Пусна я.
И полетя.
Оказа се опасно жива.
Осколките тъга
не бяха я ранили.
С ръцете милваше дъжда
и вятъра прегръщаше.
Свободна.
Само по душа.
Летеше,
подивяла от гнева,
с който всяка вечер
си делеше.
Летеше.
И благославяше мига,
в който срещна се.
И се хареса.
Започва да вали и се затичвам. И не че ще изпреваря дъжда, но тичането някак ме свързва с вятъра. И ми олеква. За кратко обаче. Защото очите, в които се срещам, са тъжни. Подгонено от дъжда, и гробищното куче бърза. Изтръсква лениво козина под стряхата на паркинга. Гледаме се предпазливо. Отдалече. Не искам да го плаша и не спирам. Просто забавям ход и се усмихвам. Кучето въздъхва, а аз се моля да заплача.
Понякога пресъхваш. Въжетата в гърлото ти режат. И стискат ли стискат… душата, която кърви.
В колата говоря с мама, а тя…, не мога да повярвам, ми благодари! Времето било лошо, а аз не съм се уплашила… На гробищата съм. Все едно мога да бъда другаде… Моят Гергьовден е тук. Вече 30 години.
От вчера тази цифра не ми дава мира. 30-сет… Не разбирам как времето оплита дните и ги превръща в години. Плетката му е толкова съвършена, че в един миг сякаш се сливат и радости, и болки. В един миг си дете… Летиш безгрижен, щастлив… После нещо се случва и пропадаш… Асансьорът на времето е безпощадно точен. И грешка няма – 30-сет години те няма, Весе… И ето ме тук, под майския дъжд, пак плевя бурени и паля свещи за вечния ти покой.
Особена годишнина ти се случи, сестричке. Пандемична. Хората се спряха, затвориха се вкъщи. Някои се уплашиха, защото се огледаха и това, което видяха не им хареса. Други се почувстваха още по-безсмъртни, трети се разгневиха… Светът ни, Весе, се срина и, със сигурност, никой и нищо вече не е същото. Но аз съм добре – моля те, не се притеснявай. Даже много! Смея се с Янката, разхождам се с Родката в парка… Гордея се с Косьо, който вече върви сам по пътя си… Пия вино вечер с най-любимия си човек и сме си всички заедно… Изобщо пуснала съм яко филтъра и всеки ден благодаря. И не спирам да се моля. За онзи свят, в който няма страх, гняв и отчаяние. Светлината е винаги жива. И любовта е по-силна от всичко.
Силна е любовта, Весе. Даже и сега я виждам как лумва и пламти на гроба ти. Пламъкът на свещичките с лекота успява да си извоюва място и нито дъждът, нито вятърът му пречат да затанцува само и единствено за теб. И съм повече от сигурна, че в момента сме истински заедно. И душите ни празнуват.
Тъмнината храни страха. И завързва очите на вярата. И аз се боя. Но все по-малко. Когато е тъмно, избирам да включа фенерчето. И слънцето грейва.
Странно е, че хората се боят от смъртта. А тя си е неизменна част от живота. Дестинация, която няма как да пропуснеш. Често ни спасява, приземява и даже дава шансове за ново вачало. Но за да го разбереш, понякога един живот не стига.
Денят си минава, дъждът спира… Само очите ми още са сухи. Въжетата в гърлото все така си опъват. Нооо, не искам да се сърдя! Приела съм ги. Всичките, Весе, и си ги обичам. Защото без тях нямаше да мога да плувам в открити морета. Нямаше да имам силата да хвърлям котва там, където си струва. Да се държа здраво на палубата на живота и да не изхвърчам лесно от пътя си.
Една мокра муцуна ме облизва и усещам, всъщност, колко хубав беше следобедът… Дъждовно красив, житейски умислен… На топло и сухо, вкъщи… Отново се срещам и в кучешки поглед. Но този път радостен, очакващ… Затова те оставям, сестричке – разходка изгрява на хоризонта. Пък после… после пак ще си търся сълзите. А ти целуни баба. И татко. И се усмихвай повече за нас, там, от небето. И ни пази, моля те, Весенце мило, от нашия свят ни пази!
С обич: твоята малка Тони
В памет на Весето: 28 октомври 1965 - 6 май 1990
Лечебница 