музи от вчера и днес
Пусна я.
И полетя.
Оказа се опасно жива.
Осколките тъга
не бяха я ранили.
С ръцете милваше дъжда
и вятъра прегръщаше.
Свободна.
Само по душа.
Летеше,
подивяла от гнева,
с който всяка вечер
си делеше.
Летеше.
И благославяше мига,
в който срещна се.
И се хареса.
На покрива е кацнала надеждата.
По счупената керемида се разхожда.
Перата си подрежда с гълъба.
В комина черното заравя.
Не ми е лесно в клоните.
Превива ме умората.
А после ми опъват нервите.
Но още мога без упойка.
И независимо от зимата.
Убивате ме с топлото бездушие.
Крилете ми подрязвате със злоба.
Главата ми обаче пак е твърда.
Не позволявам да ме газят принципно.
И никога не бързам с шампанското.
Дори го подарявам.
Мехурчетата щастие раздавам ги безплатно.
А ти си остани там в ниското.
С егото, комплексите и лакомията.
Налитай с враните на лъскаво.
И продължавай да живееш в клетка.
Ако сега си отида,
какво ще оставя?
Любов и заздравели рани,
копнеж и слънце.
Много слънце.
Мъгли стопени,
планини изкачени.
И тишина.
Много тишина…
Ако сега ме поискаш,
може би ще дойда
и може би ще искаш още,
а аз не ще си тръгна.
Защото ще е хубаво
и скъпо удоволствие.
Цената му изплащаш
от години.
С вината,
сладостта,
умората.
Нашата.
И моята.
Но пак не си ги давам.
И не тръгвам.
Тук съм.
И съм твоята.
За Вятъра живея.
За онзи дето духа
и отвява
умора,
гняв
и болка.
От Вятъра поемам сила,
а после впрягам я
в минути,
дни,
години…
С Вятъра се гоним.
Често.
Бурите му гъделичкат.
Разстройват струни
на душата.
Егото разпъват.
С Вятъра умирам пак.
И пак се раждам.
Тук.
И там.
В кръговрата.
Малки сме…
Нищожно крехки.
Раними.
Смъртни…
И малко ни е нужно,
за да бъдем тук.
Зрънце любов,
обвита в нежност.
Сълза от радост.
Копнеж по утрешното слънце.
Ръце, които да държиш.
И онзи миг, когато осъзнаваш,
че да си жив
не винаги боли.
В калта не живея.
С боклуците съм на „ви”.
Не мразя, тъй както умея.
Научих се да мълча.
Изчезнах в студа.
С тъмнината се борих.
Всяка вечер прегръщах тъга.
С безкрайност лекувах.
Натрупах умора…
И малко остана до пролетта.
И понеже съм събудена,
днес ще бъда жива!
Няма да те търся, утре.
Ти си днес.
Не чакам никого.
Имам себе си.
И любовта всевишна.
❤
Ще бъде хубаво.
Отново.
И аз ще бъда хубава.
Без повод.
Когато се загубя.
А ти намериш.
Когато пак се влюбим.
В неизбежното.
Протягам се.
Ръката ми е дълга.
Докосвам те с усмивка,
цвят… И устни.
Нежността събужда.
Дори не дишам,
сгушена в гласа ти.
Сърцето ти е мое.
Ритъмът – вълшебен.
Отмерва радост.
Твоя съм и днес,
защото искам.
Пожелах си.
И желая…
Моля се за нас.
Тук.
И там…
В безкрая.
Пред заключени врати не спирам.
Тропам силно.
И ми се отваря.
От трудните си дни не се отказвам.
Планините си изкачвам.
Само счупеното вече не лепя –
на вятъра го подарявам.
Новата си същност търся.
И градя.
Научи ме да мога.
Бръчките си да обичам.
Превърна ме в искрица
на пламък вечен.
На светлината ме обрече.
Завинаги останах си момиче.
Не мога да съм друга.
Пак обичам.
Прощавам пак.
И мога даже да мълча.
Стрелите от душата си изваждам.
Преглъщам се отново,
а как горча…
Сълзите пресушавам.
Почиствам с нежност.
И продължавам.
С днешния си ден.
Напред.
И с Господ под ръка.
Лечебница 