– Сложих шоколада, ама нали само един остана след целия ми каръшки ден, не стига. И прилагам рационализация. Със сешоара! 🙂 Топлият въздух го накара да потече и.. взе че стана! – пишем си с прекрасната ми адашка Тони във вайбъра за тортите, които майсторим за Янката и неволите, дето цял ден ни измъчват. Предимно измъчват милата ми Тони, де, нали е мастър шефски клас приятелка, аз като обикновен кексаджия – без големи претенции, по-леко приемам драмите сладкарски. – Само това не бях правила днес – продължава Тони – след като изхвърлих 300 грама шоколад и 500 грама сметана…
– Нееее, ама как ще хвърляш, бе жена! – пиша и крещя.
– Ами то се пресече…А аз се ядосах и айдееее в мивката!
– Ей затова не се занимавам с фино сладкарство – не мога да изхвърлям! – и си е така. Не мога. Мен баба, преживяла три войни ме е отгледала и мисълта за шоколада в мивката…бррх, чудовищна грехота! – Трябваше да го изпечеш като сладкиш – й пиша осъдително на Тони, а тя все едно се извинява:
– Късно осъзнах, че можеше да му сложа малко брашно, яйца и да го метна във фурната. Но пък тогава дойде момента със соленото крема сирене и… а бе така весело я карах целия ден! – забъркала адашката чуден крем с маскарпоне и крема сирене, ама не го опитала и то да вземе да се окаже солено. Смея се с глас на нейните изпълнения, които допълват идеално моите – и аз бърках кремове и торти до преди малко и не мога да кажа, че перфектността ме посети. Напротив. Сиропирах, мазах и накрая ваниловият крем се разтанцува по плота. Преля, простичко казано. Но пък си беше вкусно преливане, облизвахме десет минути. А бе определено не сме скучали днес, си казвам и пиша на адашката:
– Знаеш ли, Тони, замислих се, че преди седем години след часове щях да изживея най-големия си кошмар в живота, а днес…Днес правим торти! 🙂 И със сбъркан крем, и с пресечен, и в разпльокан вариант (като моя), наистина е весело! Че и, виж, сняг заваля! Бяла приказка просто! Щастлива съм… И безкрайно, безкрайно ти благодаря, че си част от тази красива история!
Така е, щастлива съм. Тук, със сладостта на двете торти и до седемте балона, които надух в полунощ с последни сили и по възможност тихо, че да не събудя рожденичката. Цветовете им са толкова нежни. Топло червено, сладко розово, небесно синьо, маслено зелено, дантелено сиво, златно и слънчево жълто. Цветовете на дните ни. Крехки и прекрасни, докато в тях има въздух.
Седя пред компютъра и колкото и думи да кръжат в главата ми, не мога да ги материализирам. Главата ми е празна като бална зала – изпразнила съм я от ненужни мебели, лъснала съм паркета изящно и съм готова да танцувам цяла нощ. Със щастливи мисли и със сърцето, което вече прелива. Пълно е с хора и емоции, на които цял живот няма да ми стигне да благодаря! Като Тони, която вече цяла седмица майстори бутикова торта с Мики Маус. Защото си представя Яница как е сгънала ръчички под брадичката си и очичките й греят, вперени в тортата! Тони, с която сме се виждали има-няма седем-десет пъти, но се чувстваме необяснимо близки, все едно сме се познавали винаги. И сигурно е така. Тони, която сънува радостта на моето дете и смело твори, дори когато шоколадът й отива зян в мивката, тя не се предава и започва отново. Тони, която знае как да обича и щедро подарява сърцето си.
Отварям прозореца. Студено и толкова хубаво! Снегът е спрял, но покривите и колите са бели. Въздухът е чист и мирише на сняг. Затоплена от вечерта до печката, усещам тръпки и бързичко затварям.Не искам да загубя топлината. И аромата на празник. Сняг и ванилия. Подарък свише!
Господи, щедър си! Винаги ни даваш шансове, възможности… И цял живот бъркаме. Вкусове. 🙂 Сладко. Солено… Често ни пресичаш кремовете и сме готови да ги изхвърлим, без да предполагаме, че сладкиши ни дебнат отвсякъде.
Хубаво е да си в житейската сладкарница. Особено в кухнята й. Там се раждат истинските шедьоври! 🙂
Честит рожден ден, мое бяло, сладко, чисто и прекрасно вълшебно дете!
Първите седем ги преминахме с отличен… вкус! 🙂
Бъди щастлива – много, много щастлива!
Вселената твори за теб, а мама те обича!
❤
29.11.2016 г.
Лечебница 