– Ще ми опишеш ли един твой ден? – още я помня как ме попита, там, на пейката в парка.
– Ами ставам, пия гореща вода, после кафе… – впускам се с усмивка в описание на любимите си ежедневни ритуали, разказвам и за Яница – закуска, градина, разходка, логопед… Жената, която е родила (в частна болница сред адекватен екип лекари!) само преди две седмици, близнаци, момченца, едното със Синдром на Даун и не може да реши дали ще си го гледа, ме слуша много внимателно, но видимо не й стига информацията. Разбирам защо, когато ме прекъсва сопнато:
– Ама кога ходите до болницата? Сутрин или вечер?!
Защо ли си спомням точно това, часове преди моето прекрасно момиченце с бадемови очички отново да порасне? Наистина не знам. Но споменът за онази объркана майка, която не можеше да приеме различната си рожба, просто изскочи. Ей, така от нищото ми се навря, докато сладко си правех тортата, разгръщах си мислите в топлата кухня и с благодарност връщах лентата 13 години назад.
Боже, колко я плашеше това „болно“ дете! Толкова силно, че нито веднъж не го беше гушкала. Разказваше ми как дори не можела да го погледне, толкова я отблъсквало това нестандартно лице с тези дръпнати очи. И в крайна сметка наистина го остави за осиновяване и раздели двама братя. Ужасна история. Голям урок ми беше. Защото въпреки, че направих всичко възможно, за да покажа слънчевата страна на Синдрома, не ми се получи. Тези родители решиха, че не искат „болно дете“, което да им разваля имиджа и стандарта. Бяха с престижни професии, високи доходи. Но просто нямаха сърце за такова различно дете. И кой знае, може би го спасиха от себе си…
Да съдиш отстрани е винаги лесно, но изборите в живота са си лична отговорност. И няма правилно и грешно. Съдбовните решения ни хвърлят в дълбоките води на живеенето. На приемането на живота във всичките му цветове. И измерения. На Добро и зло. На любов, благодарност, смирение. И ако изплуваш, на верния си път, значи.
Добре, че изплувах, защото цялото това море от обич кой ли щеше да оцени! И да, наистина съм благодарна за „болното“ си дете. Това същото с нестандартната физиономия, което, слава на Бога, никога не ме е плашила. Напротив! Сякаш от първия миг я обикнах тази крехка нежност и й се любувах като на рядко скъпа японска порцеланова статуетка. Само не знаех кой и защо ми я дава. И затова в началото я оплаквах. Рев голям си беше, какво да се прави. Ама не се свиква лесно с нова самоличност. Пък всяко различно дете ти я подарява.
Моят неочакван подарък вече на 13!
Голяма и здраво усмихната!
Как да си представи човек живота без това „усложнение“?!
Аз поне отдавна не мога. И знам, че на онези хора им е празно. Всяка година – и особено на рождения ден на близнаците.
Да можеш да приемаш.
И безусловно да обичаш.
Търпеливо, светло…
Урокът Яница.
Честит рожден ден, мое здраво щастие!
Пораствай и сбъдвай – животът и мама те обичат!
Лечебница 