Благовещенска мелодия

Загръщам се в шала. И в мелодията на уличния саксофон. Топлината на звуците му е особена. Сгрява. Нищо, че подлезът е студен, а ръцете на музиканта синеят. Вглеждам се в очите му. Широко затворени за сутрешния бяг. И тогава я чувам. Нея, Музиката на Живота.

Често сме глухи. Мелодията на деня ни се изплъзва. Тихият й ромон няма шанс да надкряка инфекциозния шум… Злобната какафония. Никакъв. Шансът е сами да извадим тапите от душите си.

Чака ме дълъг ден с прозаични задължения – работа, сметки (че и пускане на данъчна декларация), обаче спирам. Заслушвам се, гледам… Иде ми наред да изправям превити гърбове, да усмихвам мрачни физиономии… Ехооо, защо така?! Я се виж, тук си, жив си, грее слънце…Защо не се чувстваш добре?! Ама си мълча. Защото знам отговорите. Както знам, че духа вятър – леден. Някои не са си доспали. Други – са си така, заспали по рождение. А и всички бързаме. По дефиниция. А на всичкото отгоре, някой е запалил цигара и вече в подлеза не се диша.

Трудно се диша, когато въздухът свършва заради нечия зависимост. Безотговорността към себе си не прощава.

Не искам да съдя. Още по-малко да мразя. Затова прощавам.

Всички искаме. И еднакво нямаме. Мозък в главите си да оценим истинския си земен багаж. И да изхвърлим куфарите с очаквания. Любовта не тежи. Носи се леко – в сърцето.

Хубаво ми е, че съм тук. Спряла времето.

Все по-често ще се спирам. Обещавам си. Искам да съм сигурна, че не пропускам моменти. Искам да вървя. Бавно и осъзнато. И да обичам. Дори тези, дето ме препъват и вбесяват. Тези, които не разбирам. Защо да ги мразя?!  Просто няма да си пия с тях виното вечер. Драмата е излишна.

Трудно уча уроците си с хорското его и вечната суета. И затова май все ме боли.

Не гледам новини, но тази си струва. Човекът, който поправя арфи.

Мелодията винаги е една.
Мелодията на Живота.
Чиста.
Като майчина любов.
Благовещенска.

Тя пак ще се роди.
Любовта.
Ангелът ми подшушна.

❤

 

 

 

 

 

Грешката е вярна

Мо-же-те  да  се сбо-гу-ва-те,  о-бър-ка-ли  сме се – Я-ни-ца си тръг-ва!  На нейно мяс-то  из-пра-ща-ме  стан-дарт-но  съ-ще-ство  на съ-ща-та  въз-раст.  46 хро-мо-зо-ми,  ак-ти-вен  реч-ник,  от-ли-чен  мус-ку-лен  то-нус  и  раз-ви-та  фи-на мо-то-ри-ка.  Мо-ля,  из-бе-ре-те  пол  за  ком-пен-са-ция  на  до-пус-на-та-та  греш-ка!

Събужда ме роботизиран метален глас и ме хвърля в джаза с малоумното си предложение. Не, сигурно още сънувам! Как ще ми я взимате??!!!! И каква ти компенсация, моляяяяя?!! Грешката е вярна и нямам нужда от стандартите ви –  Яница остава! Край на кошмара!

Приела съм всичко. И не се страхувам. Знам, че трудностите ще идват тепърва и се подготвям. Защото, уви, за моето дете пътища у нас все още няма. Сега ги чертаем, после ще копаем, асфалтираме… Ще дойде ред и на магистралите. И тогава, може би, ще стане лесно. Ама може би. Защото това „лесното” е избор. И въпрос на гледна точка. Познавам толкова много хора, дето всичко им е наред – здрави са, сити са, имат покрив над главата си, не са сами, ама сякаш не го знаят. И със сигурност, не им e лесно, щото да вкиселяваш живота си и този на другите с недоволство, хленч, завист и злоба, хич не е лесна работа.

Пък, ей ме на мене – доволна. Нарамила кръста си. Преглътнала лекарите-морални престъпници, които убиват в зародиш радостта от появата на всяко различно дете с неадекватни присъди… Малоумните държавни чиновници в Социални грижи, ТЕЛК-комисии, Министерствата и Инспекторатите… Невежите предразсъдъци и неразбиращите погледи по улиците… Вечното съжаление… „Болните” деца…

Как да ви обясня, защо не я сменям за нищо?! И колкото и да е ми трудно понякога, защо не си я давам. Наречете ме мазохист, побъркана, луда…. Знам, защото съм била от вашата страна. Но съм и майка. И точно там е отговорът.

Наистина е сложно. Защото, да, тя не говори! Притежава инат за милиони деца. Не обича да я режисират и затова по улиците винаги има свое мнение… и посока. Измъква се всеки път, когато може. Манипулира, защото често й е трудно да направи това или онова. Простички за нас неща, които обаче изискват умения, които тя все още усвоява.

И въпреки всичко, аз я обичам! Точно такава, каквато е – вироглава чаровница. Сладка малка хитруша, която знае перфектно как да ме изкара извън всички възможни нерви и след това да ме върне само с една усмивка отново на спокойната ведра земя.

Затова не я давам. А се уча на търпение и намалих изцяло скоростта. И изобщо не е лошо. Мога да виждам детайли, които преди ми се губеха. Отворих сърцето си докрай. Запознах се с д-р Даун и Синдрома, който са кръстили на негово име. Но най-хубавото е, че се запознах с Нея – моята неповторима дъщеря. Моята Яница.

Това си Ти, различие мое, и аз съм до теб!

21 март – Международен ден на хората със Синдром на Даун

 

 

 

Хабиби, прощавам ти

Хабибиииии, за лудница съм, а днес и прощавам. На всички. За всичко. И на теб ще простя, хабиби. Заради себе си. И защото не мога вечно да падам на дъното и да съм заникъде.

Месеци наред се готвех за тази моя седмица. Не че го знаех, просто днес го научих. Разбрах защо така усилено съм започнала да чистя и подреждам. Защо водя приоритетни класации и дни наред целенасочено се ровя в обвивката си. Защо свих сърмичките си така ревностно и вече не разрешавам на всеки току-така да ми отваря тенджерата… Даааа, хабиби, вече не съм лъжица за всяка уста, нищо че теб едва ли те интересува, нали не се храниш, нито спиш… Като мърляво и болно изхвърлено кученце виеш. И ме псуваш, псуваш…. Ами хубаво, де, не ми се умира заради теб. И си спя. И се храня. Още съм жива, хабиби! Поне още мърдам омерзена!

Ако продължа в същия дух, наистина съм отскочила до лудницата. А ако не сте чули нито веднъж хита на Азис, за който вече писаха и в „Ню Йорк Таймс”, и вие сте за там. Защото не разбирате. Като мен, точно преди петнайсет минути, когато слушах за първи път тази „непреходна стойност” (както би казал моя мъдър философ-любим вкъщи) на чалга културата. Но Азис с мед да го намажеш (както би казала пък баба). И го моля да ми прости, че точно неговото „хабиби” ме взриви. Точно днес, когато най-малко трябваше да си слагам грях, за да съдя и клеймя някого. Не че го правя и сега. Азис не ми пречи изобщо. Може да не разбирам, но това не означава, че не приемам. Само ми се повръща. И се чувствам все по-нечиста. И луда. За връзване. Обаче няма да ми помогне усмирителната риза. И успокоително в конска доза – няма. Как стигнахме до тук? И защо?

Как взе да ме убива този наш свят! Защо все по-рядко си намирам удобните гледки, мисли и хора, с които да го нося? Защо ми е трудно да го обличам сутрин с усмивка, достойнство…. Да го разхождам с гордо вдигната глава, да го приспивам с чиста съвест. Музиката му защо не е моята. Кога така се изгубихме?!

Дисхармония…
Мръсно, низко, подмолно…
Лицемерие, простотия, агресия…
Интереси, политика, жестокост…
Риалити формати и новини, в които човешкото, доброто шанс нямат. Никакъв. Рейтинг са убийствата, катастрофите, побоищата, противопоставянето…
И как да не полудееш, хабиби??!! Кааааак???!!

А, всъщност, може и да е различно. Ако се впуснеш в общия сценарий. Да не мислиш. Да си оставиш мозъка за промиване, а после да се облечеш като масата – в общата униформа. Не в това, което ти харесва и отива, а в това, което е модерно. И да започнеш да мразиш. На ред. Всеки и всичко. Да си хейтиш и мрънкаш от сутрин до вечер във Фейса или пък да се захаросваш с меченца и сърчица и да въздишаш по Лео, Фики и знам ли по кой още… Да приемаш покани от профили, които могат да те утрепят със снимков тестостерон или пък да се ласкаеш от женския интерес… И, разбира се, да се включваш в секс оргии. Като тази от онзи ден, в която лично ме поканиха. Уви… Можех да стана главен герой в секс оргия. В къща в околността на Велико Търново. С няколко младоци и „възрастни секси мами” като мен. Ама си изпуснах късмета, тююююх да му се ни види.

Трябва ли да спра да гледам телевизия, да слушам музика и да блокирам непрекъснато профили, игри, покани, а после да си повръщам кротко в банята, докато спешно се обливам с чиста вода? Такъв ли живот искам?!

А иначе в дъжда ми е надеждата. В този навън, който не спира да вали цяла седмица. И студено става, но тревата расте. И пролетта се усеща. Нежно, като стих на Лилиев (ако знаете кой е Лилиев, де, щото него не го тиражират в ютубата).

Баница и халва.
Прегръдка и усмивки…
И, прошка. С килограми.
Хабиби, прощавай и ти…Нищо лично, вече те забравих!

С бръчките си… и в безкрая

Протягам се.
Ръката ми е дълга.
Докосвам те с усмивка,
цвят… И устни.
Нежността събужда.
Дори не дишам,
сгушена в гласа ти.

Сърцето ти е мое.
Ритъмът – вълшебен.
Отмерва радост.

Твоя съм и днес,
защото искам.
Пожелах си.
И желая…
Моля се за нас.
Тук.
И там…
В безкрая.

Пред заключени врати не спирам.
Тропам силно.
И ми се отваря.
От трудните си дни не се отказвам.
Планините си изкачвам.
Само счупеното вече не лепя –
на вятъра го подарявам.
Новата си същност търся.
И градя.

Научи ме да мога.
Бръчките си да обичам.
Превърна ме в искрица
на пламък вечен.
На светлината ме обрече.
Завинаги останах си момиче.