепена и новоизградена, въпреки присъдата Даун. Не станах затворник, летящ човек си останах.

 

Тортата е вече в хладилника, а малката ръчичка мести прозорчето на календара и хитро ме поглежда: „Хей, вече е 29-ти! Рожденият ден не може ли да започва, бе, мамооо?!!” Смея се с глас и връщам на 28-ми – още малко търпение ни трябва.

 

Пустото му търпение. Винаги липсва.

 

Заслушана в равномерното й дишане, присядам до леглото. Всички заспали деца изглеждат толкова беззащитни. С онази крехкост на съня, която инстинктивно искаш да запазиш непокътната. Галя разпилените косички по възглавницата и благодаря, благодаря… За щастието, което не отказах.

 

Радост, болка… Тъга или надежда.

Изкуство е да обичаш.

И вярваш.

Да си такъв, какъвто си.

 

Честита да си, радост моя!

И ти, скъпа моя тъгичке…

Празнувам ви всичките.

И не спирам да благодаря за тебе, вълшебнице моя!

 

И ето…рожденият ни ден започва – полунощ вече мина!

Господи, колко е хубаво да си жив.

И да обичаш!

COVER_AB2A4773

 

Илюстрация: Бояна Петкова – акварелен портрет на Яница, част от ИЗКУСТВОТО ДА СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ – юбилеен календар на Сдружение „Синдром на Даун – България“, повече  прочете тук