Моето здраво щастие

– Ще ми опишеш ли един твой ден? – още я помня как ме попита, там, на пейката в парка.

– Ами ставам, пия гореща вода, после кафе… – впускам се с усмивка в описание на любимите си ежедневни ритуали, разказвам и за Яница – закуска, градина, разходка, логопед… Жената, която е родила (в частна болница сред адекватен екип лекари!) само преди две седмици, близнаци, момченца, едното със Синдром на Даун и не може да реши дали ще си го гледа, ме слуша много внимателно, но видимо не й стига информацията. Разбирам защо, когато ме прекъсва сопнато:

 – Ама кога ходите до болницата? Сутрин или вечер?!

Защо ли си спомням точно това, часове преди моето прекрасно момиченце с бадемови очички отново да порасне? Наистина не знам. Но споменът за онази объркана майка, която не можеше да приеме различната си рожба, просто изскочи. Ей, така от нищото ми се навря, докато сладко си правех тортата, разгръщах си мислите в топлата кухня и с благодарност връщах лентата 13 години назад.

Боже, колко я плашеше това „болно“ дете! Толкова силно, че нито веднъж не го беше гушкала. Разказваше ми как дори не можела да го погледне, толкова я отблъсквало това нестандартно лице с тези дръпнати очи. И в крайна сметка наистина го остави за осиновяване и раздели двама братя. Ужасна история. Голям урок ми беше. Защото въпреки, че направих всичко възможно, за да покажа слънчевата страна на Синдрома, не ми се получи. Тези родители решиха, че не искат „болно дете“, което да им разваля имиджа и стандарта. Бяха с престижни професии, високи доходи. Но просто нямаха сърце за такова различно дете. И кой знае, може би го спасиха от себе си…

Да съдиш отстрани е винаги лесно, но изборите в живота са си лична отговорност. И няма правилно и грешно. Съдбовните решения ни хвърлят в дълбоките води на живеенето. На приемането на живота във всичките му цветове. И измерения. На Добро и зло. На любов, благодарност, смирение. И ако изплуваш, на верния си път, значи.

Добре, че изплувах, защото цялото това море от обич кой ли щеше да оцени! И да, наистина съм благодарна за „болното“ си дете. Това същото с нестандартната физиономия, което, слава на Бога, никога не ме е плашила. Напротив! Сякаш от първия миг я обикнах тази крехка нежност и й се любувах като на рядко скъпа японска порцеланова статуетка. Само не знаех кой и защо ми я дава. И затова в началото я оплаквах. Рев голям си беше, какво да се прави. Ама не се свиква лесно с нова самоличност. Пък всяко различно дете ти я подарява.

Моят неочакван подарък вече на 13!

Голяма и здраво усмихната!

Как да си представи човек живота без това „усложнение“?!

Аз поне отдавна не мога. И знам, че на онези хора им е празно. Всяка година – и особено на рождения ден на близнаците.

Да можеш да приемаш.

И безусловно да обичаш.

Търпеливо, светло…

Урокът Яница.

Честит рожден ден, мое здраво щастие!

Пораствай и сбъдвай – животът и мама те обичат!

Реклама

Несъвършена съм.
Нестандартно скроена.
Лутам се често.
Плача.
Крещя.
Глупостта осъждам.
Алчността.
Клокочи в мен
безсилие.

И се гневя.
Страдание човешко
боря.
Давам обич.
И получавам
предателства.

Вярвам в Доброто.

И продължавам.

В този свят
съм аномалия.

Мълчиш,

а ти се крещи.

Пълзиш…

А ти се лети.

Бленуваш слънце,

а вали.

И няма чистота.

Светът кърви.

Душата поиска си сняг.
Да покрие калните рани.
Белота да заслужи отново.
С чистота да повее.
Красота да поръси.
Гнили листа
да превърне в живот.

Хулят те, Господи…

Несправедлив те наричат.

Жесток…

А ти си мълчиш.

Рани превързваш.

Носиш на гръб.

А те си крещят…

Оправдания търсят.

Вярата тъпчат.

С егоизма човешки

душите си тровят.

И няма срам,

Нито смирение.

И аз си мълча.

Пазя те, Господи!

И се срамувам…

Дано ни простиш…

Изгубени в… локума

– Едно локумче може ли, девойче? – гласът ме кара да се обърна, точно когато погледът му нежно се усмихва. Момичето на касата не вдява. Мига като паднала от Марс, но и старецът не се предава. Смъква маската от устата си и отчетливо повтаря:

– Локумче искам, едничко… – после разтваря шепа с монети и й ги подава. – Стигат, нали?  

Слава Богу, че магазинът е празен. Ранно следобедно време е и само ние с Яница сме на опашката. Младата касиерка вдига безпомощно рамене – Ама господине, не знам какво искате! – повтаря, а аз стоя и не мога да повярвам. Сцената пред мен е небивала. Направо абсурдна! Седя като в театър на първия ред и наблюдавам с умиление как младата касиерка и дядото наистина не се разбират. Цял локум ги разделя. В нейния живот сладостите са други. Лъскаво сложни, с подобрители и оцветители. Замислям се, че тя може и никога да не е яла локум досега и ми става едно мъчно…. Затова отивам до рафта с бисквитите и го намирам. Негово Бивше Величество Локумът е вече на касата, девойката маркира кутийката с облекчение, а дядото щастливо отброява стотинките. Локумени ги нарича и не бърза да си тръгне. Хубаво му е и ме гледа с благодарност. И на мен не ми се тръгва. Локумено ми е едно, разнежено. Нали и аз съм от миналия век.

– Господине, маската си сложете или напуснете! – шефът на касиерката се е появил и вече нищо не е същото. Сладкият миг си е отишъл. Точно като времето на белокосия старец до мен.

Аплодисменти, родени в дъжда или за катастрофите с любов

Очите й ме държат изкъсо. У мен е кокалчето, заради което кучешката й същност бленува. После си разменяме ролите. Аз не я изпускам от очи, докато тя лакомо си хруска наградата и се наслаждава на всеки един миг. Урокът по живеене продължава и в хола. Яница възторжено ръкопляска пред телевизора, защото е попаднала на любима песен от „Замръзналото кралство”. Възторгът й се удвоява, веднага щом ме вижда – радостта е най-сладка, когато се споделя. „Маааам!” – щастливото й гласче ме вади от сладкия унес, а малките ръчички ме подканят заедно да ръкопляскаме на Елза и Анна.

Моите момичета. Моите житейски учители. Бълбукащи от щастие. Всеки наш ден.

Преображение е, а аз не рева. Напротив, потопена съм във възможно най-усмихнатата и светла емоция. Като кучето в кухнята размахвам опашка. Обгрижена, обичана… Благодарна съм в краката на Вселената и все по-лакомо поглъщам живота си. Онзи същият, който едва не изгубих онази сутрин… В дъжда. На път за морето.

Когато идваме на този свят, едва ли знаем точно колко пъти ще умираме. Защото смъртта в живота никога не е само една. Хиляди нейни посестрими обикалят и навестяват ежедневно сърцата ни. И ги разрязват на милиони парченца, винаги, когато се разделяме с хора, възможности… Когато ни разлюбват, предават… Когато губим себе си, живеейки живота на другите.

Бях се загубила преди 13 години . И онова Преображение ме намери. За да ме спаси. Дъждовната магистрала не хързулна само колата ни. Семейният ни аквапланинг сякаш започна тогава. И урокът по управление. На житейските ситуации.

Помете ли те стихията, просто се остави. Няма управление в бурята. Тя те отделя от повърхността и единственото, което чуваш са ударите на сърцето си и писъците на детето. И тогава наистина умираш…, за да се родиш отново. Ако Пътят ти, разбира се, не е извървян. Моят се оказва дълъг. И дъждовната магистрала беше само едно от лицата му.

Не знам кога започваш да обичаш болката. Но знам, че тя е живот.

Не знам защо контролът е толкова важен за нас, човеците, но знам, че когато го пуснем, всичко си идва на мястото.

„Честито!” – избързва да ми каже Маги, сутринта, докато се разхождаме с кучетата в парка, а аз й споделям , че днес имаме годишнина…. от една катастрофа. Тя се сконфузва, започва да се извинява, а аз се смея с глас, защото точно така се чувствам. Честита.

Хубаво е да си жив!

Да обичаш… и да те обичат.

Лакомо да поглъщаш подаръците на живота…

Да пречистваш всеки ден сърцето си с радост…

Да пазиш усмивката си…

И детето в себе си!

Аплодисменти, хора – за Него, Живота!

Само по душа

Пусна я.

И полетя.

Оказа се опасно жива.

Осколките тъга

не бяха я ранили.

С ръцете милваше дъжда

и вятъра прегръщаше.

Свободна.

Само по душа.

Летеше,

подивяла от гнева,

с който всяка вечер

си делеше.

Летеше.

И благославяше мига,

в който срещна се.

И се хареса.

Молитва за сълзи

Започва да вали и се затичвам. И не че ще изпреваря дъжда, но тичането някак ме свързва с вятъра. И ми олеква. За кратко обаче. Защото очите, в които се срещам, са тъжни. Подгонено от дъжда, и гробищното куче бърза. Изтръсква лениво козина под стряхата на паркинга. Гледаме се предпазливо. Отдалече. Не искам да го плаша и не спирам. Просто забавям ход и се усмихвам. Кучето въздъхва, а аз се моля да заплача.

Понякога пресъхваш. Въжетата в гърлото ти режат. И стискат ли стискат… душата, която кърви.

В колата говоря с мама, а тя…, не мога да повярвам, ми благодари! Времето било лошо, а аз не съм се уплашила… На гробищата съм. Все едно мога да бъда другаде… Моят Гергьовден е тук. Вече 30 години.

От вчера тази цифра не ми дава мира. 30-сет… Не разбирам как времето оплита дните и ги превръща в години. Плетката му е толкова съвършена, че в един миг сякаш се сливат и радости, и болки. В един миг си дете… Летиш безгрижен, щастлив… После нещо се случва и пропадаш… Асансьорът на времето е безпощадно точен. И грешка няма – 30-сет години те няма, Весе… И ето ме тук, под майския дъжд, пак плевя бурени и паля свещи за вечния ти покой.

Особена годишнина ти се случи, сестричке. Пандемична. Хората се спряха, затвориха се вкъщи. Някои се уплашиха, защото се огледаха и това, което видяха не им хареса. Други се почувстваха още по-безсмъртни, трети се разгневиха… Светът ни, Весе, се срина и, със сигурност, никой и нищо вече не е същото. Но аз съм добре – моля те, не се притеснявай. Даже много! Смея се с Янката, разхождам се с Родката в парка… Гордея се с Косьо, който вече върви сам по пътя си… Пия вино вечер с най-любимия си човек и сме си всички заедно… Изобщо пуснала съм яко филтъра и всеки ден благодаря. И не спирам да се моля. За онзи свят, в който няма страх, гняв и отчаяние. Светлината е винаги жива. И любовта е по-силна от всичко.

Силна е любовта, Весе. Даже и сега я виждам как лумва и пламти на гроба ти. Пламъкът на свещичките с лекота успява да си извоюва място и нито дъждът, нито вятърът му пречат да затанцува само и единствено за теб. И съм повече от сигурна, че в момента сме истински заедно. И душите ни празнуват.

Тъмнината храни страха. И завързва очите на вярата. И аз се боя. Но все по-малко. Когато е тъмно, избирам да включа фенерчето. И слънцето грейва.

Странно е, че хората се боят от смъртта. А тя си е неизменна част от живота. Дестинация, която няма как да пропуснеш. Често ни спасява, приземява и даже дава шансове за ново вачало. Но за да го разбереш, понякога един живот не стига.

Денят си минава, дъждът спира… Само очите ми още са сухи. Въжетата в гърлото все така си опъват. Нооо, не искам да се сърдя! Приела съм ги. Всичките, Весе, и си ги обичам. Защото без тях нямаше да мога да плувам в открити морета. Нямаше да имам силата да хвърлям котва там, където си струва. Да се държа здраво на палубата на живота и да не изхвърчам лесно от пътя си.

Една мокра муцуна ме облизва и усещам, всъщност, колко хубав беше следобедът… Дъждовно красив, житейски умислен… На топло и сухо, вкъщи… Отново се срещам и в кучешки поглед. Но този път радостен, очакващ… Затова те оставям, сестричке – разходка изгрява на хоризонта. Пък после… после пак ще си търся сълзите. А ти целуни баба. И татко. И се усмихвай повече за нас, там, от небето. И ни пази, моля те, Весенце мило, от нашия свят ни пази!

С обич: твоята малка Тони

В памет на Весето:

28 октомври 1965 - 6 май 1990

 

Светлината порасна

Небето се е сгушило в сивото и сълзи. Ноември си отива с дъждовна мелодия, а сутринта е притихнало кротка. Събуждам се с усмивката на една прясна рожденичка и щастливо мокро куче. Натичало се в локви.

Щастието е особена порода миг. Усещане, което пробожда ревера на душата ти като красива брошка. И дори да я махнеш, там винаги ще има дупчица, която ще помни и пази този миг.

Миговете щастие. Важните малки дупчици красив живот. Събрали и радост, и болка. В тях крием всичко. И пропускаме всичко. Нещо като житейска дантела, чиято плетка те оставя без дъх, винаги когато я погледнеш. Най-висше качество материя. С бримки любов.

Не бързам. И огледалото в банята ме харесва. Очите са моите, но без умора. А още не съм пила кафе… После чета пожелания и плувам в огромното море от обич към Яница, а един велик Стефан Данаилов говори простичко от екрана за живота и своите простички човешки мечти – всяка година да вижда морето… Влюбвам се за пореден път и благодаря за хората като него. Тези, които се раждат, за да живеят. Красиво и щедро. Дори след смъртта си.

Красотата е навсякъде. Виждам я в капчиците дъжд, които се стичат по клоните на саморасляка орех. И колкото и да е странно, дори в мръсния прозорец. Чувам го как благодари на дъжда, че измива праха на града и съседската малоумщина да изхвърляш боклуци от балконите.

Благодаря на вятъра, че отнася тъгата и на Андреевден, че отново ни носи зрънце светлина. От днес денят започва да нараства. Както казват бабите – с малко просено зърно.

Надеждата за светлина. Колко много зависим от нея. И колко малко ни е нужно, за да продължим в мрака. И издържим зимата.

Рожденият ни ден свърши. Яница вече е на своите десет, но аз все още не спирам да празнувам моите. Първите десет, в които истински пораснах за истинския живот.

Вече знам, че лятото е неизбежно, а морето е само на няколко месеца разстояние… И е толкова хубаво, толкова… 🙂

Красив ден, добри хора – светлината порасна!

❤