Очите й ме държат изкъсо. У мен е кокалчето, заради което кучешката й същност бленува. После си разменяме ролите. Аз не я изпускам от очи, докато тя лакомо си хруска наградата и се наслаждава на всеки един миг. Урокът по живеене продължава и в хола. Яница възторжено ръкопляска пред телевизора, защото е попаднала на любима песен от „Замръзналото кралство”. Възторгът й се удвоява, веднага щом ме вижда – радостта е най-сладка, когато се споделя. „Маааам!” – щастливото й гласче ме вади от сладкия унес, а малките ръчички ме подканят заедно да ръкопляскаме на Елза и Анна.
Моите момичета. Моите житейски учители. Бълбукащи от щастие. Всеки наш ден.
Преображение е, а аз не рева. Напротив, потопена съм във възможно най-усмихнатата и светла емоция. Като кучето в кухнята размахвам опашка. Обгрижена, обичана… Благодарна съм в краката на Вселената и все по-лакомо поглъщам живота си. Онзи същият, който едва не изгубих онази сутрин… В дъжда. На път за морето.
Когато идваме на този свят, едва ли знаем точно колко пъти ще умираме. Защото смъртта в живота никога не е само една. Хиляди нейни посестрими обикалят и навестяват ежедневно сърцата ни. И ги разрязват на милиони парченца, винаги, когато се разделяме с хора, възможности… Когато ни разлюбват, предават… Когато губим себе си, живеейки живота на другите.
Бях се загубила преди 13 години . И онова Преображение ме намери. За да ме спаси. Дъждовната магистрала не хързулна само колата ни. Семейният ни аквапланинг сякаш започна тогава. И урокът по управление. На житейските ситуации.
Помете ли те стихията, просто се остави. Няма управление в бурята. Тя те отделя от повърхността и единственото, което чуваш са ударите на сърцето си и писъците на детето. И тогава наистина умираш…, за да се родиш отново. Ако Пътят ти, разбира се, не е извървян. Моят се оказва дълъг. И дъждовната магистрала беше само едно от лицата му.
Не знам кога започваш да обичаш болката. Но знам, че тя е живот.
Не знам защо контролът е толкова важен за нас, човеците, но знам, че когато го пуснем, всичко си идва на мястото.
„Честито!” – избързва да ми каже Маги, сутринта, докато се разхождаме с кучетата в парка, а аз й споделям , че днес имаме годишнина…. от една катастрофа. Тя се сконфузва, започва да се извинява, а аз се смея с глас, защото точно така се чувствам. Честита.
Хубаво е да си жив!
Да обичаш… и да те обичат.
Лакомо да поглъщаш подаръците на живота…
Да пречистваш всеки ден сърцето си с радост…
Да пазиш усмивката си…
И детето в себе си!
Аплодисменти, хора – за Него, Живота!
Лечебница 