Балоните са вече из цялата стая. Надути хвърчат щастливо. Някои обаче не издържат на напрежението и се пръскат с пукот на парчета. Надувам и си мисля за онзи 29-ти ноември, точно преди десет години. Когато и аз така хвърчах, а после „баааам”… и айде на парчета.
Неочакваният трясък на едно различно дете те поваля като мълния. Може да оцелееш, но може и да си останеш там, долу. В руините на самосъжалението. В капана на вината. И гнева, който те изяжда ден след ден, докато не изчезнеш с последното парченце живот.
Не пожелах да изчезна. И съм толкова благодарна, че отдавна съм горе – слепена и новоизградена, въпреки присъдата Даун. Не станах затворник, летящ човек си останах.
Тортата е вече в хладилника, а малката ръчичка мести прозорчето на календара и хитро ме поглежда: „Хей, вече е 29-ти! Рожденият ден не може ли да започва, бе, мамооо?!!” Смея се с глас и връщам на 28-ми – още малко търпение ни трябва.
Пустото му търпение. Винаги липсва.
Заслушана в равномерното й дишане, присядам до леглото. Всички заспали деца изглеждат толкова беззащитни. С онази крехкост на съня, която инстинктивно искаш да запазиш непокътната. Галя разпилените косички по възглавницата и благодаря, благодаря… За щастието, което не отказах.
Радост, болка… Тъга или надежда.
Изкуство е да обичаш.
И вярваш.
Да си такъв, какъвто си.
Честита да си, радост моя!
И ти, скъпа моя тъгичке…
Празнувам ви всичките.
И не спирам да благодаря за тебе, вълшебнице моя!
И ето…рожденият ни ден започва – полунощ вече мина!
Господи, колко е хубаво да си жив.
И да обичаш!
❤
Илюстрация: Бояна Петкова – акварелен портрет на Яница, част от ИЗКУСТВОТО ДА СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ – юбилеен календар на Сдружение „Синдром на Даун – България“, повече прочете тук
Лечебница 