Небето се е сгушило в сивото и сълзи. Ноември си отива с дъждовна мелодия, а сутринта е притихнало кротка. Събуждам се с усмивката на една прясна рожденичка и щастливо мокро куче. Натичало се в локви.
Щастието е особена порода миг. Усещане, което пробожда ревера на душата ти като красива брошка. И дори да я махнеш, там винаги ще има дупчица, която ще помни и пази този миг.
Миговете щастие. Важните малки дупчици красив живот. Събрали и радост, и болка. В тях крием всичко. И пропускаме всичко. Нещо като житейска дантела, чиято плетка те оставя без дъх, винаги когато я погледнеш. Най-висше качество материя. С бримки любов.
Не бързам. И огледалото в банята ме харесва. Очите са моите, но без умора. А още не съм пила кафе… После чета пожелания и плувам в огромното море от обич към Яница, а един велик Стефан Данаилов говори простичко от екрана за живота и своите простички човешки мечти – всяка година да вижда морето… Влюбвам се за пореден път и благодаря за хората като него. Тези, които се раждат, за да живеят. Красиво и щедро. Дори след смъртта си.
Красотата е навсякъде. Виждам я в капчиците дъжд, които се стичат по клоните на саморасляка орех. И колкото и да е странно, дори в мръсния прозорец. Чувам го как благодари на дъжда, че измива праха на града и съседската малоумщина да изхвърляш боклуци от балконите.
Благодаря на вятъра, че отнася тъгата и на Андреевден, че отново ни носи зрънце светлина. От днес денят започва да нараства. Както казват бабите – с малко просено зърно.
Надеждата за светлина. Колко много зависим от нея. И колко малко ни е нужно, за да продължим в мрака. И издържим зимата.
Рожденият ни ден свърши. Яница вече е на своите десет, но аз все още не спирам да празнувам моите. Първите десет, в които истински пораснах за истинския живот.
Вече знам, че лятото е неизбежно, а морето е само на няколко месеца разстояние… И е толкова хубаво, толкова… 🙂
Красив ден, добри хора – светлината порасна!
❤
Лечебница 