Алпинизъм за душата

Майският ветрец люлее липата, а слънцето срамежливо огрява покривите отсреща. Потръпвам от хлад и благодат. Черпя се с тишина и съботно небе. И те търся, Весе… Там, горе… в дирята на самолета. Виждам те в птиците. Намирам те в ореха, който протяга клони към балкона. И вместо да плача, се усмихвам. За теб и новия ден. За дъха, който изпълва сърцето ми. За мига, в който отново сме заедно…

 

Тези дни не спирам да мисля за любовта. Когато се ражда, никой не знае какъв ще бъде нейният край. Дали ще я поругаят или качат на пиедестал. Не че това самата Любов я интересува. Не, Любовта не е по дребните сметки. Тя просто изпълва сърцето и ако там има достатъчно място – остава. Завинаги сгушена в някое най-свидно кътче. За да топли и гали. И да напомня за същността на живота.

 

И ето ме сега, сестричке, пред твоя пиедестал. Разтворила широко сърце и търсеща любовта. Онази, която ни събра съвсем за кратко и която ни ориса на вечност. Пия кафето си (черно, така както го обичаш и ти), облягам се на зеленото на листата и благодаря за пролетта.

 

Пролетта те отне от нас, но сякаш ни подари Възкресение. Жесток подарък, но… подарък. На онзи черен Гергьовден, когато душата ти литна, освободена от земните мъки, още не знаех, че загубите, всъщност, пълнят живота. С гняв или смирение. Предстоеше ми дълъг път на приемане и опитомяване на болката. Път, по който продължавам да вървя и днес.

 

 

Цяла седмица си неотлъчно до мен нощем, когато синузитът на Янка запушва нослето й, а майчините ми тревоги се вихрят с пълна сила. Знаеш колко ме е страх от нейните ларингоспазми и ето, пак ми даваш сила да не се филмирам излишно и да търся добрия край.

 

Добрият край… Ще спра ли някога да вярвам в Него? Понякога си се чудя, мила сестричке, как оцелявам в хорската джунгла. В земния ад, който и без синузит ти отнема дъха и те оставя без вяра и въздух… Ех, как ти завиждам понякога, че отлетя толкова млада и си спести цялата тази клоака…

 

И да му се не види, можеш ли да ми обясниш как от малката сестра се превърнах в голямата?! Защото така се чувствам вече – каката съм аз. Ти си остана на 24, а аз 45 съм подкарала и нося поне още хиляда отгоре. Животът тежи, Весенце… Особено когато катериш душата към Високото.

 

Коленете ми често са сини, но не от лазене. Духовен алпинизъм ме гони и катеря, Весе, и падам… Но челото ми поне е опряно в небето и главата ми ниска сабя не я сече.

 

 

Това е, сестричке –

отдавна те няма,

а аз оцелявам.

Година след година.

Смирено вървя.

Приближавам.

Очите пресъхват.

Сълзите ги няма.

Скръбта отлежава.

❤

В памет на Весето: 28 октомври 1965 г. – 6 май 1990 г.