Изкуството да обичаш

Балоните са вече из цялата стая. Надути хвърчат щастливо. Някои обаче не издържат на напрежението и се пръскат с пукот на парчета. Надувам и си мисля за онзи 29-ти ноември, точно преди десет години. Когато и аз така хвърчах, а после „баааам”… и айде на парчета.

 

Неочакваният трясък на едно различно дете те поваля като мълния. Може да оцелееш, но може и да си останеш там, долу. В руините на самосъжалението. В капана на вината. И гнева, който те изяжда ден след ден, докато не изчезнеш с последното парченце живот.

 

Не пожелах да изчезна. И съм толкова благодарна, че отдавна съм горе – слепена и новоизградена, въпреки присъдата Даун. Не станах затворник, летящ човек си останах.

 

Тортата е вече в хладилника, а малката ръчичка мести прозорчето на календара и хитро ме поглежда: „Хей, вече е 29-ти! Рожденият ден не може ли да започва, бе, мамооо?!!” Смея се с глас и връщам на 28-ми – още малко търпение ни трябва.

 

Пустото му търпение. Винаги липсва.

 

Заслушана в равномерното й дишане, присядам до леглото. Всички заспали деца изглеждат толкова беззащитни. С онази крехкост на съня, която инстинктивно искаш да запазиш непокътната. Галя разпилените косички по възглавницата и благодаря, благодаря… За щастието, което не отказах.

 

Радост, болка… Тъга или надежда.

Изкуство е да обичаш.

И вярваш.

Да си такъв, какъвто си.

 

Честита да си, радост моя!

И ти, скъпа моя тъгичке…

Празнувам ви всичките.

И не спирам да благодаря за тебе, вълшебнице моя!

 

И ето…рожденият ни ден започва – полунощ вече мина!

Господи, колко е хубаво да си жив.

И да обичаш!

COVER_AB2A4773

 

Илюстрация: Бояна Петкова – акварелен портрет на Яница, част от ИЗКУСТВОТО ДА СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ – юбилеен календар на Сдружение „Синдром на Даун – България“, повече  прочете тук  

Реклама

Златен прах и пламъци, които възраждат

Земята е толкова суха, че свещите се чупят преди да ги запаля. Но нямам време да се ядосам, защото запалката близва фитила и лумва такъв пламък, че се усмихвам. Светлината винаги усмихва. И те усещам, Весе. Вече си тук, с нас… Щастлива, че отново сме заедно на рождения ти ден. После подреждам белите димитровчета и докато нежно галя стъблата им, една пчеличка каца върху тях. Миг откровение. С усещане за вечност.

 

Слънцето прежуря, духва ветрец и златен прах от есенни листа се завърта в последен танц. Чувам как бие сърцето ми, а сълзите ми напират, но денят е от златните и мъглите се отлагат. Затова ги разпръсквам в тишината наоколо. И пак се усмихвам. За теб, Весенце…

 

54. Толкова щеше да празнуваш, но си остана на 24. Гледаш ме от черно-бялата снимка и за пореден път осъзнавам, че отдавна каката съм аз. Обрулена от житейските бури и времето, издълбало ями в душата ми. И май затова ми е тъжно. Защото остарявам сама.

 

Ти си остана момичето, което всички обожаваха, а аз ревниво пазя спомена за него. Единствен той ми остана. И дните като днешния. С мелодията на вселената, в която срещаш душата си.

 

Пчеличката литва, а часовникът ми подсказва, че трябва да тръгвам. Но не мога. Седя залепена до паметника и чета имената. Баба, дядо Христо, техните родители – прабаба Вела и прадядо Марин, чичо Павел, леля Марийка, татко, ти, Весе… Всичките сте тук…

 

– Угаси свещите! Да не стане беля, че виж колко е сухо наоколо! – нарежда мъдро Страхил и се качва в колата. Аз обаче ги изчаквам да си изгорят сами и пускам на воля очите си. Да си поплуват в светлината на пламъка и изгорят буцата, заседнала в гърлото ми.

 

Има пламъци, които възраждат. Има…

 

Още един 28 октомври на гробищата. Тръгвам си пречистена и благодарна. За живота. И смъртта, която смирява.

 

Почивай в мир, Весе, а аз продължавам. Отново сама.

С любов.

 

 

 

 

 

 

 

Резливо за първия учебен ден или за гроздето и лисиците

Мия ги едно по едно като внимавам да не се разпадне гроздчето. Гроздовите зърна са големи, красиви и твърди. Гледаш ги и си мислиш колко са сладки и силни. Но не са, когато ги опиташ. Киселата жилка ти напомня, че им е трябвало още слънце. Зрелостта им липсва, защото рано са били откъснати.

Покрай гроздето в устата ми и новата ни учебна година има всички шансове да придобие резлив вкус. Коментарите, които чета за фалшивата интеграция и лицемерието в училище и натирените в ъгъла на системата специални деца, ме ръчка като острие. Така да ме боли за тези, които не спират да очакват от другите.  Нетърпението обикновено киселее. Трудно е да чакаш, да, но когато детето ти расте с друг ритъм, щеш не щеш, се научаваш.

Яница размята коси и се чувства повече от различно, оставила кецовете и дънките вкъщи. С копринена рокля и лачени обувки държи цветето за госпожата и върви с горда усмивка. И не че й се ходи много на училище – нормална третокласничка е все пак, но знае – там има приятели. Деца, които я обичат. Нея, трудно говорещата. Ръкомахащата и наистина странна понякога птица. И няма грам лицемерие. Ръчичката на Теодор е истинска, когато я подава и тръгват към новата класна стая. И е търпелива, защото Яница я пуска на няколко пъти и за малко да си тръгне сама – тържеството на двора й идва в повече, кучето я чака да го води в парка и…, а, бе, стига й толкова училище за днес. Мони, Илинка, Роси, Ачето, Гого, Павката… Еми, Стефчо, Божидарка… И те са истински. И заради тях малката кифла, както казва бате, сяда на чина и има сделка – трети клас започва!

Фалшът отдавна е зад гърба ми. Дали защото ми личи, когато лъжа, винаги действам направо. Без излишни финтифлюшки заставам с лицето си на светло. Да ме разгледат, огледат и да си кажат, ако нещо ги притеснява. И, разбира се, аз да им разкажа. По моя си начин. С усмивка. И доверие. Хората не са глупави. Нито задължително лоши. Хората често не знаят, не могат и затова трябва да им се помогне.

А, че е трудно, хм… Трудно е – дали защото все късаме гроздето преждевременно или защото лисиците в градината са ни наистина в повече. Сладостта в обществото се заслужава с истински граждански труд и воля за промяна, а ние тепърва има да зреем.

Затова и не бързам. Още ми е твърде рано да късам плодове и да давам оценки за образованието. А не че не мога да мрънкам, обаче въпросът е защо да го правя?! И с какво ще помогне това на детето ми?!! С тропане по масата, че различните заслужават и другите са им длъжни няма да стане. Няма да стане и с фръцване – сори, ама вие не ни разбирате, пък ние, видиш ли, можем. Силвето, която е родена незряща, и ниже прекрасни бижута, играе на сцена и може да вдъхнови цяла вселена, никога не мрънка. Нищо, че ударите в живота продължават. „Колеги” я принуждават да напусне работа, не защото тя не се справя, а защото те не са научени да приемат различието й. Обаче няма да я чуете да се жалва, нито да обобщава. На Силвето животът й е сладък, а ако случайно й се падне кисел грозд, си прави нектар от него.

Свещеникът завършва „Отче наш” и благославя всички ни с новата учебна година. После обикаля с менчето и ни ръси със здравец. Светената вода е върху челата ни, но дали влиза в душите ни?!

Връщам се към тържеството сутринта и не искам да ми тежи.

Яница е до мен, а тя не е товар. Просто е различна. Защото е родена с нещо повече.

Защото е с рокля. Защото е празник…

Утре може да е друго. И може и да ми се плаче, защото системата мисли на парче, а не в цялост, но едно по едно, моля.

И, да – това е рецептата. Търпение, обич. Труд, доверие. И колкото се може повечко слънце и внимание, докато чакаш своята есен. Защото гроздето зрее тогава.

 

На добър час, мили деца, родители и учители!

И нека ви е сладка новата учебна година – всички заслужаваме слънце!

Всички!

 

 

Не оставям душата си гладна

Хванало ме е за гърлото.

И стиска ли, стиска.

Моето щастие.

 

Красивите мигове ти взимат въздуха.

Защото сърцето спира.

Като времето.

И няма значение къде си…

С кого си…

Просто СИ.

Там.

Между двете дихания.

В Неговите ръце.

 

Затова съм.

Точно тук.

И благодаря.

 

На тези, които ме предадоха, изпращам от слънчевото жълто.

За собствените грешки щедро подарявам обич.

И искам прошка.

Важно е да чистиш.

И обичаш.

Най-вече себе си.

 

Облягам взор в небето, удобно облегната на облачета нежност.

Оставям вчера на вятъра, а за утрешния ден е рано да мисля.

Още е днес.

И имам да прегръщам.

И поглъщам истинския живот.

Цветята, дърветата…

Търчащото лаещо куче – с влажния нос и щастливата опашка.

Бездомника на пейката, заради когото бърча нос.

И гълъбите, които храни.

 

Не оставям душата си гладна.

С обич вървя.

Хора и гледки дебнат отвсякъде.

 

 

 

Облачно. С момини сълзи

И да не хукнете утре по гробища да ви вали! – гласът на мама още звучи предупредително в ушите ми, докато се надбягвам с черните облаци в парка. Няма да ме спрат, Весе – решила съм, че ще дойда. И ще го направя, дори камъни да завалят от небето. Само да разходя кучето и идвам, сестричке! И изобщо не ме разубеждавай и ти, а помагай да разгоним дъжда. За да прибера една щастливо натичала се Роуди вкъщи и да ти донеса кафе с цигара. Да запаля свещи. Да избърша снимката ти. Да изкореня бурените, да помета… И да не спирам сълзите си. Белким (както казваше баба) стопят тая страшна буца, дето е заседнала вече 29 години в гърдите ми.

29-ет, толкова станаха годините без теб. И колкото и време да минава, дупката в душата ми зее, Весенце. А на Гергьовден даже кърви. Хубав ден си избра да ни напуснеш. Знаков. Направи ни храбри и все със змея се борим…

Червената каишка ме води и всичко се нарежда. На косъм избягваме бурята и ето ме, вече газя гробищна кал и проклинам онези, дето пак са натрупали един тон боклуци върху гроба на леля Марийка. Слугинчето в дядовата фамилия, която помня като жилаво бабе от детските си години, докато ходехме на гости на друга баба –леля Василка, сестрата на дядо Христо, която ни черпеше с изсъхнал кекс, сладко от бели череши в изящни порцеланови чинийки и задължителната чаша вода към него. Ти май не идваше често с нас, но според мама, леля Марийка те е гледала като бебе, Весе, и докато сега й разказвам по телефона за кощунството над гроба й, ми обяснява колко й е задължена на тази жена и трябва да направим всичко възможно да изчистим боклуците и да ремонтираме счупения й паметник. Защото тя си няма никого. И защото е човещина. Пък тя винаги задължава. Е, вярно, само тези, които още могат да бъдат хора.

Само дето сили не ми останаха, Весе, да гоня вятъра и справедливостта. Уморих се, сестричке. Човешката природа ме умори и вече не виждам начин да надмогна ни алчността, ни омразата… И онази наглост всеобща, раждаща разрушителен егоизъм и болни амбиции.

Малко останахме, Весе. Тия, на които още ни пука. И сигурно и затова толкова държа да идвам тук, при момините сълзи, осеяли вечния ти дом. И нищо, че те нося в сърцето си, тук, при теб, Весе, е закопано и моето смирение. Заедно със заземяващата обич и онази възкресителна надежда, която вадя само два пъти в годината. Днес, на Гергьовден и на рождения ти ден в края на октомври.

Очите ми си почиват, галейки зеленината наоколо. Едно гущерче се шмугва в сухите клонки до нас и осъзнавам, че страхът е ненужно наказание. Окови, които сами си избираме. И понякога следваме чак до края на дните си.

Смъртта не е страшна. Страшен е животът, когато останеш без любим човек и не успееш да смириш болката си.

Радвам се, че не послушах мама. Мама, която, тия дни много се измъчи по болници… Но не спря да се притеснява и за мен, че ми създавала и тя грижи със своите болежки… Такава си е мама, знаеш… Моля те, пази ми я, Весе, и помогни да откаже най-накрая тия пусти цигари!

А довечера ще ти отсипя ракийка и ще си хапна питка и за теб. И не се сърди, ако пак си поплача. Облачно е просто – и в небето, и в сърцето… А сега те прегръщам и благодаря. Че си била и винаги ще бъдеш моята Весе. Сестрата, която животът ми подари и смъртта не можа да отнеме. Защото никой не умира, докато има кой да го обича и да си спомня за него.

Почивай в мир, Весе!

Ти си завинаги в сърцата ни!

 

В памет на Весето:
28 октомври 1965 г.  - 6 май 1990 г.

Непознатата

Богатство е да имаш спомени.

Да притежаваш обич.

Да можеш да прощаваш.

И недокосната от времето

сърцето да разтваряш.

И после да откриваш себе си.

Онази непозната,

с която се загубихме отдавна.

С която срещах злобата.

И болката отпращах.

Сега, загледана в огъня,

не искам нищо повече,

освен да поостане.

И пак да съм с момичето,

което може да прощава.

Живота безусловно да обича,

а мъката си да заравя.

Отключени души

Обичаше я.

И любовта им беше бяла.

Прогизнала от обич жадна.

Като небе разлята.

Не можеше да я заключи –

носеше я в мислите си явно.

И му тежеше скритото.

Откраднатите мигове броеше.

Целуваше, прегръщаше…

Благодареше.

Копнееше да го погълне нищото.

Да я забрави молеше…

Тя да го остави.

Спомените общи да ги няма.

Но са тук.

И двамата.

Хищно търсят се в измамата.

С ръце, протегнати към огъня.

Души, оплетени изгарят.

Телата си със страст попарват.

И валят звезди…

И е хубаво, по дяволите…

Всякак!

 

Фотография: Ева Шумкова

Въздух,
гора…
Обич.
Планина.
Мир.
Манастир.
Котки.
Камина.
Радост.
Със сняг.
Вечна картина!

 

Неочакваната

Размразявах хладилника, чистех, бършех, кляках, ставах… Беше събота. Обикновено нормална. После дойде нощта и започнаха контракциите. Търпеливо зачакахме раждането. И сутринта, когато целунах момчето си и тръгнах за болницата, където самият той беше роден преди 13 години. С голямото обещание – да се върнем не една, а вече две жени в къщата. Да му родя най-после тая пуста сестричка, дето я чака толкова дълги години. Беше неделя. Слънчева. Необикновена. Денят, в който се появи тя. Очаквано неочакваната. Като гръм от ясно небе проряза живота ни. И остана. За да променя. Мен, нас… С усмивка. И любов.

 

В класната стая е празник. Яница празнува с децата деветия си рожден ден. Отишли сме само и единствено да почерпим класа. Вирус се опита да ни помрачи купона, ама не позна – при нас тия не минават, ама-ха! 🙂 Гледам блесналите им личица, хапват домашни курабийки (вчера ги пекохме цял следобед с Янка) и са толкова мили в желанието си да я зарадват. Затрупват я с рисунки и картички, подаръци… Пеят й песни, танцуват.. И ми благодарят за вкусните неща, които сме приготвили. На свой ред вадя малките подаръчета, които опаковах до среднощ, а Янката надписваше със саморъчен автограф. Четирилистна детелинка с калинка и по една Фиона или Щрек – на кой каквото му се падне. В магазинчето, където ги избирах, бяха останали точно 22 фигурки (колкото ми трябваха) и категорично разбрах, че това е подаръкът. Хем любими на рожденичката, хем с послание като за нея. Едни такива зелени, различни, набиващи се на очи. Ама пък толкова чудовищно симпатични и добри. Приказни същества. С весела история. От тези с поуката.

 

Снегът е мамещо бял. И малките крачета не се спират. Шалът е на устата, гърлото е достатъчно червено. Оставям я да се наслади на бялото вълшебство, което за поредна година й подаряват вселенски за рождения ден. После тичаме, за да се стоплим. Аз с препълнени душа и торба с подаръци. Тя – безгрижно лека, както винаги.

 

Пресявам брашното. Празничната питка заема ръцете ми. А в мислите ми се надбягват минали дни, месеци, години… Сезони, гледки… Яница на плажа… В парка при кучетата. На гърба на Зита… С гумени ботуши в локвите.. Коледна Яница.. И торти, торти… Щастие голямо!

 

Странно е, че не помня болка или страхове. Душата ми е щедро намазана с балсама на благодарността. Кога порасна това дете, само не знам… Кога?!!

 

Вечерта отново ще ни събере до масата. Ще раздава целувки, ще ни държи за ръцете, ще се смее и, разбира се, ще вдига наздравица за живота. Същият онзи, който ни я подари. Ще духаме свещички. И ще ядем торта. Ръчно изваяна. Със Зита (любимата кобила) и подкова за късмет. Тортата още не е дошла вкъщи. Но съм я видяла на снимка, магьосник майсторката – невероятната  адашка ( Тони, родом от любимото ми Царево) отново ни изненада с бутиков подарък – уникална торта. „Само морето не знаех къде да вплета в захарната композиция!” ми каза и се смяхме, защото една торта трудно може да побере любимото ни море. Още по-малко онова, нашето си. Под църквата. С камъчетата. И изгревите…

 

Телефонът ми не спира да пиука и звъни. Хора от всякъде ме поздравяват и пращат виртуални целувки на Янка. Съседка ми звъни, че е заделила 20 лева от пенсията си и иска аз да й купя нещо. От нейно име. „Здравче, ама недей, не мога да ги приема, това са много пари!” „Че защо? Аз така искам! Това е за мое удоволствие, най-напред!” Приемам и оставям усмивката си да лети.

 

Не е лесно да имаш такова дете, ама изобщо! Как се понася толкова обич?! Дано някой ден се науча…

 

Засега ми стига вълшебството просто да я имам. Нея – Любовта. Без очаквания. Без уговорки. Чисто бяла. Като празничен сняг.

 

Честит рожден ден, вълшебство мое!

Мама е до теб.

Всички са до теб…

И те обичат!

Всичко се връща

Искам да се оглеждам в усмихнати очи.
Да срещам благост и разбиране.
И се оглеждам.
И ги срещам.
Винаги, когато се усмихвам…
Винаги, когато съм блага и добра.
Благославяй – дори дявола,
и бъди добър –
всичко се връща!
Съвършено просто е.
Съвършено!