Подарявам секунда.
Една.
Но поела години.
Приютила любов.
Донесла разлъка.
Прикрила тъга.
Копнеж нежно скрила.
Разтворила мъка.
Превързала рани.
Сама.
Секунда.
Една.
Животът ми.
Един.
Месец: юни 2015
По моя мярка
Целуна ме.
И после литнах.
С роса напих се.
Полудувах.
Прегръщах.
Пеех.
Във въздуха рисувах.
Боса тичах по тревата.
Любов.
И лято.
На пълни обороти.
Живот по моя мярка.
❤
Бразилски орех, липа и усмивки
Върви срещу нас по тротоара. С жълто шлиферно яке. Обувки с мъжки фасон и къси хавлиени чорапи. Потръпвам. Босите й крака хич не се връзват със северозападния вятър в студената юнска сутрин. Гледам я вече минута и погледът ми все там си седи. Не му се тръгва, а закъсняваме. Яница ме дърпа и точно тогава, жената спира до кофата и започва заинтригувано да разглежда боклука. После, сякаш усетила, че не спирам да я гледам, се обръща и виждам торбите й. Лятна плетена чанта и още една от плат. Прекрасни свежи цветове и на всяка от тях по едно усмихнато човече. Емотикончетата са толкова живи и истински, че веднага разбирам защо ми е толкова хубаво да я гледам. Тази жена просто свети. Тя е ходеща жива усмивка. И сякаш ме сгрява. Стои до боклука и нещо си говори. Видимо не е сама – в нея живеят поне двама усмихковци. И сигурно затова носи по една усмихната чанта за всеки. 🙂
В магазина за кафе и ядки отново я срещам.
– Ще ми дадеш ли за 21 стотинки от бразилския орех? – гласът е топъл, но звучи странно по детски и ме кара да се обърна. – Това ми е рестото от пазара на млякото. Ще ми стигнат ли за бразилския орех? – Очите й са сини. Аквамаринени.
– Ще ти стигнат, но я по-добре си прибери парите. – собственикът на магазина явно я познава и с отработен жест й изсипва няколко орехчета в бяло книжно пликче. – Черпя те!
– Ааа, защо?! Аз имам 21 стотинки, ще си ги платя!
– Знам, знам, че имаш, но нали ти казвам, днес те черпя. Имам рожден ден! – човекът й подава пликчето и ми намига. Така значи, а аз тъкмо тръгвах да го поздравявам. После осъзнавам колко благородно постъпва и онемявам от хубавия му жест. Как само запази гордостта й! И, разбира се, рестото от 21 стотинки. Човещината му е безценна, а жената – щастлива. Пликчето е в ръцете й, а пръстите нежно слагат в устата любимите ядки. Лицето й грейва и докато излиза от магазина звучи мелодията на лакомото й „мляс-мляс”.
Кафето ми е вече смляно и съм почти на вратата, когато съзирам отново усмихнатите торби. Вдигам очи и виждам стръкче здравец.
– За твоя празник, приятелю, заповядай! Честит рожден ден! Жив и здрав! – здравецът е вече в ръцете на собственика, който като мен, стои онемял и само се усмихва. Думите са излишни.
Добрината се понася лесно. Тя е като приказките. Няма нужда някой да ти я обяснява. Само слушаш, гледаш и ти е хубаво.
Следобедният мрак е потискащ, но моят ден продължава да свети. Незнайно как, но Ангелът на усмивката отново е срещу мен. Торбите за трети път днес ми се усмихват, докато тяхната притежателка ги пълни с липа. И не спира да си говори с дървото на улицата, превито от цвят.
Не сънувам, а ми е хубаво, хубаво…
Какви чудеса прави само усмивката! 🙂
Дипломирана – степен „щастливо родителство”
„Горда Стара планина. До ней Дунава синей…” Залата е на крака, а аз традиционно настръхвам. Така и не се научих да слушам химна хладнокръвно. Акордите му всеки път ме разтърсват, бъркат ми в душата ювелирно, докато текстът ме довършва. Ето ме и сега. Насред цялото множество потъвам в такава силна емоция, че когато хорът запява „Мила родино, ти си земен рай…”, очите ми вече преливат. Заради стотината младежи в залата пред мен, преглъщам буцата, която се мъчи да заседне в гърлото ми. И се усмихвам. Те заслужават родината си и толкова искам и тя да ги заслужи! Пожелавам си, където и да учат, където й да работят, да се върнат отново тук, при своите корени. Защото, мила ми родино, хубави и добри деца раждаш, ах, точно като твойта хубост, твойта прелест… Край нямат само престъпните ни политици, гражданската ни тъпотия и липсата на кауза обща!
Церемонията по дипломирането на випуск 2015 на Технологично Училище Електронни Системи към Техническия Университет, София, започва. Математичката, заместник-директорка, г-жа Иванова, в ролята на водещ, веднага ме грабва. Притежава строга обаятелност. И радва аудиторията с гладка реч и чувство за хумор. Разказва ни притчата за важните неща в живота. Или една история за приоритетите.
Един професор взел голям празен буркан и го напълнил с топки за голф. След това, попитал студентите дали съдът е пълен. Те отговорили утвърдително. После професорът взел кутия с камъчета и я изсипал в съда, разклатил го леко и камъчетата се наместили между топките за голф. И отново попитал студентите дали съдът е пълен. Те пак отговорили утвърдително. Сетне професорът взел кутия с пясък и я изсипал в съда. Естествено пясъкът запълнил всичко, а той попитал, още веднъж, дали съдът е пълен. Студентите отговорили с единодушно „да“. Тогава професорът взел чашата кафе от бюрото си и я изсипал в съда. Кафето бързо запълнило празното пространство, а студентите се разсмели. (Както и вие трябваше тук да се разсмеете, вмъква артистично нашата водеща и залата прихва без повече подканяне, а г-жа Иванова продължава да разказва притчата за приоритетите). Сега, казал професорът, когато смехът утихнал, искам да знаете, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща в живота ви – семейството, здравето, децата, приятелите, любимите ви занимания – все неща, които, ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви пак ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща – работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало – малките неща. Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието Ви. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък. Една от студентките вдигнала ръка и попитала: „А какъв беше смисълът от кафето?“ Професорът се усмихнал. „Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко е пълен животът ви, защото винаги ще се намери място за кафе с приятели.“ 🙂
Думата е вече в г-жа Директорката. Тя признава, че нейната колежка е казала абсолютно всичко важно и едва ли има какво да допълни, а вълнението й си личи. Няма как, моментът е наистина сладко тържествен и един такъв разтапящ, всички нас, уврелите в живота. Всъщност, разтапящ главно нас. Младежите с широки усмивки и черни тоги, на милиметри разстояние от дипломите си, развяват безгрижно пискюли и грам още не подозират що за чудо е това живият живот, този същият, дето се случва след училище. Когато отговорностите закономерно някак те приклещват и… Не, не им трябва още да знаят. Пък и всеки с пътечката си. Може лекичка и без тръни да бъде. И както се казва, амин, дай, Боже! 🙂
Размислите ми са прекъснати, защото чувам изненадващо и името на мойто си гардже. Г-жа Директорката изрежда личностите, оцветили този пореден випуск на ТУЕС и благодари на всички заслужили ученици, представяли професионалната гимназия в национални състезания и олимпиади. Грейвам, хораааа!!!!!!! С Янката и баба Маргарита пляскаме най-силно за бате. Нашето момче е това, хей, нашето!
Двете дипломи са вече в ръцете му – свидетелството за завършено средно образование и за придобита професионална квалификация. Имат приятна синя подвързия. Светло синьо. Като небесния простор, който се е опнал пред дните му оттук-нататък. Не може да се отрече, че днес ми е поетично тържествено. И такова едно светло прекрасно. Досущ приказно. Като в приказката за дипломирания родител. Май точно така се чувствам. Дипломирана фея в степен „родителство”. Нямам още пълния курс обучение, защото тази наука е без дъно и академичните й върхове край нямат. Цял живот ги покоряваме и все нещо остава за доизкачване, но пък като изкачиш поредното славно Еверестче, победата е неописуемо сладка. 🙂
„В края на церемонията нека взема думата и аз за финал?” – развълнувана жена с очила застава на катедрата и се представя – „Аз, казва, представлявам родителите в тази зала. И, спокойно, няма да държа дълго слово. Тук съм, защото трябва да благодаря на всички вас, уважаеми преподаватели, че направихте от нашите деца, млади и прекрасни хора. А на вас, скъпи наши деца, успех, и никога не забравяйте хората, които ви помогнаха да намерите своя професионален път. Аплодисменти за вашите учители!” Залата гръмва, а ручейчетата в очите ми се разплискват. Благодарността е помитащо силна. И красива. Като мигът, който си отива. Тази мила церемония, в която нямаше показност, нямаше фалш. А само чиста енергия. Като младостта, която празнувахме.
Майка съм, Господи, гордааааа!
Че и дипломирана със степен щастливо родителство! 🙂
На добър час, Коска, и благодаря, че те имам!
❤
Еньовден от порцелан
– Добър ден, нали при вас се женят хората? – служителката в канцеларията вдига стреснато очи. Видимо не е в настроение, обаче аз продължавам смело – А какво точно се прави, за да се случи това? – подкупващо се усмихвам, докато мракът в очите й се сгъстява.
– Ами най-напред се избира дата! – тросва се лелката и сякаш чувам мислите й: „Това недоразумение откъде ми се появи?!” И понеже наистина съм се появила в нейния следобед, вече не мога да спра забавата – тръгнала съм да се женя! 🙂
– Дата? Да имате календарче? – още се чудя как не ме изгони точно в тоя момент. Никога няма да забравя ноздрите й каква гимнастика си направиха. Еей такъв гняв на кълбета избълваха. Пък аз – Божеее, колко съм спокойна. Погледът ми се разхожда из стаята усмихнато – Я, какъв хубав календар сте имали тук! – загърбвам миролюбиво вулкана и завирам своя собствен нос в календара на стената. Трябва бързо да си избера дата и да бягам. Знам ли какво ме чака, ако задам още някой и друг въпрос.
Краят на май е. Или може би началото на юни. Нямам точен спомен, само помня, че до датата, която си избирам, има малко повече от три седмици. Дори месец няма. Казвам си, че това време ще ни е напълно достатъчно да си спретнем едно мило тържество. Не ми се чака повече. Искам си щастието веднага. В бяло. И много държа денят да е събота (тогава не обичах неделите, а и трябваше да мисля за купона. В понеделник трудно се ходи на работа с глава тежка, сватбарска! 🙂 )
Ето така се получи нашият сватбен ден.
24 юни.
1995.
Събота.
Еньовден.
Случайно неслучаен.
Врекохме се някак лековито.
Като биле се опихме.
Омайна отвара изпихме.
Горчиво сладка.
Еликсирът на любовта.
20 години.
Нереално ми е.
Много.
И едно такова особено.
Странно.
Хем съм същата, хем абсолютно различна.
Два свята сякаш съм объркала в чуден коктейл.
Същността си все едно съм съблякла и после съшила отново.
Елегантно.
С кръпки.
Весели, тъжни.
Щастие, нещастие…
Парчета живот.
20 години.
Порцеланова годишнина.
Отново вали.
Уютно.
В кухнята още ухае на тиквички с чесън, чушки, домашна погачка… Е, погачката нещо не бухна, но пък, виж, тортата стана трепач. Яница носи фотоапарата. Така де, тортите обикновено вървят със снимки, а ние нещо тази вечер си почиваме. И не увековечаваме моментите. Наслаждаваме им се.
Мигът е тук и го изживяваме.
Заедно.
Споделено.
На нашата си маса.
Неглиже.
В целувка вплели устни.
Оглеждайки се в очите на децата си.
Красиво.
Крехко.
Като порцелан.
Любов. Със сребърно покритие.
Целувка. Със сребърен мустак.
Порцеланова годишнина! 😉
Обичам те, живот, обичам тееееееее! ❤ ❤ ❤ ❤ ❤
Любов моя, отново оцеляхме! 🙂 🙂 🙂
Кафето си пия с надежда
Искам небе.
Започвам да летя.
Оставих тинята да се оттича.
Запуших си ушите
и жабите дори не чувам.
Крякането им превърнах в песен.
Искам любов.
Не спирам да обичам.
С ръце прегръщам тъмнината.
Целувам дявола.
Изчиствам си душата.
И в Бога пак се вричам.
Искам живот.
Все още мога да дишам.
Сънят на мечтите събуждам.
Горчилка не чувствам.
Кафето си пия с надежда.
Щраусови душици в самоубийство за лека нощ
Сутрешното слънце се оглежда в локвата кръв и преобръща червата ми. Нощният кошмар оживява.
Една млада жена избра десететажния ни блок за последния си полет. Към смъртта. Тежестта, която я самоуби още кънти в ушите ми. Трясъкът на приземеното й тяло разтресе блока ни за лека нощ като гръм от ясно небе. Като адско земетресение малко преди 23 часа. Идеално време да разтовариш душата си от товара на живота.
Трясък. Светнати прозорци и хора по балконите. И после тъмнина. И изпокрити глави в пясъка. Да живеят дребните щраусови душици! Защо да звъниш на 112? Засяга ли те? Който видял-видял…
Бързата помощ идва светкавично. Полицаите също не се посрамват. Само дето отсъства човещина и професионализъм. Нощта ни е провалена. До три посреднощ моите момчета подписват показания и седят като свидетели на процедурите. За капак, мъжът мие и входа след като изнасят трупа, защото по незнайни причини го изнасят без чувал и кръвта е навсякъде… Сутринта ще тръгнат децата на училище, можем ли да им предложим тази гледка…
Петната на цинизма и бездушието нямат измиване. Подгизнали са от кръвта на живота. Онзи предаденият. Доброволно убитият. Животът до вчера.
Мълвата из квартала следобед ми разкрива и самоличността на жената. Съседка от долната улица. С малко детенце. Не могла да понесе раздялата с мъжа си… Блокът ни помогнал да намери разрешение на проблема. За наш ужас. Преди години отново имаше подобен случай (мозъкът ми беше го забравил услужливо) как една сутрин преди детската градина на Косьо, мъж скочи на същата площадка в междублоковото ни пространство и отново прогони спокойствието ми за месеци наред. Трудно се преглъщат такива срещи. Поне аз не мога. Боли ме за живота, който всички заедно всекидневно потъпкваме. От тъпотия и алчност. Боли ме, хора… И ми се повръща, повръща….
И накрая Първа градска ме довършва. Отивам да търся разрешение на бавещия ни се ТЕЛК и опашката пред психиатъра ме потриса. Хора на ръба на силите си. Нормално изтрещели от нечовешка бюрокрация. И цинизъм, който реже жива плът.
Този свят вече не е моят.
Но този свят вече не е и нейният…
Луда ли съм, че искам още да живея?!
Лечебница 