– Едно локумче може ли, девойче? – гласът ме кара да се обърна, точно когато погледът му нежно се усмихва. Момичето на касата не вдява. Мига като паднала от Марс, но и старецът не се предава. Смъква маската от устата си и отчетливо повтаря:
– Локумче искам, едничко… – после разтваря шепа с монети и й ги подава. – Стигат, нали?
Слава Богу, че магазинът е празен. Ранно следобедно време е и само ние с Яница сме на опашката. Младата касиерка вдига безпомощно рамене – Ама господине, не знам какво искате! – повтаря, а аз стоя и не мога да повярвам. Сцената пред мен е небивала. Направо абсурдна! Седя като в театър на първия ред и наблюдавам с умиление как младата касиерка и дядото наистина не се разбират. Цял локум ги разделя. В нейния живот сладостите са други. Лъскаво сложни, с подобрители и оцветители. Замислям се, че тя може и никога да не е яла локум досега и ми става едно мъчно…. Затова отивам до рафта с бисквитите и го намирам. Негово Бивше Величество Локумът е вече на касата, девойката маркира кутийката с облекчение, а дядото щастливо отброява стотинките. Локумени ги нарича и не бърза да си тръгне. Хубаво му е и ме гледа с благодарност. И на мен не ми се тръгва. Локумено ми е едно, разнежено. Нали и аз съм от миналия век.
– Господине, маската си сложете или напуснете! – шефът на касиерката се е появил и вече нищо не е същото. Сладкият миг си е отишъл. Точно като времето на белокосия старец до мен.
Лечебница 